Да живея в неизвестност, без сигурност, бей планове и цели, да се рея като птица на вятъра ето това научих по време на моите странствания. Ти се изненадваш, че на шейсет и две години все още съм в състояние да тръгна от днес за утре да бродя без посока и багаж, като хлапак на автостоп, да изчезна за неопределено време и да не ти се обаждам, нито да ти пиша, а при завръщането си да не мога да ти кажа къде съм ходил. Няма никаква тайна, Алма. Вървя, това е всичко. За да преживявам, ми е нужно съвсем малко, почти нищо. Ех, свобода!

Тръгвам, но винаги нося със себе си спомена за теб.

Ичи

ЕСЕН


Лени Бийл отиде да потърси Алма в апартамента ѝ в "Ларк Хаус" на втория ден, след като тя пропусна срещата им на тяхната пейка в парка. Отвори му Ирина, която се бе отбила да ѝ помогне да се облече, преди да застъпи на смяна и "Ларк Хаус".

– Чаках те, Алма. Ти закъсня – каза Лени.

– Животът е прекалено кратък, за да съм точна – отвърна тя с въздишка.

От няколко дни Ирина идваше рано, за да ѝ дава закуската, да я наблюдава под душа и да я облича, но нито една от двете не казваше и дума за това, защото щеше да е признание, че Алма вече не може да се оправя без чужда помощ и трябва да премине във второ ниво или да се върне в Сий Клиф при своите близки. Двете предпочитаха да смятат тази внезапна немощ за временно неразположение. Сет бе помолил Ирина да се откаже от работата си в "Ларк Хаус" и да напусне квартирата си, която наричаше "бърлогата", и окончателно да се пренесе при него, но тя стоеше с единия крак в Бъркли, за да избегне капана на зависимостта, който я плашеше толкова, колкото преминаването във второ ниво на "Ларк Хаус" плашеше Алма. Когато се опита да го обясни на Сет, той се обиди от сравнението.

Отсъствието на Неко бе поразило Алма като инфаркт: боляха я гърдите. Котаракът непрекъснато ѝ се привиждаше под формата на възглавничка на дивана, на прегънато ъгълче на килима, на зле закаченото ѝ палто, на сянката на дървото в прозореца. Неко бе неин довереник в продължение на осемнайсет години. За да не си говори сама, тя изливаше душата си пред него със спокойната увереност, че той няма да ѝ отговори, но разбира всичко със своята котешка мъдрост. Двамата си приличаха по темперамент: горделиви, лениви, самотни. Тя обичаше не само неговата грозота на улично животно, а и пораженията, които времето му бе нанесло: опадалата тук-там козина, кривата опашка, гуреливите очи, чревоугодническото шкембе. Имаше нужда от него в леглото: без тежестта на Неко върху хълбока или върху краката ѝ трудно заспиваше. С изключение на Кирстен това животно беше единственото същество, което я галеше. Ирина щеше да го прави е удоволствие, щеше да я масажира, да мие косата ѝ, да пили ноктите ѝ, е една дума да се опита да се доближи физически до Алма и да я накара да почувства, че не е сама, но възрастната жена не допускаше ничия близост. На Ирина този вид контакт с други старици от "Ларк Хаус" ѝ се струваше естествен и полекалека започна да го желае със Сет. Тя се опита да облекчи отсъствието на Неко с торба топла вода в леглото на Алма, но тъй като това абсурдно средство засилваше чувството за загуба, ѝ предложи да отиде в Дружеството за защита на животните и да вземе друга котка. Алма ѝ обясни, че не може да осинови животно, което ще я надживее. Неко бе последната ѝ котка.

Този ден София, кучето на Лени, чакаше на прага, както правеше, когато Неко беше жив и бранеше територията си, удряйки по пода с опашка пред перспективата да тръгнат на разходка, но Алма беше изтощена от усилието по обличането и не можа да стане от дивана. "Оставям ви в добри ръце, Алма", бе казала на сбогуване Ирина. Лени с тревога установи промените в нея и в апартамента, който не беше проветрен и миришеше на затворено и на увехнали гардении.

– Какво става с теб, приятелко?

– Нищо сериозно. Изглежда, нещо ми е влязло в ухото и затова губя равновесие. Понякога като че ли слон ме удря с хобота си по гърдите.

– Какво казва лекарят?

– Не желая никакви лекари, изследвания и болници. Изпадне ли човек в такова състояние, излизане няма. И никакви Беласко! Те обичат да драматизират и ще вдигнат голяма шумотевица.

– Да не си посмяла да умреш преди мен. Не забравяй уговорката ни, Алма. Дойдох тук, за да умра в ръцете ти, не обратното – пошегува се Лени.

– Не съм я забравила. Но ако не я спазя, можеш да се обърнеш към Кати.

Това късно открито приятелство, на което се наслаждаваха като на отлежало вино, придаваше цвят на една действителност, която постепенно и безвъзвратно губеше блясък и за двамата. Алма беше толкова самотна по характер, че никога не бе забелязвала самотата си. Бе живяла пришита към семейство Беласко, закриляна от леля си и чичо си, като гостенка в просторната къща в Сий Клиф, за която други се грижеха – свекърва ѝ, икономът, снаха ѝ. Навсякъде се чувстваше откъсната и различна, но това, вместо да е проблем, бе повод за известна гордост, защото допринасяше за мнението, което бе изградила за самата себе си като мълчалива и тайнствена художничка, стояща малко по-горе от останалите простосмъртни. Не ѝ се налагаше да се смесва е човечеството, най-общо казано, което смяташе по-скоро за глуповато, жестоко при възможност и сантиментално в най-добрия случай, становища, които се пазеше да изразява публично, но които на стари години се бяха затвърдили. Тя пресмяташе, че през своите повече от осемдесет години бе обичала много малко хора, но затова пък ги бе обичала силно, идеализирайки ги със свирепа романтичност, която се опълчваше на всеки удар на действителността. Не бе страдала от унищожителните влюбвания по време на детството и пубертета, годините в университета бе прекарала, странейки от другите, бе пътувала и работила сама, не бе имала съдружници или колеги, само подчинени; бе заместила всичко това е обсесивната любов към Ичимей Фукуда и неповторимото приятелство е Натаниел Беласко, когото не помнеше като съпруг, а като своя най-близък приятел. През последния етап от живота си Алма разчиташе на Ичимей, нейния легендарен любовник, на своя внук Сет и на Ирина, на Лени и Кати, които най-много се доближаваха до понятието, дългогодишни приятели"; те я бяха избавили от скуката, един от бичовете на старостта. Другата част от общността в "Ларк Хаус" бе като пейзажа към залива: наблюдаваше го отдалече, без да си мокри краката. В продължение на половин век се бе движила сред хайлайфа на Сан Франциско, появяваше се в операта, на благотворителни инициативи и задължителни светски събития, предпазвана от щита на непреодолимата дистанция, който вдигаше още е първия поздрав. Тя сподели с Лени Бийл, че не обича шума, баналните разговори и странностите на ближния; че само някакво размито съчувствие към страдащото човечество я спасяваше от това, да бъде психопат. Лесно бе да съчувстваш на непознати нещастници. Не обичаше хората, предпочиташе котките. Преглъщаше околните на малки дози, повече от трима затормозяваха храносмилането ѝ. Винаги бе избягвала групите, клубовете и политическите партии, не бе ратувала за нито една кауза, колкото и да я бе одобрявала в началото, като феминизма, гражданските права или мира. "Аз не излизам да защитавам китовете, за да не се смесвам с природозащитниците", казваше. Тя никога не се пожертва за другиго или за някой идеал, самоотрицанието не беше сред добродетелите ѝ. Освен за Натаниел по време на болестта му, не ѝ се бе налагало да се грижи за никого, дори за сина си. Майчинството не се оказа онзи ураган от обожание и тревога, който се предполага, че завладява майките, а една спокойна и трайна обич. Лари беше устойчиво и безусловно присъствие в живота ѝ, Алма го обичаше с някаква комбинация от абсолютно доверие и продължителен навик, удобно чувство, което изискваше много малко от нейна страна. Беше се възхищавала и бе обичала Исаак и Лилиан Беласко, които продължи да нарича "чичо" и "лельо" и след като станаха нейни свекър и свекърва, но не прихвана нищо от тяхната доброта и призвание да служат.

– За щастие, Фондация "Беласко" се занимава със засаждането на зелени площи вместо с подпомагането на просяци и сираци, така успях да сторя някое и друго добро, без да се доближавам до облагодетелстваните – каза тя на Лени.

– Млъкни, жено. Ако не те познавах, щях да помисля, че си самолюбиво чудовище.

– Ако не съм, то е благодарение на Ичимей и Натаниел, които ме научиха да давам и да получавам. Без тях щях да се отдам на безразличието.

– Много творци са затворени в себе си, Алма. Трябва да се абстрахират, за да творят – каза Лени.

– Не търси извинения. Истината е, че колкото повече остарявам, толкова повече харесвам недостатъците си. Старостта е най-добрият момент, за да бъдеш какъвто искаш и да вършиш каквото ти хрумне. Скоро вече никой няма да ме понася. Кажи ми, Лени, ти съжаляваш ли за нещо?

– Разбира се. За лудориите, които не извърших, за това, че зарязах цигарите и "Маргаритите", задето съм вегетарианец и съм се съсипвал от физически упражнения. Ще умра, така или иначе, но в добра форма – засмя се Лени.

– Не искам да умираш...

– Аз също, но нямам избор.

– Когато се запознахме, ти пиеше като казак.

– От трийсет години съм въздържател. Мисля, че пиех толкова, за да не мисля. Бях хиперактивен, едва успявах да седна, за да си изрежа ноктите на краката. Като млад бях стадно животно, винаги заобиколен от шумотевица и хора, но дори така се чувствах самотен. Страхът от самотата изгради характера ми, Алма. Аз изпитвах потребност да бъда приеман и обичан.

– Говориш в минало време. Вече не е ли така?

– Променил съм се. Младостта ми мина в лов на одобрение и приключения, докато не се влюбих наистина. После сърцето ми бе разбито и прекарах цяло десетилетие, опитвайки се да събера парчетата.