– Ние се отказваме, Рамон. Ще се оженим и ще си родим бебето. Можете да задържите парите.


Алма щеше да има много години пред себе си, за да разнищва съвестно действията си от 1955 година. През същата година тя се приземи в действителността и напразно опитваше какво ли не, за да потисне непреодолимия срам, който я гнетеше, срам от това, че се е оставила да забременее, че обича повече себе си, отколкото Ичимей, че се ужасява от бедността, че се е поддала на обществения натиск и расовите предразсъдъци, че е приела саможертвата на Натаниел, че не се е оказала на висотата на модерната амазонка, за каквато се смяташе, че е малодушна еснафка и още половин дузина други епитети, с които се самобичуваше. Тя съзнаваше, че е избегнала аборта от страх, че ще я боли и че ще умре от кръвоизлив или инфекция, а не от уважение към съществото, което растеше в утробата ѝ. Огледа се отново в голямото огледало на гардероба си, но не видя предишната Алма, дръзкото и чувствено момиче, което би видял Ичимей, ако беше там, а една страхлива, капризна и себична жена. Оправданията бяха безполезни, нищо не смекчаваше усещането за загубено достойнство. Години по-късно, когато стана модерно да обичаш човек от друга раса или да родиш деца без брак, Алма щеше да приеме за себе си, че най-дълбоко вкорененият в нея предразсъдък е този на социалната класа, който така и не успя да превъзмогне. Въпреки потреса от това пътуване до Тихуана, което разби илюзията за любовта и я унижи до такава степен, че щеше да търси убежище в колосалната си гордост, тя никога не съжали за решението си да скрие истината от Ичимей. Да признае, щеше да означава да са покаже с цялото си малодушие.

Като се върнаха от Тихуана, Алма повика Ичимей на среща в мотела по-рано от обичайното. Пристигна високомерна и заредена е лъжи, но вътрешно ридаеше. Ичимей за първи път я изпревари. Той я чакаше в една от мръсните стаи, царство на хлебарките, които те озаряваха с пламъка на любовта. Не се бяха виждали от пет дни, а от няколко седмици нещо смътно нарушаваше съвършенството на техните срещи, нещо заплашително, което Ичимей усещаше, че ги обгръща с плътна мъгла, но което тя лекомислено отхвърляше, обвинявайки го, че бълнува от ревност. Ичимей забелязваше, че тя е различна, неспокойна, че говори много и прекалено бързо, че настроението ѝ се променя за минути и от кокетничене и глезотии преминава в мрачно мълчание или необяснимо раздразнение. За него бе вън от съмнение, че Алма се отдалечава емоционално, макар че буйната ѝ страст и напористото желание да стигне до оргазъм по няколко пъти сочеше обратното. Понякога, когато си почиваха прегърнати, след като се бяха любили, страните ѝ овлажняваха. "Това са сълзи от любов", казваше тя, но за Ичимей, който никога не я бе виждал да плаче, му приличаха на сълзи от отчаяние, така както сексуалните акробатики му приличаха на опит за отвличане на вниманието. С атавистичната си дискретност той се опита да разбере какво става с нея, но Алма посрещаше въпросите му с присмех или с пошли закачки, които, макар и на шега, не му бяха приятни. Алма се измъкваше като гущер. По време на петте дни раздяла, които тя оправда с принудително пътуване с роднините си до Лос Анджелис, Ичимей навлезе в един от своите периоди на вътрешно съзерцание. Тази седмица той продължи да обработва земята и да се грижи за цветята с обичайната всеотдайност, но движенията му бяха като на човек под хипноза. Майка му, която го познаваше по-добре от всеки, се въздържа от задаването на въпроси и сама разнесе реколтата по цветарниците на Сан Франциско. Мълчалив и спокоен, наведен над растенията, с огрян от слънцето гръб, Ичимей потъна в мислите си, които рядко го лъжеха.

Алма го видя на приглушената от оръфаните завеси светлина на тази стая под наем и отново я жегна жилото на раздираща вина. За един много кратък миг изпита омраза към този мъж, който я принуждаваше да се изправи пред най-срамната версия на самата себе си, но вълната от любов и желание, която винаги я заливаше в негово присъствие, веднага се завърна. Ичимей, застанал прав до прозореца, чакайки я, с непоклатимата си вътрешна устойчивост и липса на тщеславие, нежен, деликатен и с ведро лице; Ичимей, с неговото тяло от дърво, твърди коси, "зелени" пръсти, влюбени очи, смях, който бликаше от най-дълбоко място, е неговия начин да я люби, сякаш е за! Първи път. Не можа да го погледне в очите и изигра пристъп на кашлица, за да удави тревогата, която я изгаряше отвътре. "Какво става, Алма", попита я Ичимей, без да я докосва. Тогава тя изстреля подготвената е усърдие на юрист буквояд реч за това, колко го обича и ще го обича до края на дните си, но че тяхната връзка няма бъдеще, не е възможна, че семейството и приятелите започват да подозират и да задават въпроси, че двамата принадлежат към два съвсем различни свята и че всеки от тях трябва да приеме съдбата си, че е решила да продължи образованието си по изкуства в Лондон и че трябва да се разделят.

Ичимей посрещна залпа твърдо, като човек, подготвял се за него. Думите на Алма бяха последвани от дълго мълчание и тя си въобрази, че в тази пауза могат да се любят отчаяно още веднъж, нещо като пламенно сбогуване, последен дар за сетивата, преди да нанесат последния удар на илюзията, която бяха отглеждали още от непохватните ласки в градината на Сий Клиф през детството. Тя започна да разкопчава блузата си, но Ичимей я спря с жест.

– Разбирам, Алма – каза той.

– Прости ми, Ичимей. Измисляла съм хиляди безумни начини, за да останем заедно; например да намерим убежище, където да се любим, вместо този гаден хотел, но знам, че това е невъзможно. Не мога да издържам повече с тази тайна, тя съсипва нервите ми. Трябва да се разделим завинаги.

– Завинаги е много време, Алма. Мисля, че отново ще се срещнем при по-добри обстоятелства или в друг живот – каза Ичимей, опитвайки се да запази самообладание, но ледената тъга изпълни сърцето му и прекърши гласа му.

Прегърнаха се безутешно, осиротели от любов. Коленете на Алма се подкосиха и тя бе на ръба да рухне върху твърдата гръд на своя любим, да му признае всичко, дори най-съкровеното от своя срам, да го помоли да се оженят и да заживеят в колиба, да отгледат деца метиси, да му обещае, че ще бъде покорна съпруга и ще се откаже от рисуването върху коприна, от охолния живот в Сий Клиф и бляскавото бъдеще, което ѝ се полагаше по рождение, че ще се откаже от още много неща само заради него и заради невероятната любов, която ги свързваше. Може би Ичимей отгатна всичко това и има добрината да осуети смъртоносното изтезание, като затвори устата ѝ с кратка, целомъдрена целувка. Без да я пуска, той я заведе до вратата, а от там до колата ѝ. Целуна я още веднъж по челото и тръгна към градинарската си камионетка, без да се обърне за един последен поглед.

Нашата любов е неизбежна, Алма. Винаги съм го знаел, но с години се бунтувах срещу това и се опитвах да те изтръгна от мислите си, тъй като никога нямаше да мога да те изтръгна от сърцето си. Когато ти ме изостави, без да ми обясниш причините, не го разбирах. Почувствах се измамен. Но при първото ми пътуване до Япония имах време да се успокоя и накрая приех, че съм те загубил в този живот. Престанах да правя ненужни предположения за това, което се бе случило помежду ни. Не очаквах, че съдбата ще ни срещне отново. Сега, след четиринайсет години раздяла, след като съм мислил за теб всеки ден през тия четиринайсет години, осъзнавам, че никога няма да бъдем съпрузи, но не можем и да се откажем от силните си чувства. Каня те да изживеем нашето в едно мехурче, защитено от допира до света и съхранено непокътнато, до края на живота ни и оттатък смъртта. От нас зависи дали любовта ни ще е вечна.

Ичи

НАЙ-ДОБРИ ПРИЯТЕЛИ


Алма Мендел и Натаниел Беласко се венчаха на скромно тържество на терасата на Сий Клиф, в ден, който започна като топъл и слънчев, но постепенно захладня и притъмня от неочаквани облаци, отразяващи настроението на младоженците. Алма беше с лилави като патладжан кръгове под очите, не беше мигнала цяла нощ, мятайки се в море от съмнения, и щом видя равина, хукна към банята, разтърсена до червата от страх, но Натаниел се затвори с нея, накара я да измие лицето си със студена вода и я прикани да се овладее и да се усмихне. "Не си сама в това изпитание, Алма. Аз съм до теб и ще бъда винаги до теб", обеща той. Равинът, който първоначално се бе противопоставил на бракосъчетанието, защото двамата били братовчеди, вероятно бе приел положението, когато Исаак Беласко, най-видният член на общността, му обясни, че състоянието на Алма изключва друг изход освен венчавката, че двамата млади се обичат още от деца и че обичта се е превърнала в любов след завръщането на Алма от Бостън, случвали се такива работи, това било в човешката природа и тъй като фактът е вече консумиран, трябва само да ги благослови. Марта и Сара предложиха да пуснат някой слух, за да предотвратят хорските одумки, например, че Алма е била осиновена в Полша от семейство Мендел и следователно не е кръвна роднина, но Исаак не се съгласи. Не биваше да прибавят такава груба лъжа към сторената грешка. Всъщност той беше щастлив от съюза между двамата свои близки, които най-много обичаше на този свят, с изключение на жена си. Той предпочиташе хиляди пъти Алма да се омъжи за Натаниел и да остане неразривно свързана със семейството, отколкото да се венчае за чужд човек и да си отиде. Лилиан му напомни, че от кръвосмесителните връзки се раждат увредени деца, но той я увери, че това е народно суеверие и почива на научна основа само в затворените общности, където кръвосмешението при зачеване продължава с поколения. Това не бил случаят на Натаниел и Алма.

След тържеството, на което присъстваха само най-близките, счетоводителят на юридическата кантора и домашният персонал, бе сервирана галавечеря за всички гости в голямата трапезария на имението, която се използваше само при специални случаи. Готвачката, нейната помощничка, камериерките и шофьорът седнаха срамежливо на масата наред с господарите си, обслужвани от момчетата от "Ернис" – най-изискания ресторант в града, който осигури храната. Тази новост хрумна на Исаак, за да постанови официално положението, че от този ден нататък Алма и Натаниел ще бъдат съпрузи. Домашните прислужници, които ги познаваха като членове на същото семейство, нямаше да свикнат лесно с промяната; всъщност една камериерка, която работеше за семейство Беласко от четири години, ги смяташе за брат и сестра, защото на никого до този ден не му бе хрумвало да ѝ каже, че са братовчеди. Вечерята започна в гробовно мълчание, с очи забодени в чиниите и всеобщо неудобство, но постепенно всички започнаха да се оживяват с увеличаването на чашите вино, с които Исаак караше сътрапезниците да вдигат тост за младата двойка. Весел, експанзивен, Исаак пълнеше своята чаша и чашите на околните и приличаше на здраво и жизнено копие на стареца, в който се бе превърнал през последните години. Лилиан, притеснена да не би сърцето му да засече, го подръпваше по панталона под масата, за да се успокои. Накрая младоженците разрязаха тортата от сметана и марципан със същия сребърен нож, с който Исаак и Лилиан бяха разрязали една подобна на своята сватба преди много години. Сбогуваха се с всеки поотделно и си тръгнаха с такси, защото шофьорът беше пил толкова, че ронеше сълзи на стола си, рецитирайки стихове на ирландски, неговия роден език.