– Идеята беше нейна. Аз исках да ти предложа да се оженим и готово, но тя каза, че е по-добре първо да опитаме да поживеем заедно година-две. Така ще имаш време да свикнеш с мен, а родителите ми ще имат време да свикнат е факта, че не си еврейка и си бедна.

Ирина не се помъчи да спре сълзите. Зарови лице в скръстените си върху масата ръце, замаяна от болката в главата, която се бе засилила през последните часове, и от лавината от противоречиви чувства: обич и благодарност към Сет, срам от собствените си ограничения, отчаяние пред бъдещето. Този мъж ѝ предлагаше любов като в романите, но това не беше за нея. Тя можеше да обича старците от "Ларк Хаус", Алма Беласко, неколцина приятели, като съдружника си Тим, който сега я наблюдаваше загрижено от бара, баба си и дядо си, седнали върху дънера на една секвоя, Неко, София и другите домашни любимци от старческия дом; можеше да обича Сет повече от всеки друг на света, но не достатъчно.

– Какво ти е, Ирина? – попита, объркан, Сет.

– Няма нищо общо е теб. Минали работи.

– Разкажи ми за тях.

– За какво? Няма смисъл – отвърна тя и се изсекна в една книжна салфетка.

– Напротив, има смисъл, Ирина. Снощи понечих да те хвана за ръката, а ти едва не ме удари.

Права беше, разбира се, бях пиян като свиня. Извинявай. Няма да се повтори, обещавам. Обичам те от три години, ти много добре знаеш. Какво чакаш, за да ме обикнеш и ти? Внимавай, може да си намеря друго момиче от Молдова, стотици от тях са готови на брак срещу американска виза.

– Добра идея, Сет.

– С мен ще бъдеш щастлива, Ирина. Аз съм най-добрият човек на света, напълно безобиден.

– Нито един американски адвокат на мотоциклет не е безобиден, Сет. Но признавам, че си прекрасен човек.

– Тогава приемаш ли?

– Не мога. Ако знаеше причините ми, щеше да избягаш презглава.

– Да видим дали ще позная: трафик на застрашен вид екзотични животни? Няма значение. Ела да видиш апартамента ми, пък после решавай.


Апартаментът, в модерна сграда в "Ел Ембаркадеро", с портиер и фасетирани огледала в асансьора, беше толкова безупречно чист, че създаваше впечатлението за необитаемост. Освен кожен диван с цвят на спанак, огромен телевизор, стъклена маса с купчини списания и книги отгоре и няколко кълбовидни лампи, в тази Сахара с огромни витрини и тъмен паркет нямаше нищо друго. Никакви килими, картини, украшения или растения. В кухнята изпъкваше масата от черен гранит и лъскавия комплект от неизползвани тенджери и медни тигани, висящи на куки от тавана. От любопитство Ирина надникна в хладилника и видя портокалов сок, бяло вино и обезмаслено мляко.

– Някой път хапваш ли нещо твърдо, Сет?

– Да, при нашите или на ресторант. Тук липсва женска ръка, както казва майка ми. Ти умееш ли да готвиш, Ирина?

– Картофи и зеле.

Стаята, която според Сет я очаквала, беше асептична и мъжка, като останалата част от апартамента, в нея имаше само широко легло с кувертюра от суров лен и възглавници в три тона на кафявото, които не успяваха да развеселят обстановката, нощно шкафче и метален стол. На стената с пясъчен цвят висеше една от чернобелите снимки на Алма, дело на Натаниел Беласко, но за разлика от другите, които на Ирина се бяха сторили така издайнически, на тази се виждаше само половината от заспалото ѝ лице във фантастични замъглена атмосфера. Това беше единственото украшение, което Ирина видя в пустинята на Сет.

– От колко време живееш тук? – попита го тя.

– От пет години. Харесва ли ти?

– Гледката е впечатляваща.

– Но апартаментът ти се струва прекалено студен – заключи Сет. – Добре, ако искаш да правиш промени, ще трябва да се уговорим за подробностите. Никакви ресни, нито пастелни цветове, те не подхождат на личността ми, но в обзавеждането съм готов на леки отстъпки. Не веднага, по-нататък, когато ме помолиш да се оженя за теб.

– Благодаря, но засега ме закарай до метрото, трябва да се върна в моето жилище. Мисля, че съм хванала грип, цялото тяло ме боли.

– Дума да не става, госпожице. Ще поръчаме китайско, ще гледаме някой филм и ще чакаме обаждането на доктор Калет. Ще ти дам аспирин и чай, това помага. Жалко, че нямам пилешки бульон, той лекува безотказно.

– Извинявай, но ще мога ли да взема една вана? Не съм го правила от години, използвам душовете за персонала в "Ларк Хаус".

Беше ясна вечер и от широкия прозорец на банята се виждаха като на длан шумният град, движението, яхтите в залива, тълпите по улиците, пеша, на велосипед, на ролери, клиентите по масите под оранжевите навеси на тротоарите, часовниковата кула на гарата. Тракайки със зъби, Ирина се потопи до ушите в горещата вода и усети как схванатите ѝ мускули се отпускат, а болката в костите намалява, и за пореден път благослови парите и щедростта на семейство Беласко. Малко по-късно Сет ѝ съобщи от другата страна на вратата, че храната е пристигнала, но тя остана да се кисне още половин час. Накрая се облече неохотно, сънлива и замаяна. От миризмата от картонените кутии със свинско в сладкокисел сос, спагети и патица по пекински почна да ѝ се повдига. Тя се сви на дивана, заспа и се събуди едва след няколко часа, когато зад прозорците бе паднал мрак. Сет бе нагласил една възглавница под главата ѝ, беше я завил с одеяло и седнал в един ъгъл на дивана, гледаше втория си филм за вечерта – шпиони, международни престъпления и бандити от руската мафия, взел краката ѝ върху коленете си.

– Не исках да те будя. Калет се обади и каза, че Неко понесъл добре операцията, но има голям тумор на далака и това е началото на края – обяви той.

– Горкият, дано не страда много...

– Калет няма да го остави да страда, Ирина. Как е главоболието?

– Не знам. Много ми се спи. Да не си сложил дрога в чая, Сет?

– Да, сипах кетамин вътре. Защо не си легнеш и не поспиш като хората?

Той я заведе в стаята със снимката на Алма, събу обувките ѝ, помогна ѝ да си легне, зави я и отиде да си догледа филма. На другия ден Ирина се събуди късно, надвила треската с потене и сън; чувстваше се по-добре, но все още усещаше слабост в краката. Върху черната маса в кухнята завари бележка от Сет: "Кафето е сложено, включи кафеварката. Баба ми се е върнала в "Ларк Хаус", казах ѝ за Неко. Тя ще предупреди Войт, че си болна и няма да ходиш на работа. Почивай си. Ще ти се обадя по-късно. Целувки. Твоят бъдещ съпруг". Имаше и картонена чаша с пилешка супа с фиде, кутийка с малини и хартиен плик със сладък хляб от близката сладкарница.

Сет се прибра преди шест следобед, веднага след като излезе от съда, изгарящ от нетърпение да види Ирина. Беше звънял няколко пъти по телефона, за да провери дали не си е отишла, но се боеше да не би в последния момент да ѝ е щукнало да изчезне. Когато мислеше за нея, първият образ, който се появяваше в съзнанието му, бе на заек, готов да хукне, а вторият – на бледото ѝ внимателно лице, полуотворената уста, окръглените от почуда очи, когато слушаше историите на Алма, попивайки ги. Още щом отвори вратата, усети присъствието на Ирина. Преди да я види, разбра, че не си е отишла, апартаментът беше обитаем, пясъкът на стените изглеждаше по-топъл, подът имаше матов блясък, който никога не бе забелязвал, самият въздух бе станал по-приятен. Тя излезе да го посрещне с колеблива стъпка, с подути от сън очи и разрошена коса, подобна на белезникава перука. Сет разтвори ръце и тя за пръв път се приюти в тях. Постояха прегърнати известно време, което на нея ѝ се стори цяла вечност, а на него – кратка въздишка; после тя го заведе за ръка до дивана. "Трябва да поговорим", каза.

Катрин Хоуп я бе накарала да обещае, след като бе изслушала изповедта ѝ, че ще разкаже всичко на Сет, не само за да изтръгне от себе си зловредното растение, което я тровеше, а и защото той заслужаваше да знае истината.


В края на 2000 година агент Рон Уилкинс бе сътрудничил на двама канадски детективи в разследването им за произхода на стотици снимки, разпространявани в интернет, на около деветтодишно момиченце, което бе станало жертва на такива порочни издевателства и насилие, че едва ли беше оживяло. Бяха сред предпочитаните от колекционерите, специализирани в детска порнография, които купуваха снимките и видео записите тайно чрез международна мрежа. Сексуалната експлоатация на деца не беше нищо ново, съществуваше от векове напълно безнаказано, но агентите разчитаха на закон, приет през 1978 година, който я обявяваше за незаконна в Съединените щати. Оттам насетне производството и разпространението на снимки и филми бе намаляло, защото печалбите не оправдаваха законовите рискове. Тогава се появи интернет и пазарът се разрасна неконтролируемо. Според изчисленията съществуваха стотици хиляди уеб страници, посветени на детската порнография, и над двайсет милиона потребители, половината от които в Съединените щати. Предизвикателството се състоеше в това, да открият клиентите, но най-важното бе да пипнат продуцентите. Кодовото име, което поставиха на случая със сламенорусото момиченце с остри уши и трапчинка на брадичката, беше Алис. Материалът беше скорошен. Те подозираха, че Алис може да е по-голяма, отколкото изглеждаше, защото продуцентите се стараеха жертвите им да са възможно най-млади на вид, за да отговарят на изискванията на потребителите. След петнайсет месеца усилено сътрудничество, Уилкинс и канадците попаднаха на следите на един от колекционерите – пластичен хирург от Монреал. Нахлуха в дома му и в клиниката му, конфискуваха компютрите му и откриха повече от шестстотин снимки, сред които две снимки и едно видео на Алис. Хирургът бе арестуван и се съгласи да сътрудничи на властите в замяна на по-лека присъда. С получените сведения и имена Уилкинс се залови за работа. Снажният агент се самоопределяше като хрътка, казваше, че надуши ли веднъж следата, нищо не може да го отклони да върви по нея докрай и да не спира, докато не пипне злодея. Той се престорил на любител и свалил няколко снимки на Алис, обработил ги дигитално, за да изглеждат оригинални и лицето ѝ да не се вижда, макар че всеки познавач щял да я познае, и чрез тях получил достъп до мрежата, използвана от монреалския колекционер. Скоро се явили неколцина заинтересувани. Вече имал първата следа, останалото щяло да е въпрос на нюх.