– Защо през 1962 година? – попита Ирина.

– Предполагам, Ирина, не съм сигурен. Тогава умря прадядо ми Исаак.

Той ѝ разказа за двете погребения на Исаак Беласко и как тогава близките му узнали за добрините, които бе направил патриархът през живота си, за хората, които бе защитавал безплатно като адвокат, за парите, които бе дарил или заел на нуждаещи се, за чуждите деца, които бе изучил, и за благородните каузи, които бе подкрепил. Сет бе открил, че семейство. Фукуда дължали много услуги на Исаак Беласко, те го уважавали и обичали, и смяташе, че със сигурност са присъствали на едно от двете погребения. Според семейното предание, малко преди Исаак да почине, семейство Фукуда си взели обратно старинния меч, който били заровили в Сий Клиф. В градината все още стояла паметната плоча, с която Исаак наредил да обозначат мястото. Най-вероятно е Алма и Ичимей да са се срещнали тогава.

– От 1955 до 2013 година са петдесет и няколко години, горе-долу толкова, колкото Алма каза на Лени – пресметна Ирина.

– Дори да е подозирал, че жена му си има любовник, дядо ми Натаниел се е правел, че не знае. В моето семейство привидностите са по-важни от истината.

– Това и за теб ли важи?

– Не. Аз съм черната овца. Достатъчно е да ти кажа, че съм влюбен в едно бледо като вампир момиче от Молдова.

– Вампирите са от Трансилвания, Сет.

През тези дни често мислех за господин Исаак Беласко, защото синът ми Майк навърши четиресет години и реших да му предам семейния катана на Фукуда; вече е негов ред да го пази. Чичо ти Исаак ме повика един ден, в началото на 1962 година, за да ми каже, че може би вече е време да си вземем меча, заровен преди двайсет години в градината на Сий Клиф. Сигурно вече е подозирал, че е тежко болен и че краят му наближава. Отидохме всички оцелели от нашето семейство, майка ми, сестра ми и аз. Придружаваше ни Кеми Морита, духовната учителка по оомото. В деня на церемонията в градината ти беше на пътешествие със съпруга си. Може би чичо ти е избрал точно тази дата, за да избегне нашата среща. Какво ли е знаел той за нас? Най-вероятно почти нищо, но той беше много досетлив човек.

Ичи

Докато Ирина прокарваше сушито със зелен чай, Сет изпи повече горещо саке, отколкото можеше да носи. Съдържанието в паничката изчезваше на една глътка и Ирина, увлечена в разговора, отново му я пълнеше. Никой от двамата не бе забелязал кога сервитьорът, облечен в синьо кимоно и с лента на главата, им е донесъл нова бутилка. Като дойде ред за десерта – сладолед с карамел, Ирина видя умолителния и замъглен от алкохола поглед на Сет, знак, че е време да се сбогуват, преди да изпаднат в неудобно положение, но не можеше да го изостави в това състояние. Сервитьорът предложи да му повика такси, но той отказа. Излезе е препъване, опирайки се на Ирина, но студеният въздух навън засили ефекта от сакето.

– Мисля, че не бива да карам… Може ли да прекарам нощта при теб? – изфъфли той е надебелял език.

– Какво ще правиш е мотора? Тук може да ти го откраднат.

– Майната му на мотора.

Извървяха пеш десетте пресечки до квартирата на Ирина, което им отне почти час, защото Сет напредваше е рачешка стъпка. Тя беше живяла и на по-лоши места, но в компанията на Сет се засрами от разнебитената и мръсна сграда, която споделяше с още четиринайсет други наематели, натъпкани в стаи със стени от шперплат, част от тях без прозорец или вентилация. Това беше един от блокове с нормиран наем в Бъркли, който собствениците му не си даваха труда да поддържат, защото нямаха право да повишават наема. От външната мазилка бяха останали само петна, капаците на прозорците висяха на пантите, а в двора имаше камари от ненужни вехтории: спукани гуми, части от велосипеди, пожълтяла тоалетна чиния, която се въргаляше там от петнайсет години. Вътре миришеше на нещо средно между тамян от пачули и вкисната супа от карфиол. Никой не чистеше коридорите и общите бани. Ирина се къпеше в "Ларк Хаус".

– Защо живееш в тая кочина? – попита я, смаян, Сет.

– Защото е евтино.

– Тогава си много по-бедна, отколкото мислех, Ирина.

– Не знам какво си мислел, Сет. Почти всички хора са по-бедни от семейство Беласко.

Тя му помогна да събуе обувките си и го бутна върху матрака на пода, който играеше ролята на легло. Чаршафите бяха чисти, както всичко в стаята, защото баба ѝ и дядо ѝ бяха научили Ирина, че беднотията не е извинение за мръсотията.

– Какво е това? – попита Сет, сочейки камбанката на стената, завързана с връв, която минаваше през една дупка към съседната стая.

– Нищо, не се притеснявай.

– Как нищо? Кой живее от другата страна.

– Тим, моят приятел от кафенето, съдружникът ми във фирмата за къпане на кучета. Понякога имам кошмари и ако почна да викам, той дръпва връвта, камбанката звънва и аз се събуждам. Така сме се уговорили.

– Ти имаш кошмари, Ирина?

– Разбира се. Ти нямаш ли?

– Не. Но виж, еротични сънища имам. Да ти разкажа ли някой от тях?

– Заспивай, Сет.

След по-малко от две минути Сет бе изпълнил нареждането. Ирина даде лекарството на Неко, изми се в легена с вода от каната, облече една стара тениска и се сви, залепена за стената, като сложи котката между себе си и Сет. Заспа много трудно, смущавана от присъствието на мъжа до нея, от шумовете в сградата и вонята на карфиол. Единственото прозорче към външния свят беше толкова нависоко, че се виждаше само малък правоъгълник небе. Понякога луната минаваше за кратък поздрав, преди да продължи по пътя си, но това не беше една от тези благословени нощи.

Ирина се събуди от слабата утринна светлина, която влизаше в стаята, и установи, че Сет вече го няма. Беше девет часът и тя трябваше да е излязла преди час и половина за работа. Боляха я главата и всички кости, сякаш махмурлукът от сакето бе преминал в нея чрез осмоза.

ИЗПОВЕД


Алма не се прибра в "Ларк Хаус" този ден, нито на следващия; не се обади и по телефона да попита за Неко. Котаракът не беше ял три дни и едва преглъщаше водата, която Ирина му вкарваше в муцунката със спринцовка; лекарството не му беше повлияло. Тя тъкмо се готвеше да помоли Лени Бийл да го заведе при ветеринаря, когато Сет Беласко се появи в "Ларк Хаус" свеж, избръснат, с чисти дрехи и разкаян вид, засрамен от епизода през предишната нощ.

– Току-що научих, че в сакето имало седемнайсет процента алкохол – обяви той.

– С мотора ли си? – прекъсна го Ирина.

– Да. Заварих го невредим там, където го оставихме.

– Тогава ме закарай до ветеринаря.

Прие ги доктор Калет, същият, който преди години беше ампутирал лапата на София. Не беше съвпадение: лекарят работеше като доброволец в организацията, където се даваха за осиновяване румънските кучета, и Лени го бе препоръчал на Алма. Доктор Калет постави диагноза "чревен блокаж"; котаракът трябваше да бъде опериран незабавно, но Ирина не можеше да вземе това решение, а мобилният на Алма не отговаряше. Сет пое нещата в свои ръце, плати депозита от седемстотин долара, който му поискаха, и подаде котарака на медицинската сестра. Малко след това отидоха с Ирина в кафенето, където тя беше работила, преди да започне при Алма. Посрещна ги Тим, който за три години не бе напреднал ни най-малко.

Сет все още усещаше стомаха си разбъркан, но умът му се бе прояснил и бе стигнал до заключението, че дългът му да се грижи за Ирина не бива повече да се отлага. Не беше влюбен по същия начин, както преди в други жени, с обсебваща страст, без пространство за нежност. Желаеше я и чакаше тя да поеме по тесния път на еротиката, но търпението му се бе оказало напразно; време беше да премине към преки действия или да се откаже окончателно от нея. Нещо в миналото на Ирина я възпираше, нямаше друго обяснение за непреодолимия ѝ страх от интимност. Блазнеше го идеята да прибегне до своите детективи, но беше решил, че Ирина не заслужава такова недостойно отношение. Предположи, че загадката ще се изясни в даден момент, и преглътна въпросите, но вече му беше дошло до гуша от толкова задръжки. Най-напред трябваше да я измъкне от мръсната дупка, в която живееше. Беше подготвил доводите си, както за явяване пред съда, но когато я видя пред себе си, с унесеното ѝ лице и грозната шапка, забрави речта си и направо ѝ предложи да се премести да живее при него.

– Апартаментът ми е удобен, квадратни метри – дал Господ, ще си имаш своя стая и отделна баня. Безплатно.

– Срещу какво? – попита тя недоверчиво.

– Срещу това, да работиш за мен.

– Какво точно?

– По книгата на семейство Беласко. Изискват се много проверки, а аз нямам време.

– Работя четиресет часа седмично в "Ларк Хаус" и още дванайсет за баба ти, освен това къпя кучета в края на седмицата и се готвя да започна да уча вечерно. Имам по-малко време от теб, Сет.

– Би могла да оставиш всичко, освен баба ми, и да се посветиш на моята книга. Ще имаш жилище и добра заплата. Искам да видя какво е да живееш с жена, никога не съм опитвал и е добре да попрактикувам малко.

– Стаята ми явно те е изненадала. Не искам да ме съжаляваш.

– Не те съжалявам. В момента съм ти ядосан.

– Искаш да оставя работата си, сигурните си доходи, квартирата е нормиран наем в Бъркли, която толкова трудно си уредих, да се настаня в твоя апартамент и да остана на улицата, когато ти омръзна. Много изгодно, няма що.

– Ти нищо не разбираш, Ирина!

– Напротив, разбирам те, Сет. Искаш секретарка с право на легло.

– Боже мой! Няма да те моля, Ирина, но те предупреждавам, че съм на път да се обърна и да изчезна от живота ти. Знаеш какво изпитвам към теб, дори баба ми го забеляза.

– Алма? Какво общо има баба ти е това?