— Залезът на боговете? — попита изненадано Ашбъртън.

— Надявам се да не се окаже вярно. — Докато конете препускаха към Литъл Скоул, Дейвин обясни ситуацията.



Макар че беше уморена, Катрин тичаше с всички сили към Рагнарьок. По това време на годината слънцето изгряваше рано, а небето на изток вече просветляваше.

Майкъл беше по-предпазлив. Непрестанно я предупреждаваше да се прикрива. Когато наближиха къщата, попита спокойно:

— Халдоран спомена ли къде държи Ейми?

— Каза ми, че я е настанил в най-добрата стая за гости с прекрасен изглед към морето — отговори с въздишка Катрин.

— Значи ще заобиколим и ще се опитаме да я открием. Притискайки се към стената, двамата тръгнаха към морето.

Сенките все още бяха дълбоки и ги пазеха. Катрин огледа внимателно прозорците си и призова майчиния си инстинкт да й помогне. На стената се вееше нещо бледо и дълго.

— Какво е това? — попита стреснато тя. Майкъл погледна нагоре и пое дълбоко дъх.

— Прилича на въже от усукани чаршафи. А под него… Господи, това е Ейми, сгушена на перваза!

Катрин изплака и се втурна като обезумяла към мястото. Застана в подножието на стената и извика с треперещ глас:

— Ейми, ти ли си?

— Мамо! — Тъмната фигурка се олюля и Катрин протегна ръце да я хване, но момичето се задържа. — Аз заседнах тук.

Майкъл смушка Катрин в гърба и изсъска ядно:

— По-тихо, за бога! — Вдигна глава и продължи много по-меко: — Ейми, аз съм полковник Кениън. Ранена ли си?

— Нищо ми няма, сър. — Малката изхълца задавено. — Опитах се да избягам.

— Смело момиче. Ей сега ще дойда да те взема.

— Как ще го направиш? — попита едва чуто Катрин.

Майкъл развърза въжето.

— Ще се кача на дървото, ще метна примка към каменната издатина и ще стигна до Ейми. След това ще се спуснем при теб. — Той извади сабята от ножницата и я остави на земята.

Катрин стоеше като вцепенена. Едва виждаше Ейми, а каменната издатина й изглеждаше съвсем малка.

— Внимавай — прошепна измъчено тя. Майкъл докосна ръката й.

— Винаги внимавам. — Отиде до дървото и започна да се изчаква към върха.

Катрин следеше движенията на дъщеря си с безумен страх. Според Майкъл спасяването беше лесно, но тя съзнаваше, че е смъртно опасно. Въжето можеше да се скъса, каменният перваз да се счупи.

Хората, който обичаше повече от всичко на света, бяха в опасност, а тя можеше само да се моли.



Някакъв странен вик изтръгна Халдоран от обятията на съня. Не беше чайка, нито диво животно. Той стана и отиде до прозореца. Зазоряваше се. Време за ставане. Щеше да закуси и да се върне на Бон. Ловът обещаваше да бъде интересен.

Забеляза някакво движение и се извърна да го проследи. Какво беше това, по дяволите?

Тъмна фигура се катереше безстрашно по стената. Кениън! А долу го чакаше Катрин, устремила лице нагоре. Проклятие! Не само, че бяха успели да избягат от Бон, ами и имаха дързостта да дойдат в Рагнарьок.

Още веднъж проклятие. До Кениън се очерта дребна фигурка. Ейми. Хлапачката се бе опитала да избяга. И тя беше като майка си. Значи трябваше да отстрани и нея.

Халдоран отиде до леглото си и дръпна шнура на звънеца. Вече беше почти облечен, когато се появи съненият Дойл.

— Събуди хората — заповяда кратко Халдоран. — Да се облекат и да вземат оръжията си от залата. Веднага! — излая той. — Време е да ги избием.



Майкъл се приземи успешно до Ейми и попита весело:

— Какво стана?

— У суках въже от чаршафите, но се скъса. — Тя изтри замърсеното си лице. — Скочих на тази издатина, но не знаех как да се спусна на земята.

— Отдавна ли си тук?

— Цяла вечност! — Гласът й затрепери. — Лорд Халдоран ми каза, че мама е мъртва, и реших да избягам, за да проверя дали е казал истината.

Проклетото копеле! Майкъл преглътна злобните думи. Халдоран явно си беше вкъщи. Трябваше да побързат. Скривайки загрижеността си, той продължи спокойно:

— Както виждаш, излъгал те е.

— Готова съм да го убия за тази лъжа! — В гласа й нямаше нищо детско.

— Аз ще го направя вместо теб.

— Защо сте при мама? — попита Ейми, докато той проверяваше въжето.

Майкъл реши да поразкраси истината.

— Майка ти имаше някои проблеми с дядо ти и ме помоли да я посетя, за да й помогна. Нали сме приятели.

Ейми кимна убедено.

— Най-бързият начин да се озовеш на земята е да те взема на гърба си. Страшно е, но вярвам, че ще се справиш.

Момичето кимна решително.

— Ще направя всичко, за да се махна оттук.

Майкъл клекна и тя го възседна. Макар че тялото й беше леденостудено стройните крачета се увиха здраво около кръста му.

— Готови ли сме?

— Да, сър.

Майкъл заслиза предпазливо. Ейми се беше вкопчила като маймунка в него. Вятърът залюля въжето и тежестта на Ейми го извади от равновесие. Бавното слизане изцеди и последните му сили. Никога не беше преживявал такова адско напрежение. А трябваше да внимава, за да не хвърли Ейми. Когато най-после стъпи на земята, дланите му бяха изподрани, а ръцете му трепереха неудържимо.

— Мамо! — Ейми скочи и се втурна към разплакалата Катрин. Майкъл се облегна на стената и задиша дълбоко и тежко.

Сцената беше затрогваща. Ейми беше най-щастливото дете на земята с такава майка.

Той се наведе и вдигна оръжието си.

— Да вървим. Трябва да се махнем, без да ни видят.

— Да сър, полковник. — Ейми се обърна към него, стискайки ръката на майка си. Катрин сияеше с цялото си лице.

Докато ги водеше към пътеката между двата острова, Майкъл си разреши да се надява. Още няколко минути и щяха да бъдат извън опасност. Само още няколко минути…


39

Макар че слънцето изгря и силуетите им се очертаваха ясно, Майкъл не се опитваше да се прикрива. Скоростта беше по-важна. След като прекосят дигата, можеха да се скрият в жалките храсти, но дотогава… Той стискаше здраво скъпоценната сабя, надявайки се, че няма да се стигне до битка.

Шумът на вълните издаде, че наближават дигата, и той попита:

— Ейми, по този път ли мина, когато дойде на острова с Халдоран?

— Да, сър, познавам дигата. Пътеката е тясна и ме уплаши. Радвам се, че е достатъчно светло, за да виждам къде стъпвам.

— Бъди предпазлива.

— Тъй вярно, сър. — Тя стисна по-здраво ръката на майка си. — Не обичам височините.

— И аз, миличка — отговори успокоително Катрин.

— Тогава имате късмет, защото няма да минете по пътеката — проговори хладно мъжки глас и храстите от двете страни на пътя внезапно оживяха. Петима мъже излязоха на пътя, излъчвайки самоувереността на добре въоръжени биячи. Халдоран и Дойл отляво, останалите трима препречваха пътя към дигата.

Майкъл разбра, че трябва да нападне веднага, и се хвърли като бесен срещу тримата бивши затворници. Първият удар улучи ръката на мъжа със счупената челюст и го остави без оръжие. Вторият се заби в рамото на другаря му. Мъжът се олюля, Майкъл му изтръгна сабята, завъртя се към третия и заби острието дълбоко в бедрото му. Още докато жертвата падаше, той изкрещя настойчиво:

— Тичайте!

Катрин и Ейми буквално прелетяха през пролуката, създадена от него, и стигнаха до дигата. Без да губи време, Майкъл се обърна към противниците си.

Първите трима бяха обезвредени, но Дойл вече насочваше пушката си срещу него с убийствена злост в очите. Изтрещя изстрел, но Халдоран удари дулото със сабята си и куршумът се заби в земята.

— Не го убивай! — изрева той. — Това е моя работа.

И пристъпи напред, готов за бой. Ранната утринна светлина позлати великолепната сарацинска сабя, с която се беше въоръжил.

— Една точка за вас, Кениън. Нападнахте с невероятна бързина. Трябваше да запомня тази тактика.

— Ако не бяхте аматьор, щяхте да я знаете. — Майкъл се дръпна към дигата, без да го изпуска от поглед. Очите щяха да му подскажат мига и посоката на нападението. Халдоран кимна мрачно.

— Иска ми се да не бързам, но ще ви убия веднага, за да хвана Катрин и наглото й хлапе.

— Първо трябва да минете през мен — отговори равнодушно Майкъл. — По-трудно е, отколкото си мислите.

— Така ли? — Халдоран стъпи на дигата с искрящи от гняв очи. — Веднъж вече ви победих, а тогава не бяхте изтощен. Много добре знам, че искахте да ме предизвикате с твърденията си, че сте ме оставили да спечеля. Този път няма съмнения в победата ми.

Той се хвърли светкавично напред, но Майкъл, предупреден от искрите в очите му, парира. Умората беше скована рефлексите му и едва се задържа на крака.

Халдоран отговори с редица брутални удари, един от друг по-силни, и почти успя да пробие защитата му. Майкъл се отдръпна и лордът изсъска подигравателно:

— Оръжието ви не е нещо особено. Откъде го взехте?

— От пещерата на контрабандистите. Стандартна флотска сабя — отговори твърдо Майкъл. — Истинският войник няма нужда от сарацинска стомана.

Халдоран нанесе нов удар и когато Майкъл парира, силен порив на вятъра извади противника му от равновесие. През това време Майкъл хвърли поглед към дигата. Катрин и Ейми бяха изчезнали. Облекчен, той посвети цялото си внимание на противника.

Изтощението замъгляваше ума му, забавяше реакциите. Дори желанието за оцеляване бе отслабнало. Останаха му единствено желязната воля за победа и умението да се бие, школувано в безброй жестоки битки. Беше преживял страшни неща и сега парираше, избягваше, нанасяше удари повече по инстинкт, отколкото с разума си. Едва вдигаше оръжието и мускулите му трепереха от напрежение.