Натаниел седеше зад бюрото си, разрошен, по риза, с разхлабена вратовръзка, заобиколен от купища документи и отворени книги, но като я видя, веднага стана да я прегърне. Алма зарови лице във врата му, дълбоко облекчена, че може да стовари драмата си върху този мъж, който никога не я бе предавал. "Бременна съм", успя само да промълви. Без да я пуска, Натаниел я заведе до дивана и двама седнаха един до друг. Алма му разказа за любовта, за мотела и за това, че вината за бременността не е на Ичимей, а нейна, че ако Ичимей разбере, със сигурност ще пожелае да се ожени и да поеме отговорността за детето, но след дълги размишления тя смяташе, че не би могла да се откаже от това, което винаги бе имала, и да се омъжи за Ичимей; да, обожаваше го, но знаеше, че неволите на бедността ще погубят любовта им. Изправена пред дилемата да избира между живот с икономически затруднения в японската общност, с която не я свързваше нищо, и да остане в сигурното убежище на своята среда, тя чувстваше как страхът от непознатото надделява; срамуваше се от своята слабост; Ичимей заслужаваше безусловна любов, той беше чудесен човек, мъдрец, светец, чиста душа, нежен и деликатен любовник, в чиито обятия се чувстваше щастлива, изстреля Алма поредица от объркани изречения, секнейки се, за да не плаче, и опитвайки се да запази поне малко достойнство. Добави, че Ичимей живее в духовен план, че винаги ще си остане прост градинар, вместо да развие огромния си художествен талант или да се постарае да превърне парника си с цветя в преуспяващо предприятие; напротив, той не се стремеше към нищо повече, стигаше му да печели достатъчно, за да се издържа, просперитетът или успехът не го вълнуваха, за него най-важни бяха медитацията и покоят, но това не се яде и тя нямаше да създаде семейство в дървена барака с покрив от гофрирана ламарина и да живее сред земеделци с лопата в ръка. "Знам това, Натаниел, прости ми, ти ме предупреждаваше хиляди пъти, а аз не ти обръщах внимание, ти беше прав, винаги си прав, сега виждам, че не мога да се омъжа за Ичимей, но не мога и да се откажа от любовта си, без него ще изсъхна като растение в пустинята, ще умра; от сега нататък ще внимавам повече, ще вземаме предпазни мерки, това няма да се повтори, обещавам ти, Натаниел, кълна ти се." Натаниел я слуша, без да я прекъсва, докато на нея ѝ се свърши въздухът, за да продължи да се вайка, а гласът ѝ изтъня до шепот.

– Да видим дали съм те разбрал, Алма. Бременна си, но не смяташ да казваш на Ичимей… – обобщи Натаниел.

– Не мога да родя дете, без да се омъжа, Нат. Трябва да ми помогнеш. Ти си единственият, към когото мога да се обърна.

– Аборт? Това е незаконно и опасно, Алма. Не разчитай на мен.

– Чуй ме, Нат. Проверила съм всичко, сигурно е, няма риск и ще струва само сто долара, но трябва да ме придружиш, защото е в Тихуана.

– Тихуана? Абортът е незаконен и в Мексико, Алма. Това е лудост!

– Тук е много по-опасно, Нат. Там има лекари, които го правят под носа на полицията, никой не се интересува.

Алма му показа късче хартия с телефонен номер и му обясни, че вече се е обадила и е потърсила някакъв Рамон от Тихуана. Отговорил ѝ мъж, който на ужасен английски я запитал кой я изпраща и известни ли са ѝ условията. Тя му казала името на връзката, уверила го, че ще носи парите в брой, и се разбрали след два дни той да мине да я вземе с колата си в три следобед от определен ъгъл в града.

– Ти каза ли на този Рамон, че ще отидеш, придружена от адвокат? – попита я Натаниел, приемайки мълчаливо ролята, която тя му бе отредила;


Заминаха на следващия ден в шест сутринта с черния семеен линкълн, който беше по-подходящ за петнайсетчасово пътуване от спортния автомобил на Натаниел. Отначало той, ядосан и приклещен натясно, мълчеше, стиснал враждебно устни и сбърчил вежди, вкопчил ръце във волана и вперил поглед в шосето, но още първия път, когато Алма го помоли да спре на една отбивка за камионджии, за да иде до тоалетната, омекна. Тя остана вътре половин час и когато той вече смяташе да тръгне да я търси, я видя да се връща, безсилна, към колата. "Сутрин повръщам, Нат, но после ми минава", обясни. През останалата част от пътя той се опитваше да я разсейва и накрая вече пееха най-прилепчивите песни на Пат Бун, единствените, които знаеха, докато тя, изтощена, се примъкна към него и опряла глава на рамото му, задряма. В Сан Диего спряха в един хотел да хапнат и да си починат. Рецепционистът реши, че са женени, и им даде стая със спалня, където си легнаха, хванати за ръце, като в детството. За пръв път от няколко седмици Алма спа без кошмари, докато Натаниел не мигна до зори, вдишваше мириса на шампоан от косата на братовчедка си, мислеше за рисковете, притеснен и нервен, сякаш той беше бащата на детето, представяше си последствията, съжалявайки, че се е съгласил на тази авантюра, вместо да подкупи някой лекар в Калифорния, където срещу подходящо заплащане можеше да се уреди всичко, също както в Тихуана. Когато през процепите на завесите взе да просветлява, умората го надви и той спа чак до девет часа, когато чу Алма да повръща в банята. Изчислиха колко време ще им е нужно, за да минат границата с евентуалните спънки и да стигнат навреме за срещата с Рамон.

Мексико ги посрещна с всичко познато. Не бяха идвали в Тихуана и очакваха да видят едно заспало село, обаче се озоваха в необятен, шумен и пъстър град, задръстен от народ и движение, където раздрънкани автобуси и модерни автомобили се разминаваха с каруци и магарета. Търговците предлагаха на едно и също място местни храни и американски електроуреди, обувки и музикални инструменти, резервни части и мебели, птици в клетки и тортиляс[5]. Въздухът миришеше на фританга[6] и боклук, трептеше от народната музика, евангелистките проповеди и футболните коментари по радиото в барове и павилиончета за тако. Ориентираха се трудно: много от улиците нямаха имена или номера и на всеки три-четири пресечки се налагаше да питат, само дето не разбираха указанията на испански, които почти винаги се свеждаха до мъгляво махване с ръка към някаква посока и едно "ей там, веднага зад ъгъла". Уморени, те паркираха линкълна пред една бензиностанция и продължиха пеш, докато най-сетне откриха ъгъла на срещата, който се оказа пресечка на четири оживени улици. Зачакаха, хванати за ръка, под нахалните погледи на едно самотно псе и тайфа парцаливи малки просяци. Единственото указание, което бяха получили, освен името на една от улиците, образуващи ъгъла, беше някакъв! Магазин за облекла за първо причастие и изображения на богородици и католически светци, с абсурдното име "Да живее Сапата[7]".

След двайсет минути чакане Натаниел реши, че са станали жертва на измама и трябва да се върнат, но Алма му напомни, че точността не е сред присъщите качества в тази страна, и влезе в "Да живее Сапата". С ръкомахане поиска да използва телефона и набра номера на Рамон, който иззвъня девет пъти, преди някаква жена да отговори на испански; не можаха да се разберат. Към четири следобед, когато Алма вече се бе съгласила да си тръгнат, на ъгъла спря описаният от Рамон граховозелен форд, модел от 1949 година, със затъмнени задни стъкла. На предните седалки се бяха разположили двама мъже: сипаничав младеж с опашка и гъсти бакенбарди, който седеше зад волана, и още един, който слезе, за да ги пусне да влязат, защото колата беше само с две врати. Той се представи като Рамон. Беше трийсет и няколко годишен, със зализани мустаци, коса, намазана с брилянтин и сресана назад, бяла риза, дънки и остри ботуши с ток. И двамата пушеха. "Парите", изсумтя мустакатият още щом влязоха в колата. Натаниел му ги подаде, той ги преброи и ги пъхна в джоба си. Не размениха нито дума по пътя, който на Алма и на Натаниел се стори дълъг; бяха сигурни, че правят кръгче след кръгче, за да ги заблудят – излишна предпазливост, тъй като и двамата не познаваха града. Алма се бе вкопчила в Натаниел и мислеше какво щеше да е, ако бе дошла сама, а Натаниел се страхуваше, че тези мъже, след като вече бяха взели парите, можеха спокойно да им пуснат по един куршум и да ги изхвърлят в някоя канавка. Не бяха споменали пред никого къде отиват и щяха да минат седмици, дори месеци, преди близките им да разберат какво ги е сполетяло.

Най-накрая фордът спря и им дадоха знак да чакат; младежът е бакенбардите влезе в къщата, а другият остана да пази колата. Намираха се пред евтина постройка, подобна на останалите на същата улица, в квартал, който на Натаниел се стори беден и мръсен, но не биваше да съди по параметрите на Сан Франциско. След две минути младежът се върна. Наредиха на Натаниел да слезе, пребъркаха го от глава до пети и понечиха да го поведат под ръка, но той рязко се дръпна и изруга на английски. Изненадан, Рамон махна помирително. "Спокойно, друже, нищо не е станало", и се засмя, при което лъснаха два златни зъба. Предложи му цигара, която Натаниел прие. Другият помогна на Алма да слезе от автомобила и влязоха в къщата, която не се оказа бандитска бърлога, както се опасяваше Натаниел, а скромен семеен дом с нисък таван и малки прозорци, горещ и мрачен. В дневната имаше две деца, които се въргаляха по пода и си играеха с оловни войничета, маса със столове, диван, покрит с найлон, претенциозен лампион с ресни и гръмогласен като мотор на лодка хладилник. От кухнята се носеше; миризма на пържен лук и се виждаше облечена в; черно жена, която бъркаше нещо в един тиган и също като децата не прояви никакво любопитство; към новодошлите. Мустакатият посочи един стол; на Натаниел и влезе в кухнята, а Рамон поведе Алма по къс коридор към друга стая, където на мястото на вратата висеше шарено сарапе[8].

– Почакайте! – спря го Натаниел. – Кой ще извърши манипулацията?

– Аз – отвърна Рамон, който очевидно беше единственият говорещ английски.

– Разбирате ли от медицина? – попита го Натаниел, втренчен в ръцете му с дълги, лакирани нокти.

Още веднъж симпатичният смях и златният блясък, нови успокоителни жестове, няколко трудно спретнати изречения, обясняващи колко опитен е той, че работата ще отнеме по-малко от петнайсет минути, че няма проблем. "Анестезия? Не, братле, тука нямаме такива работи, но ей това помага", и той подаде на Алма бутилка текила. Понеже тя се колебаеше, оглеждайки бутилката с недоверие, Рамон отпи една голяма глътка, забърса гърлото с ръкав и отново ѝ я подаде. Натаниел видя паниката, изписана на бледото лице на Алма, и в този миг взе най-важното решение в живота си.