– Виж какво, моето момиче. На теб ти се наложи да смениш самоличността и адреса си, загуби майка си, съучениците си и останалите си познати, на практика живееш под прикритие в друг щат. Случилото се не принадлежи на миналото, може да се каже, че то продължава да се случва и че има много виновници.

– Така мислех преди, господин Уилкинс, но реших, че няма вечно да бъда жертва, за мен тази страница е затворена. Сега съм Ирина Базили и имам друг живот.

– Съжалявам, че ти го напомням, но ти продължаваш да бъдеш жертва. Някои от обвиняемите с радост биха ти платили обезщетение, за да избегнат скандала. Ще ми разрешиш ли да дам името ти на адвокат, специалист по подобни дела?

– Не. За какво да ровим пак?

– Помисли си, моето момиче. Помисли си добре и ми се обади на този номер – каза агентът и ѝ подаде визитната си картичка.

Ирина изпрати Рон Уилкинс до входа и прибра визитката без намерението да я използва; беше се справила сама, нямаше нужда от тези пари, смяташе ги за мръсни, а и това означаваше да изтърпи отново същите разпити и да подписва декларации с най-срамните подробности, не искаше да разравя жарта на миналото по съдилищата, беше пълнолетна и никой съдия нямаше да ѝ спести срещата с обвиняемите. Ами пресата? Тя се ужасяваше, че хората, на които държеше, малцината ѝ приятели, старците от "Ларк Хаус", Алма и най-вече Сет Беласко ще научат.

В шест часа вечерта Кати се обади на Ирина по джиесема и я покани на чай в библиотеката. Настаниха се в един отдалечен ъгъл, близо до прозореца и далече от преминаващите. Кати не обичаше да пие чай от презервативи, както наричаше торбичките в "Ларк Хаус", и си имаше собствен чайник, порцеланови чаши и неизчерпаеми запаси от насипен чай, френска марка, и маслени бисквити. Ирина отиде в кухнята, за да налее гореща вода в чайника, но не понечи да помогне за останалото, защото ритуалът беше важен за Кати и тя го изпълняваше, въпреки треперещите си ръце. Не можеше да поднесе фината чаша към устните си, трябваше да използва друга, пластмасова, и сламка, но се радваше да гледа наследения от баба ѝ порцелан в ръцете на своята гостенка.

– Кой беше онзи негър, който те прегръщаше в градината сутринта? – попита я Кати, след като обсъдиха последния епизод от телевизионния сериал за жени затворнички, който двете редовно следяха.

– Един приятел, когото не бях виждала от доста време… – измърмори Ирина, докато ѝ сипваше още чай, за да прикрие изненадата си.

– Не ти вярвам, Ирина. Отдавна те наблюдавам и знам, че нещо те яде отвътре.

– Мен? Въобразявате си, Кати! Нали ви казвам, просто приятел.

– Рон Уилкинс. На рецепцията ми казаха името му. Отидох да питам кой е дошъл да те види, защото ми се стори, че този мъж те разстрои.

Годините неподвижност и огромното усилие да оцелее бяха смалили Кати и тя приличаше на малко момиче в обемистата електрическа количка, но от нея струеше голяма сила, смекчавана от добротата, с която винаги се бе отличавала и която инцидентът бе засилил многократно. Неизменната и усмивка и съвсем късата коса ѝ придаваха палав вид, контрастиращ с мъдростта ѝ на хилядолетен монах. Физическите страдания я бяха освободили от неизбежните тегоби на личността и бяха издялали духа ѝ като диамант. Кръвоизливите в мозъка не бяха засегнали ума ѝ, но бяха разменили жиците, както тя самата казваше, и вследствие на това се била събудила интуицията ѝ и тя можеше да вижда невидимото.

– Приближи се, Ирина – каза.

Пръстите на Кати – малки, студени и деформирани от счупванията, се впиха в ръката на младата жена.

– Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. Защо според теб отворих клиниката за болката? Защото споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.

Ирина се опита да се освободи от тези клещоподобни пръсти, но не ѝ се удаде. Сивите очи на Кати се впериха задълго в нейните с такова състрадание и обич, че тя не можа да я отблъсне. Клекна на пода, опря глава върху възлестите колене на Кати и се остави на ласките на тези изстрадали ръце. Никой не я бе докосвал по този начин след раздялата с баба ѝ и дядо ѝ.

Кати ѝ каза, че най-важната задача в живота е да изчистиш делата си, да се обвържеш изцяло с действителността, да вложиш всичката си енергия в настоящето, и то сега, незабавно. Не бива да се чака, това го била научила след инцидента. В нейното положение имала време да наблюдава мислите си, да се опознае по-добре. Да живее, да присъства, да обича слънчевата светлина, хората, птиците. Болката идвала и си отивала, повръщането идвало и си отивало, стомашните разстройства идвали и си отивали, но по някаква причина те не ѝ отнемали много време. В замяна на това можела да се радва на всяка капчица вода под душа, да усеща приятелските ръце, докато мият косата ѝ с шампоан, прекрасния вкус на студената лимонада през лятото. Не мислела за бъдещето, само за настоящия ден.

– Това, което се опитвам да ти кажа, Ирина, е че не бива да стоиш закотвена в миналото, нито да се плашиш от бъдещето. Имаш само един живот, но изживееш ли го добре, той е достатъчен. Какво чакаш, за да започнеш да бъдеш щастлива? Всеки ден е от значение. Питай мен!

– Щастието не е за всички, Кати.

– Напротив. Всички се раждаме щастливи. По пътя животът ни се зацапва, но можем да го изчистим. Щастието не е бляскаво и шумно като удоволствието или радостта. То е тихо, кротко и нежно, вътрешно състояние на задоволство, което започва, когато обикнеш себе си. Ти трябва да се обичаш така, както те обичам аз и както те обичат всички, които те познават, особено внукът на Алма.

– Сет не ме познава.

– Вината не е твоя, той горкият от години се опитва да се доближи до теб, това е видно за всеки. Ако не го е постигнал, то е, защото ти се криеш. Разкажи ми за този Уилкинс, Ирина.


Ирина Базили имаше официална версия за своето минало, която бе съставила с помощта на Рон Уилкинс и която използваше в отговор на чуждото любопитство, когато не беше възможно да го избегне. Тя съдържаше истината, но не цялата, само поносимата част. Беше на петнайсет години, когато съдът ѝ назначи психоложка, при която ходи няколко месеца, докато отказа да говори за случилото се и реши да приеме друго име, да замине за друг щат и да сменя адреса си толкова пъти, колкото беше необходимо, за да започне отначало. Психоложката ѝ повтаряше, че травмите не изчезват, като не им обръщаш внимание; те са упорита Медуза, която дебне в сенките и при първа възможност напада със змийската си грива. Вместо да се бори, Ирина избяга; оттогава животът ѝ се бе превърнал в непрекъснато бягство до идването ѝ в "Ларк Хаус". Намираше убежище в работата и виртуалните светове на видео игрите и фантастичните романи, в които не беше Ирина Базили, а храбра героиня с магически умения. Появата на Уилкинс обаче за пореден път срина тази крехка вселена от химери. Кошмарите ѝ от миналото бяха като праха по пътя, достатъчен бе и най-лек полъх, за да го вдигне на вихрушка. Сломена, Ирина осъзна, че само Катрин Хоуп, с нейния златен щит, може да ѝ помогне.

Беше на десет през 1997 година, когато баба ѝ и дядо ѝ получиха писмото на Радмила, което промени съдбата ѝ. В едно предаване за сексуален трафик по телевизията майка ѝ чула, че страни като Молдова снабдяват с млада плът арабските емирства и бордеите в Европа. Тя си спомнила с ужас за времето, прекарано в ръцете на брутални сводници в Турция, и твърдо решена да спести на дъщеря си подобна участ, убедила мъжа си – американския електротехник, когото бе срещнала в Италия и който я бе отвел в Тексас, да помогне на момичето да емигрира в Съединените щати. Ирина щяла да има каквото поиска, най-доброто образование, хамбургери и пържени картофки, сладоледи, щели да я заведат дори в Дисниленд, обещаваше писмото. Бабата и дядото посъветваха Ирина да не разказва за това на никого, за да избегне завистта и уроките, които обикновено застигат самохвалците, и подадоха документи за виза. Процесът отне две години. Когато най-сетне пристигнаха билетите и паспортът, Ирина вече бе навършила дванайсет години, но изглеждаше като недохранено осемгодишно дете, защото беше ниска, много слаба, със сламеноруса непокорна коса. От толкова мечти по Америка постепенно бе започнала да осъзнава нищетата и грозотата около себе си, за които преди не си бе давала сметка, тъй като нямаше с какво да сравнява. Родното ѝ село изглеждаше като след бомбардировка, половината къщи бяха заковани с дъски или порутени, глутници гладни кучета бродеха из калните улици, кокошки ровеха из боклуците, а старците седяха на прага пред своите колиби, пушеха черен тютюн и мълчаха, понеже вече всичко бе казано. През тези две години Ирина се сбогува поред с дърветата, хълмовете, земята и небето, които според баба ѝ и дядо ѝ били същите и по времето на комунизма и такива щели да си останат винаги. Сбогува се безмълвно със съседите и съучениците си, сбогува се е магарето, козата, котките и кучето, с които бе израснала. Накрая се сбогува с Костеа и Петрута.

Дядо ѝ и баба ѝ приготвиха картонен кашон, овързан с канап, и поставиха в него дрехите на Ирина и новата иконка на света Параскева, която бяха купили от пазара за светци в най-близкото село. Може би и тримата подозираха, че няма да се видят повече. Оттогава Ирина придоби навика, където и да отседнеше, дори да е само за една нощ, да подрежда малък олтар, в който поставяше светицата и единствената снимка, която имаше на баба си и дядо си. Ретуширана на ръка, тя бе правена в деня на тяхната сватба в традиционните им носии – Петрута с бродирана пола и дантелена шапчица, Костеа с панталон до коленете, къса жилетка и широк пояс, изправени като истукани, неразпознаваеми, защото усилната работа още не бе прекършила гърбовете им. Не минаваше и ден, без Ирина да се помоли пред тях, тъй като двамата бяха по-големи чудотворци от света Параскева, те бяха нейните ангели хранители, както бе казала на Алма.