Една нощ, през ноември 2002 година, Рон Уилкинс натисна звънеца на една къща в скромен квартал южно от Далас и Алис му отвори. Позна я от пръв поглед, не можеше да бъде сбъркана. "Идвам да говоря с родителите ти", каза ѝ той с въздишка на облекчение, защото не беше сигурен, че момиченцето е живо. Това беше един от щастливите периоди, през които Джим Робинс работеше в друг град и малката беше сама с майка си. Агентът показа значката си от ФБР и не дочака да го поканят, бутна вратата и влезе в къщата, направо в хола. Ирина щеше да помни винаги този миг, все едно току-що го е преживяла: черният гигант, сладникавата му миризма на цветя, дълбокия му и бавен глас, големите, но нежни ръце с розови длани. "На колко си години?", попита я той. Радмила беше на втората водка и третата бутилка бира, но все още се смяташе за трезва и се опита да се намеси с аргумента, че дъщеря ѝ била малолетна и въпросите трябвало да бъдат отправяни към нея. Уилкинс е жест я накара да млъкне. "Скоро ще навърша петнайсет", отговори Алис едва чуто, като хваната в грешка, и мъжът потрепери, защото единствената му дъщеря, светлината в живота му, беше на същата възраст. Алис бе прекарала детството си в лишения, с недостатъчно белтъчини, беше се развила късно и с ниския си ръст и тънки кости лесно можеше да мине за много по-малка. Уилкинс пресметна, че ако в момента Алис изглеждаше на дванайсет, на първите снимки, разпространени в интернет, със сигурност бе изглеждала на девет-десетгодишна. "Остави ме да поговоря насаме с майка ти", помоли я Уилкинс, засрамен. Но през това време Радмила беше навлязла в агресивния си етап на пиянство и се разкрещя, че дъщеря ѝ можела да чуе всичко, което агентът имал да ѝ казва. "Нали, Елисавета?" Малката кимна като хипнотизирана, забила поглед в стената. "Много съжалявам, моето момиче", каза Уилкинс и постави върху масата шест снимки. Така Радмила се изправи пред онова, което бе ставало в собствения ѝ дом в продължение на повече от две години и което бе отказвала да види, а Алис научи, че милиони мъже по целия свят са гледали скришните игри с нейния пастрок. От години се усещаше мръсна, лоша и виновна, но след като видя снимките на масата, ѝ се прииска да умре. Нямаше възможно изкупление за нея.

Джим Робинс я бе уверил, че подобни игри с бащата или с чичковци били нормални, че много момичета и момчета участвали в тях доброволно и с благодарност. Тези деца били специални. Само че никой не говорел за това, било строго пазена тайна и тя не бивало да го споменава никога пред никого, нито пред приятелките, нито пред учителките, а още по-малко пред доктора, понеже хората щели да я сметнат за грешница и мръсница, щяла да остане сама и без приятели; дори майка ѝ щяла да се откаже от нея, Радмила била много ревнива. Защо се опъвала? Искала подаръци, така ли? Добре, тогава щял да ѝ плаща като на голяма жена, но не на нея, а на баба ѝ и дядо ѝ. Той лично щял да изпраща пари в Молдова от името на тяхната внучка; тя щяла да напише картичка, която да придружава парите, но без да казва на Радмила – това също щяло да бъде тяхна тайна. Понякога старците се нуждаеха от допълнителни средства за ремонт на покрива или да купят друга коза. Няма проблем, той бил с добро сърце, разбирал, че животът в Молдова е труден, добре, че поне Елисавета извадила късмета да дойде в Америка; но не бивало да се установява прецедент с пари, получени гратис, редно било да си ги спечели, нали така? Трябвало да се усмихва, това нищо не ѝ струвало, да се облича така, както той ѝ каже, да се подлага на въжетата и железата, да пие джин, за да се отпусне, с ябълков сок, та да не изгори гърлото ѝ, скоро щяла да свикне с вкуса, искала ли още захар? Въпреки алкохола, наркотиците и страха, в даден момент тя си даде сметка, че има камери в бараката с инструментите, тяхната "къщичка", където никой, дори майка ѝ нямаше право да влиза. Робинс ѝ се закле, че снимките и видео записите са само за него, за лично ползване, че никой никога нямало да ги види, той щял да ги пази за спомен за следващите години, когато тя се запишела в колеж.

Ах, колко щяла да му липсва!

Присъствието на непознатия негър с неговите големи ръце и тъжни очи и нейните снимки доказваше, че пастрокът ѝ я бе излъгал. Всичко случило се в бараката се бе разпространявало в интернет и щеше да продължи да се разпространява, нямаше начин да бъде изтеглено или унищожено, щеше винаги да съществува. Всяка минута някъде по света някой щеше да я изнасилва, някой щеше да мастурбира пред нейното страдание. До края на живота си, където и да отидеше, някой би могъл да я познае. Нямаше къде да избяга. Ужасът никога нямаше да свърши. Миризмата на алкохол и вкусът на ябълка щяха вечно да я връщат в бараката, вечно щеше да ходи, оглеждайки се през рамо, крадешком; вечно щеше да изпитва отвращение, когато някой я докоснеше.

Онази вечер, след като Рон Уилкинс си тръгна, малката се затвори в стаята си, вцепенена от ужас и погнуса, убедена, че пастрокът ѝ ще я убие, когато се върне, както я бе предупредил, че ще направи, ако кажеше и една думичка за техните забавления. Смъртта беше единственият ѝ изход, но не от неговите ръце, не по бавния и мъчителен начин, който той често описваше, винаги с нови подробности.

Междувременно Радмила изсипа в гърлото си остатъка от бутилката водка, падна в несвяст и прекара десетте следващи часа просната на пода в кухнята. Когато се посъвзе от махмурлука, се нахвърли с шамари върху дъщеря си, съблазнителката, курвата, която бе покварила мъжа ѝ. Сцената трая кратко, защото точно тогава пристигна патрулката с двама полицаи и социалната работничка, изпратени от Уилкинс. Те арестуваха Радмила, а детето отведоха в детска психиатрична клиника, докато Съдът за малолетни реши какво да прави с него. Ирина никога повече нямаше да види майка си и пастрока си.

Радмила успя да съобщи на Джим Робинс, че го издирват, и той избяга от страната, но не беше предполагал, че през следващите четири години Рон Уилкинс ще обърне света, за да го търси, че ще го открие в Ямайка и ще го върне с белезници в Съединените щати. Не се наложи жертвата му да присъства на процеса, защото адвокатите взеха показанията ѝ на четири очи и съдийката я освободи от явяването пред съда. От нея момичето научи, че баба ѝ и дядо ѝ са починали и че пари никога не са им били изпращани. Джим Робинс получи ефективна присъда от десет години затвор.

– Остават му три години и два месеца. Като го пуснат, ще ме потърси и аз няма да имам къде да се скрия – заключи Ирина.

– Няма да е нужно да се криеш. Ще му наложат ограничителна заповед. Доближи ли те, отива пак в затвора. Аз ще бъда с теб и ще наблюдавам спазването на заповедта – отвърна Сет.

– Не виждаш ли, че е невъзможно, Сет? Всеки миг някой около теб, съдружник, приятел, клиент, дори баща ти може да ме разпознае. В този момент съм на хиляди и хиляди екрани.

– Не, Ирина. Ти си жена на двайсет и шест години, а тази, която се вижда в интернет, е Алис, малко момиченце, което вече не съществува. Педофилите вече не се интересуват от теб.

– Грешиш. Налагало ми се е да бягам няколко пъти от различни места, защото някой нещастник ме преследва. Дори при намеса на полицията не могат да му попречат да пуска снимките ми. Мислех, че като си боядисам косата черна или се гримирам, няма да ме забелязват, но не се получи; лицето ми лесно се разпознава и не се е променило чак толкова през тези години. Вечно съм нащрек, Сет. След като семейството ти щеше да ме отхвърли, понеже съм бедна и не съм еврейка, представяш ли си какво би станало, като научат това?

– Ние сами ще им го кажем, Ирина. Ще им е трудно да го възприемат, но вярвам, че в крайна сметка ще те заобичат повече зарад и всичко, което си препатила. Те са много добри хора. Дълго време си страдала, сега е време да започнеш да се възстановяваш и да прощаваш.

– Да простя ли, Сет?

– Ако не го направиш, озлоблението ще те унищожи. Всички рани заздравяват с обич, Ирина. Трябва да обикнеш себе си, да обикнеш и мен. Разбрахме ли се?

– Така каза и Кати.

– Послушай я, тя знае много. Позволи ми да ти помогна. Аз не съм мъдрец, но съм добър другар и ти дадох доста доказателства за упоритост. Не се предавам никога. Примири се, Ирина, нямам намерение да те оставям на мира. Чуваш ли сърцето ми? То те вика – каза ѝ той, взе ръката ѝ и я сложи на гърдите си.

– Има още нещо, Сет.

– Още?

– Откакто агент Уилкинс ме спаси от моя пастрок, никой не ме е докосвал… Знаеш какво имам предвид. Била съм сама и предпочитам да е така.

– Добре, Ирина, това ще трябва да се промени, но ще напредваме полека. Случилото се няма нищо общо с любовта и никога повече няма да се повтори. Няма нищо общо и с нас двамата. Веднъж ти ми каза, че старите хора се любят бавно. Идеята не е лоша. Ще се обичаме като старчоци, какво ще кажеш?

– Не мисля, че ще се получи, Сет.

– Тогава ще тръгнем на терапия. Хайде, стига си плакала. Гладна ли си? Среши се малко, ще излезем да хапнем и да поговорим за греховете на баба ми, това винаги повдига духа ни.

ТИХУАНА


През блажените месеци на 1955 година, когато Алма и Ичимей имаха възможност свободно да се любят в мизерния мотел в Мартинес, тя му каза, че е стерилна. Това беше по-скоро желание, мечта, отколкото лъжа. Направи го, за да запази спонтанността сред чаршафите, защото разчиташе на една диафрагма да я спасява от изненади и защото менструацията ѝ бе винаги толкова нередовна, че гинекологът, при когото леля ѝ Лилиан я води няколко пъти, ѝ заяви, че имала кисти на яйчниците, които можели да доведат до безплодие. Както толкова пъти преди, Алма отложи операцията, защото майчинството беше последният ѝ приоритет. Науми си, че тя някак по чудо няма да забременее на този етап от младостта си. Такива инциденти се случваха на жени от друга класа, без образование и средства. Не си даде сметка за състоянието си до десетата седмица, защото не си отбелязваше циклите, и когато разбра, се довери на късмета си още две седмици. Може да е грешка в изчисленията, мислеше, но ако ставаше дума за най-страшното, със силови упражнения въпросът щеше да се реши от само себе си; почна да ходи навсякъде с велосипед, въртейки яростно педалите. Непрекъснато проверяваше за кръв по бельото си и с дните безпокойството ѝ растеше, но продължи да ходи на срещите с Ичимей и да се люби със същата неистова страст, с която въртеше педалите нагоре и надолу по хълма. Накрая, когато вече не можеше да се прави, че не забелязва набъбналите гърди, повдигането сутрин и пристъпите на тревожност, не се обърна към Ичимей, а към Натаниел, какъвто бе навикът ѝ от детските години. За да избегне риска чичо ѝ и леля ѝ да научат, тя отиде да го търси в юридическата кантора "Беласко и Беласко" на улица "Монтгомъри", същата кантора, която съществуваше от времето на патриарха, открита през 1920 година, с тежките мебели и рафтове с кодекси, подвързани в тъмнозелена кожа, мавзолей на закона, където персийските килими заглушаваха стъпките и разговорите се водеха полугласно.