Малката стигна някак сама от Чистинау до Далас. Преди това бе пътувала един-единствен път, с влака и баба си, за да посетят Костеа в болницата на най-близкия град, когато оперираха жлъчката му. Никога не бе виждала самолет отблизо, само във въздуха, а на английски знаеше само текстовете на модерните песни, които бе наизустила по слух, без да разбира значението им. Авиокомпанията окачи на шията ѝ найлонов плик с личните ѝ данни, паспорта и билета ѝ. Ирина не хапна и не пийна нищо по време на единайсетчасовия полет, защото не знаеше, че храната в самолета е безплатна, а стюардесата не ѝ обясни, както и през четирите часа, които прекара без пари на летището в Далас. Входът към американската мечта бе това огромно и смущаващо място. Майка ѝ и пастрокът ѝ бяха объркали часа на пристигане на самолета, както казаха, когато най-сетне дойдоха да я потърсят. Ирина не ги познаваше, но те видяха сламенорусото момиченце, седнало на една пейка с картонен кашон в краката, и я познаха, защото имаха нейна снимка. От тази среща Ирина щеше да запомни само, че двамата воняха на алкохол – кисела миризма, която тя добре познаваше, защото баба ѝ и дядо ѝ, както и останалите жители на селото давеха разочарованията си в домашно вино.

Радмила и нейният съпруг, Джим Робинс, заведоха малката в дома си, който на нея ѝ се стори луксозен, макар да беше най-обикновена дървена и доста занемарена къща в един от работническите квартали в южния край на града. Майка ѝ бе направила лек опит да разкраси една от двете стаи с възглавнички във формата на сърца и плюшено мече с розов балон, завързан е конец за лапата му. Тя посъветва Ирина да седне пред телевизора и да прекарва там колкото часове можеше да издържи; това бил най-добрият начин да научи английски, знаела го от личен опит. Четиридесет и осем часа по-късно я записа в близкото общинско училище, където повечето ученици бяха негри и латиноамериканци, непознати за момиченцето раси. След месец Ирина вече знаеше няколко изречения на английски, но имаше добър слух и скоро вече можеше да следи уроците. След година щеше да говори без акцент.

Джим Робинс беше електротехник и членуваше в профсъюза, вземаше възможния максимум на час и беше осигурен в случай на злополука и други беди, само дето невинаги имаше работа. Поръчките се раздаваха по ред, по списъка на членовете, като се започнеше от първото име, после следваше вторият в списъка, третият и така нататък. Който завършеше дадена поръчка, отиваше на опашката на списъка и понякога чакаше с месеци, преди отново да го повикат, освен ако не беше близък със синдикалните шефове. Радмила работеше на щанда за детско облекло в един магазин; отиването до там ѝ отнемаше час и четвърт и връщането – още толкова. Когато Джим Робинс имаше работа, двете го виждаха съвсем рядко, защото той използваше случая, за да работи до изнемога – за извънредните часове му плащаха двойно или тройно. В тези периоди не пиеше и не се дрогираше, понеже при най-малкото невнимание токът можеше да го убие, но през дългите месеци на безделие се наливаше с алкохол и използваше такава смесица от наркотици, че беше учудващо как успява да си стои на краката. "Моят Джим е държелив като бик, нищо не може да го повали", хвалеше се Радмила. Тя му правеше компания в запоите, доколкото тялото ѝ позволяваше, но нямаше неговия капацитет и скоро рухваше.

Още в първите ѝ дни в Америка пастрокът представи на Ирина своите правила, както сам той ги наричаше. Майка ѝ не узна за това или се преструваше, че не знае, в продължение на две години, докато на прага им не застана Рон Уилкинс и ѝ показа значката на ФБР.

ТАЙНИ


След многократните молби от страна на Ирина и съответните колебания, Алма се съгласи да оглави групата за освобождаване, която на Ирина ѝ хрумна да създаде, забелязвайки колко са тъжни обитателите на "Ларк Хаус", които живееха вкопчени в своите притежания, и колко по-спокойни са онези, които имаха по-малко. Ирина бе видяла Алма да се отървава от толкова много принадлежности, че се побоя да не би да ѝ поиска назаем четката за зъби, затова реши, че тя най-добре ще вдъхне живот на групата. Бяха се записали петима, сред тях и Лени Бийл, и всички дойдоха точно навреме; Алма обаче не се появи. Чакаха я петнайсет минути, преди Ирина да отиде да я повика. Завари апартамента празен и бележка от Алма, в която ѝ съобщаваше, че ще отсъства няколко дни, и я молеше да се грижи за Неко. Котаракът бе прекарал поредната болест и не биваше да остава сам. В жилището на Ирина беше забранено да се вкарват животни и тя трябваше да го вмъкне тайно в пазарска торба.

Същата нощ Сет ѝ се обади по джиесема да пита за баба си, защото бе минал привечер да я види и като не я заварил, се разтревожил; той смяташе, че Алма не се е съвзела напълно след епизода в киното. Ирина му каза, че е заминала за поредната си любовна среща и е забравила за поетия ангажимент; и нея бе поставила в неприятно положение с групата за освобождаване. Сет имаше среща с клиент на пристанището в Оукланд и понеже беше близо до Бъркли, покани Ирина на суши – най-подходящата според него храна, за да говорят за японския любовник. Тя беше вече в леглото с Неко и играеше на "Елдър Скролс V", любимата ѝ видео игра, но се облече и излезе. Ресторантът беше оазис на източно спокойствие, целият в светло дърво, със сепарета с паравани от оризова хартия, осветяван от червени глобуси, чиято топла светлина приканваше към отпускане.

– Къде според теб ходи Алма, когато изчезне? – попита я Сет, след като поръчаха храната.

Ирина напълни със саке керамичната му купичка. Алма ѝ бе казала, че в Япония по правило се сервира на сътрапезника и се чака някой да те обслужи.

– В един мотелски комплекс в Пойнт Рейес, на около час и четвърт от Сан Франциско – бунгала до водата, доста усамотени, с хубава риба и морски дарове, сауна, красив изглед и романтични стаи. По това време е студено, но във всяка стая има камина.

– Откъде знаеш всичко това?

– От извлеченията по кредитната карта на Алма. Потърсих мотела в интернет. Предполагам, че е там с Ичимей. Нали няма да идеш да я притесняваш, Сет!

– Как ти дойде на ума! Тя никога не би ми го простила. Но мога да пратя някой детектив да хвърли едно око.

– Недей!

– Няма, разбира се. Но признай, че това е тревожно, Ирина. Баба отслабна, може да получи пристъп като в киното.

– Тя все още е господар на живота си, Сет. Разбра ли нещо повече за семейство Фукуда?

– Да. Сетих се да попитам баща ми и се оказа, че той помни Ичимей.


Лари Беласко беше на дванайсет през 1970 година, когато родителите му обновиха къщата в Сий Клиф и купиха съседния парцел, за да разширят и без това просторната градина, която така и не се бе възстановила напълно след опустошителната пролетна слана, когато почина Исаак Беласко, и от последвалата немара. Според Лари един ден се появил някакъв мъж с азиатски черти, работни дрехи и бейзболна шапка, който отказал да влезе в къщата под предлог, че ботушите му са кални. Това бил Ичимей Фукуда, собственик на парника за цветя и растения, който преди това притежавал в съдружие с Исаак Беласко, но сега бил негова собственост. Лари усетил, че майка му и този човек се познават. Баща му казал на Фукуда, че той не разбира нищо от градини и че решенията ще взема Алма, което учудило момчето, защото Натаниел ръководел Фондация "Беласко" и поне на теория разбирал доста от градини. Предвид мащабите на имота и грандиозните планове на Алма, били нужни няколко месеца за завършване на проекта. Ичимей измерил парцела, проучил качествата на почвата, температурата и посоката на вятъра, рисувал черти и номера в един скицник, следван по петите от заинтригувания Лари. Малко след това дошъл с екип от шестима работници, всичките от неговата раса, и първия камион с материали. Ичимей бил спокоен човек с пестеливи движения, наблюдавал внимателно, никога не изглеждал забързан, говорел малко и в тези случаи гласът му бил толкова тих, че Лари трябвало да се приближава, за да чува. Рядко подхващал разговор или отговарял на въпроси за себе си, но забелязвайки неговия интерес, му разказвал за природата.

– Татко ми каза нещо много любопитно, Ирина. Увери ме, че Ичимей имал аура – добави Сет.

– Какво?

– Аура, невидимо сияние. Кръгъл ореол зад главата, като на светците по иконите. Този на Ичимей бил видим. Татко обясни, че невинаги се забелязвал, само понякога, в зависимост от светлината.

– Шегуваш се, Сет...

– Баща ми не се шегува, Ирина. А! Още нещо: този човек трябва да е нещо като факир, защото умеел да контролира пулса и температурата си, можел да затопли едната си ръка, все едно гори в треска, и да вледени другата. Ичимей го показал па баща ми няколко пъти.

– Това Лари ли ти го каза, или ти си го измисляш?

– Каза ми го, честна дума. Баща ми е скептик, Ирина, не вярва в нищо, което не може сам да провери.

Ичимей Фукуда завършил проекта и добавил като подарък малка японска градина, която подредил за Алма, а след това оставил работата на другите градинари. Лари го виждал само когато идвал от време на време да ги наглежда. Забелязал, че никога не разговаря с Натаниел, само с Алма, към която се отнасял официално, поне пред него. Ичимей идвал на входа за прислугата с букет цветя, събувал обувките си и влизал, поздравявайки с кратък поклон. Алма винаги го чакала в кухнята и отговаряла на поздрава му по същия начин. Слагала цветята във ваза, той приемал чаша чай и за кратко се отдавали на бавния и мълчалив ритуал, пауза в живота и на двамата. След две години, когато Ичимей престанал да идва в Сий Клиф, Лари научил от майка си, че бил заминал за Япония.

– Дали са били любовници по онова време, Сет? – запита Ирина.

– Не мога да задам такъв въпрос на баща ми, Ирина. А и едва ли ще знае. Ние не знаем почти нищо за родителите си. Но да предположим, че през 1955 година са били любовници, както баба ми е споменала пред Лени Бийл, разделили са се, когато Алма се е омъжила за Натаниел, срещнали се отново през 1962 година и оттогава са заедно.