На другия ден вечерта, след като се върнаха в "Ларк Хаус", докато Жак Дьовин се наслаждаваше на ритуалното си мартини, Ирина, със зачервени очи и сини кръгове от безсънната нощ, сподели проблема е Лупита Фариас.

– Това не е нищо ново, детето ми. Непрекъснато изненадваме клиентите в чужди легла и не само дядовците, но и дамите. Поради липса на мъже горкичките трябва да се примиряват с тези, които са в наличност. Всеки има нужда от компания.

– В случая с господин Дьовин става дума за платонична любов, Лупита.

– Нямам идея какво е това, но ако е нещото, което си представям, не му вярвай. Французина има имплант на питката си, найлонова наденичка, която се надува с помпичка, скрита в топките.

– Какво говориш, Лупита! – прихна в смях Ирина.

– Това, което чуваш. Кълна ти се. Аз не съм го виждала, но Французина го е демонстрирал пред Жан Даниел. Впечатляващо.

Добрата жена допълни за сведение на Ирина, че през многогодишната си работа в "Ларк Хаус" бе забелязала, че сама по себе си възрастта не прави никого по-добър, нито по-мъдър, а само засилва това, което човек си е по природа.

– Скъперникът не става по-щедър с годините, Ирина, става по-стиснат. Със сигурност Дьовин винаги е бил развратник и затова сега е един безсрамен старец – заключи.

Понеже нямаше как да върне брошката на ухажора си, Ирина я занесе на Ханс Войт, който я информира за абсолютната забрана да се приемат бакшиши и подаръци. Това правило не важеше за вещите, които "Ларк Хаус" получаваше от издъхващите, нито за даренията под маса с цел придвижване на някой кандидат начело в списъка на чакащите за място в дома, но за това не говориха. Директорът пое от Ирина ужасното топазено насекомо, за да го върне на законния му собственик, но за момента го прибра в едно чекмедже на бюрото в кабинета си.

След една седмица Жак Дьовин даде на Ирина сто и шейсет долара в банкноти по двайсет и този път тя се обърна направо към Лупита Фариас, която беше привърженичка на простите решения – върна ги в кутията от пури, където джентълменът държеше парите си в брой, сигурна, че той не помни, че ги е извадил от там, нито на колко възлиза общата сума. Така Ирина реши въпроса с бакшишите, но не и със страстните послания от Жак Дьовин, с поканите му за вечеря в скъпи ресторанти, с поредицата от поводи, които използваше, за да я вика в стаята си и да ѝ разказва за свои преувеличени и несъществуващи успехи, неизменно завършвайки с предложение за брак. Толкова ловък в изкуството да прелъстява, Французина се бе върнал в юношеските, обременени със стеснителност години и вместо да ѝ предложи лице в лице, ѝ написа напълно четливо писмо, понеже го сътвори на компютъра си. Пликът съдържаше две страници, изпълнени с увъртания, метафори и повторения, които биха могли да се обобщят в няколко точки: Ирина бе възродила енергията му и желанието му за живот; той може да ѝ предложи голямо благосъстояние, например във Флорида, където слънцето винаги блести, а когато овдовее, тя ще е осигурена. Както и да се погледне неговото предложение, тя би спечелила, пишеше той, тъй като разликата във възрастта е предимство за нея. Подписът представляваше поредица от комароподобни завъртулки. Този път девойката се въздържа и не информира директора от страх да не бъде изхвърлена на улицата, и остави писмото без отговор, е надеждата, че на годеника ще му изхвърчи от ума, но този път по изключение краткотрайната памет на Жак Дьовин проработи. Подмладен от страстта, той продължи да ѝ изпраща все по-настоятелни бележници, докато тя се стараеше да го избягва и отправяше молитви към света Параскева ухажорът да насочи вниманието си към дузината осемдесеттодишни дами, които го преследваха.

Положението ставаше все по-драматично и трудно за прикриване, но за щастие, едно неочаквано събитие сложи край на Жак Дьовин и заедно с това на дилемата на Ирина. През въпросната седмица Французина два пъти излезе с такси, без да даде обяснения, което бе необичайно за него, понеже навън обикновено се губеше. Едно от задълженията на Ирина бе да го придружава, но в конкретния случай той излезе скришом, бе да каже дума за намеренията си. Вторият път вероятно бе поставил на изпитание издръжливостта му, защото се върна в "Ларк Хаус" толкова объркан и безпомощен, че се наложи шофьорът да го свали от колата практически на ръце и да го предаде като вързоп на рецепцията.

– Какво се е случило, господин Дьовин? – го попита служителката.

– Не знам, не бях там – ѝ отговори.

След като го прегледа и установи, че кръвното му налягане е в норма, лекарят, който беше на смяна, счете, че не е необходимо да го изпраща отново в болницата, и му предписа да остане в покой два дни, като същевременно уведоми Ханс Войт, че умственото състояние на Жак Дьовин вече не му позволява да живее във второ ниво и че е дошло време да го прехвърлят на третия етаж, където да му се осигурят непрекъснати грижи. На другия ден директорът се приготви да съобщи за промяната на Дьовин – задача, която винаги оставяше метален вкус в устата му, защото всеки знаеше, че третото ниво е преддверие към "Рая", етаж, откъдето връщане назад няма – но бе прекъснат от Жан Даниел, служителя от Хаити, който дотича, изгубил ума и дума, с новината, че когато отишъл да го облече, намерил Жак Дьовин вкочанен. Лекарят нареди да се направи аутопсия, тъй като при прегледа предния ден не бе забелязал нищо, което да обясни подобна неприятна изненада, но Ханс Войт се противопостави – за какво да се събуждат подозрения за нещо толкова очаквано като кончината на деветдесетгодишен мъж. Аутопсията би могла да помрачи безупречната репутация на "Ларк Хаус". Като научи за станалото, Ирина дълго плака, защото въпреки всичко бе обикнала този патетичен Ромео, но заедно с това не можа да не изпита известно облекчение, че се е освободила от него, както и срам, породен от същото това облекчение.

Смъртта на Французина обедини клуба на почитателките му в единен вдовишки траур, но утехата да организират церемония им бе отнета, защото роднините на покойника избраха експедитивния метод за скоростно кремиране.

Той скоро би потънал в забвение, включително и в сърцата на поклонничките му, ако неговите близки не бяха предизвикали истинска буря. Малко след като прахът му, без особени излияния на чувства, бе разпръснат, нетърпеливите наследници установиха! , че старецът е завещал цялото си имущество на някаква си Ирина Базили. Според кратката бележка, приложена към завещанието, Ирина го дарила с нежност в последния етап от дългия му живот и поради този факт заслужавала да го наследи. Адвокатът на Жак Дьовин обясни, че клиентът го уведомил по телефона за промените в завещанието, а след това два пъти се явил лично в кабинета му – първия път, за да прегледа документите, и втория – за да ги подпише пред нотариус, пред когото заявил категоричността на своето волеизявление. Наследниците обвиниха администрацията на "Ларк Хаус" в небрежност по отношение на умственото състояние на стареца, а Ирина Базили – в коварен грабеж. Оповестиха решението си да оспорят завещанието и да подадат жалба срещу адвоката за липса на професионализъм, срещу нотариуса – за съучастничество, а срещу "Ларк Хаус" – за нанесени щети и вреди. Ханс Войт се изправи срещу глутницата от разочаровани родственици със спокойствието и вежливостта, придобити през дългите години управление на институцията, но вътре в себе си кипеше от ярост. Не беше очаквал подобна подлост от Ирина Базили, която смяташе за неспособна да посегне и на муха, но човек се учи, докато е жив, на никого не може да се гласува доверие. В един момент попита адвоката за каква сума става дума и се изясни, че се касае за някакви пустеещи земи в Ню Мексико и за акции в различни компании, чиято стойност предстоеше да се установи. Сумата в парично изражение бе незначителна.

Директорът поиска двайсет и четири часа, за да намерят изход с по-малко разноски, отколкото при съдебно дело, и призова незабавно Ирина. Възнамеряваше да оправи нещата с копринени ръкавици. Не беше в негова полза да си създава враг в лицето на тази лисица, но като я видя пред себе си, не можа да се обуздае.

– Бих искал да знам как, по дяволите, успя да завъртиш главата на стареца! – ѝ се разкрещя.

– За кого говорите, господин Войт?

– За кого може да е! За Французина, естествено! Как можа това да се случи под носа ми?

– Извинете, не ви казах, за да не ви тревожа, смятах, че въпросът ще се уреди от само себе си.

– И той прекрасно се уреди! Какво обяснение да дам на семейството му?

– Няма защо да знаят, господин Войт. Старите хора се влюбват, вие добре знаете, но за хората отвън това е шокиращо.

– Спала ли си с Дьовин?

– Не! Как може да си го помислите?

– Тогава нищо не разбирам. Защо те е определил като единствена наследничка?

– Моля?

Поразен, Ханс Войт разбра, че Ирина Базили дори не е подозирала за намеренията на стария човек и че нейната изненада е най-голяма. Понечи да я предупреди, че с големи мъки ще успее да измъкне нещо, понеже законните наследници ще се бият до последния цент, но тя в упор му съобщи, че не иска нищичко, защото несправедливо спечелени пари биха ѝ донесли нещастие. На Жак Дьовин му хлопала дъската, каза, и това всеки от "Ларк Хаус" можел да потвърди; най-добре щяло да бъде да уредят нещата без много шум. Достатъчно било лекарят да удостовери наличието на старческа деменция. Наложи се Ирина да повтори, за да може невярващият на ушите си директор да разбере.

Безсилни се оказаха предпазните мерки, за да се запази случаят в тайна. Всички узнаха и за една нощ Ирина Базили се превърна в най-обсъжданата личност – обект на възхищение за клиентите и на критика за обслужващия персонал от латинос и хаитянци, за които да отхвърлиш пари представляваше смъртен грях. "Не плюй срещу небесата, които ти падат в лицето", се произнесе Лупита Фариас, а Ирина не намери подходящ превод на румънски на тази шифрована пословица. Директорът, впечатлен от безкористността на тази скромна имигрантка от трудно откриваема на картата държава, я назначи с безсрочен договор за четиресет часа труд седмично и със заплата по-висока, отколкото на предшественичката ѝ. Освен това убеди наследниците на Жак Дьовин да дарят две хиляди долара на Ирина в знак на благодарност. Обещаната сума не стигна до девойката, но тъй като тя бе неспособна да си я представи, скоро я изби от главата си.