Ирина завари Алма седнала на леглото, с шал върху краката, където внукът ѝ я бе настанил, когато я бе видял да се олюлява. Бледа и без червило на устните, тя беше една съсухрена старица. "Отворете прозореца. Този лек полъх от Боливия ме убива", помоли тя. Ирина обясни на Сет, че баба му не бълнува, а има предвид усещането за задушаване, бученето в ушите и телесната слабост, подобни на тези, които изпитала преди много години в Ла Пас заради височината от три хиляди и шестстотин метра. Сет предположи, че симптомите не се дължаха на боливийския полъх, а на котарака в хладилника.

Алма ги накара първо да се закълнат, че ще опазят тайните ѝ, докато е жива, и отново им повтори онова, което вече им бе разказала, защото реши, че е най-добре да започне да тъче вътъка от самото начало. Тръгна от това, как се бе сбогувала с родителите си на кея в Гданск, как бе пристигнала в Сан Франциско и как се бе вкопчила в ръката на Натаниел, вероятно предугаждайки, че никога повече няма да я пусне; продължи с точния час на запознанството си с Ичимей Фукуда, най-паметния от всички мигове, натрупани в съзнанието ѝ, и оттам нататък пое по пътя на миналото с такава прозрачна яснота, сякаш четеше на глас. Съмненията на Сет за умственото състояние на баба му се изпариха. През трите предишни години, докато я бе разпитвал, събирайки материал за книгата си, Алма бе показала таланта си на разказвач, чувството си за ритъм и умението да поддържа напрежението, способността си да съчетава бляскавите с най-трагичните моменти, светлина и сянка, също като във фотографиите на Натаниел Беласко, но до този следобед тя не му бе дала възможност да ѝ се възхити в такъв маратон от устойчиво усилие. С няколко паузи, за да пийне чай и да хапне бисквита, Алма говори в продължение на няколко часа. Неусетно и за тримата се свечери, старицата говореше, а младежите попиваха всяка нейна дума. Тя им описа повторната си среща е Ичимей, когато била на двайсет и две, след дванайсет години раздяла, и как заспалата? Детска любов ги нокаутирала и двамата с неустоима сила, макар да знаели, че тази любов е обречена, и тя наистина траяла по-малко от година.. Страстта е универсална и вечна през вековете, каза, но обстоятелствата и обичаите непрестанно се менят и шейсет години по-късно човек! Трудно би разбрал непреодолимите препятствия, с които се бяха сблъскали тогава. Ако можела! Пак да се върне в младостта, с това, което знаела за себе си сега, на старини, пак щяла да постъпи по същия начин, пак нямало да дръзне да направи решителната крачка е Ичимей – условностите ѝ бяха попречили; винаги ѝ била липсвала смелост, винаги се била съобразявала с правилата. Единственият акт на предизвикателство била извършила на седемдесет и осем години, когато бе напуснала Сий Клиф и се настанила в "Ларк Хаус". На двайсет и две години, подозирайки, че разполагат с ограничено време, двамата с Ичимей се натъпкали с любов, за да я погълнат цялата, но колкото повече се опитвали да я изчерпят, толкова по-неразумно пламтяло желанието и който казва, че всеки огън, рано или късно, угасва, се лъже: има страсти, които са като пожар, докато съдбата не го задуши с един замах, но дори тогава остават неугаснали въглени, готови да се разгорят при малко кислород. Тя им разказа за Тихуана и за сватбата с Натаниел и как щели да минат още шест години, преди да види Ичимей на погребението на свекър си, като мислела за него спокойно, защото не очаквала отново да го срещне, и още седем, преди да им се удаде най-накрая да се насладят на любовта, която все още споделяли.

– Тогава, бабо, баща ми не е син на Натаниел, така ли? В такъв случай аз съм внук на Ичимей! Кажи ми аз Фукуда ли съм, или Беласко! – възкликна Сет.

– Ако беше Фукуда, в теб щеше да има нещо японско, не мислиш ли? Ти си Беласко.

НЕРОДЕНОТО ДЕТЕ


През първите месеци след сватбата Алма бе така погълната от бременността, че гневът от изгубената любов на Ичимей се превърна в търпим дразнител, нещо като камъче в обувката. Тя потъна в кротката леност на преживно животно, намерила убежище в услужливата обич на Натаниел и създаденото от неговото семейство гнездо. Макар че Марта и Сара вече ги бяха дарили с внуци, Лилиан и Исаак очакваха новото бебе като кралска особа, защото щеше да носи фамилията Беласко. Предоставиха на Алма една слънчева стая в къщата, обзаведена с детски мебели и стени, изрисувани с героите на Уолт Дисни от художник, дошъл специално за целта от Лос Анджелис. Двамата се посветиха на грижите за Алма, задоволяваха и най-дребните ѝ прищевки. В началото на шестия месец тя вече беше наддала доста, имаше високо кръвно налягане, цялото ѝ лице беше покрито с петна, краката ѝ отичаха, непрекъснато я болеше главата, обувките не ѝ ставаха и ходеше с джапанки, но още с първото пропърхване на живота в корема ѝ се влюби в създанието, което носеше; то не беше на Натаниел, нито на Ичимей, и само нейно. Искаше ѝ се да е момче, за да го кръсти Исаак и да даде на свекър си наследника, който да продължи рода Беласко. Никой никога нямаше да узнае, че не носи същата кръв, беше го обещала на Натаниел. Мислеше, в пристъпи на вина, че без намесата на Натаниел това дете щеше да свърши в някоя тихуанска помийна яма. С нарастването на слабостта ѝ към бебето, растеше и ужасът от промените в тялото ѝ, но Натаниел я уверяваше, че е прекрасна, по-красива от всякога, и допринасяше за наднорменото ѝ тегло с шоколади с портокалов пълнеж и други глезотии. Отношенията помежду им си оставаха непроменени, като между брат и сестра. Той, елегантен и безупречно чист, използваше банята до кабинета си, в другия край на къщата и не се събличаше пред нея; Алма обаче, загубила всякакъв свян, потъна в състоянието на безформеност и споделяше с него най-прозаични подробности и интимни неразположения, нервни кризи и страхове на майчинството, обсебена както никога преди това. През този период тя наруши основните правила, наложени от баща ѝ: да не се оплаква, да не проси и да не се доверява никому. Натаниел се превърна в център на нейното съществуване, под крилото му тя се чувстваше доволна, обичана и защитена. Това създаде между тях неуравновесена близост, която им се струваше естествена, понеже отговаряше на характера на всеки от двамата. Ако понякога споменаваха тази изкривеност, то бе, за да се споразумеят, че след появата на детето и след като Алма се възстановеше от раждането, ще се постараят да заживеят като нормална двойка, само дето никой от двамата не изгаряше от желание да стигат дотам. Междувременно тя бе открила идеалното място на рамото му, под брадичката, където да опира глава и да подремва. "Свободен си да ходиш с други жени, Нат. Само те моля да бъдеш дискретен, за да ми спестиш унижението", повтаряше му Алма, на което той неизменно ѝ отговаряше с целувка и шега. Въпреки че не успяваше да заличи следата, оставена от Ичимей в съзнанието и тялото ѝ, тя ревнуваше Натаниел; след него тичаха половин дузина жени и тя предполагаше, че обстоятелството, че е женен, не само няма да попречи, а напротив, може би ще поощри не една от тях.

Намираха се в семейната къща на езерото Тахо, където Беласко ходеха на ски през зимата, пиеха топъл сайдер в единайсет часа сутринта и чакаха бурята да утихне, за да се покажат навън, когато Алма се появи в дневната, препъвайки се, боса и по нощница. Лилиан се спусна да я подкрепи, но тя я отблъсна, опитвайки се да фокусира погледа си. "Кажете на брат ми Самуел, че ще ми пръсне главата", измърмори. Исаак се опита да я заведе до дивана, викайки с пълен глас Натаниел, но Алма стоеше като закована на пода, тежка като мебел, държеше главата си с две ръце и говореше несвързано за Самуел, за Полша и за диамантите в подплатата на палтото. Натаниел дотича навреме, за да види как жена му рухва на земята в конвулсии.

Пристъпът на еклампсия настъпи в двайсет и осмата седмица от бременността и трая минута и петнайсет секунди. Никой от тримата присъстващи не разбра какво се случва, решиха, че е епилепсия. Натаниел успя само да я обърне на една страна, придържайки я, за да не се нарани, и да държи устата ѝ отворена с помощта на лъжица. Ужасните гърчове скоро затихнаха и Алма се отпусна изтощена и дезориентирана, не знаеше къде е, кои са тези хора около нея, стенеше от болката в главата и от спазмите в корема. Вкараха я в колата, увита в одеяла, и пързаляйки се по заледения път, я заведоха в клиниката, където дежурният лекар, специалист по скиорски фрактури и травми, не успя да направи нищо повече, освен да свали кръвното ѝ. На линейката ѝ трябваха седем часа, за да преодолее разстоянието между Тахо и Сан Франциско, борейки се с бурята и препятствията по пътя. Когато най-накрая Алма бе прегледана, акушерката предупреди близките за неминуема опасност от нови конвулсии или мозъчен удар. При бременност на пет месеца и половина шансовете на детето да оживее били нулеви, трябвало да чакат още близо шест седмици, преди да предизвикат раждането, но междувременно майката и бебето можели да умрат. Бебето като че ли я бе чуло, защото няколко минути по-късно пулсът му в матката замря и спести на Натаниел едно трагично решение. Алма бе вкарана спешно в хирургическия блок. Само Натаниел видя детето. Той го пое в ръце, треперейки от умора и мъка, отгърна гънките на пелената и зърна мъничко, сгърчено, синкаво същество, с тънка и прозрачна като ципата на лук кожа, напълно оформено и с полуотворени очи. Доближи го до лицето си и го целуна дълго по главичката. Студът опари устните му и той почувства как от краката му се надига дълбокият бумтящ поток на сдържаните досега ридания, как го разтърсва целия и как се излива в сълзи. Той заплака, вярвайки, че плаче за мъртвото дете и за Алма, но всъщност плачеше за себе си, за спокойния си и подреден живот, за товара на отговорностите, от който никога нямаше да може да се отърси, за самотата, която го гнетеше още от раждането му, за любовта, за която мечтаеше и никога нямаше да получи, за измамните карти, които бе изтеглил, и за всички уловки на проклетата му съдба.