– Същият. Но доколкото знам, никой друг не е загивал там.

Ирина много скоро щеше да преразгледа мнението си за призраците, защото щеше да открие, че мнозина от старците непрекъснато се радваха на компанията на свои близки покойници, така че Емили и синът ѝ не бяха единствените призрачни обитатели на дома.


Рано на другия ден Ирина се яви на работа е най-хубавите си джинси и ненабиваща се на очи тениска. Установи, че атмосферата в "Ларк Хаус" е либерална, но не дотам, че да насърчава безотговорността; подобна беше по-скоро на университет, отколкото на старчески дом. Храната беше сравнима с тази на всеки уважаващ себе си ресторант в Калифорния, тоест био, в рамките на възможното. Грижите бяха качествени и общото и медицинското обслужване се извършваха с толкова внимание, колкото може да се очаква в подобни случаи. За няколко дни тя запомни имената и маниите на колегите си и на поверените ѝ възрастни хора. Фразите на испански и френски, които успя да запамети, ѝ спечелиха уважението на персонала, произхождащ почти изцяло от Мексико, Гватемала и Хаити. Заплащането не бе на равнището на тежкия труд, който полагаха, но малцина се мръщеха. "Бабичките трябва да бъдат глезени, но с нужното уважение. Дядовците също, ала на тях не трябва много да им се вярва, защото злоупотребяват", я предупреди Лупита Фариас, закръглена жена с лице като на олмекска[1] скулптура, завеждаща чистотата. Понеже работеше от трийсет и две години в "Ларк Хаус" и имаше достъп до стаите, Лупита познаваше отблизо всеки обитател, знаеше за живота му, отгатваше неразположенията му и го съпътстваше в болките му.

– Обърни специално внимание на депресията, Ирина. Тук е много разпространена. Ако забележиш, че някой се изолира, унил е, не става от леглото, без да е болен, или престава да се храни, ела веднага и ми кажи, ясно ли е?

– А ти какво правиш в такива случаи, Лупита?

– Зависи. Галя ги. Винаги приемат ласките с благодарност, защото старците си нямат никого, който да ги докосва. Или пък ги увличам с някой телевизионен сериал. Никой дори не си помисля да умира, преди да е видял края. Други намират облекчение, като се молят, но тук има много невярващи и този метод е неприложим за тях. Главното е да не ги оставяш сами. Ако мен ме няма, казваш на Кати, тя знае как да действа.

Доктор Катрин Хоуп, обитателка на дома от втория етаж, първа посрещна Ирина е добре дошла от името на общността. На шейсет и осем години, тя беше най-младата от всички старци. Откакто преди две години се бе наложило да седне в инвалидна количка, тя бе избрала помощта и компанията, които се предлагаха в "Ларк Хаус". За изминалото от момента на постъпването си време се беше превърнала в душата на дома.

– Старите хора са изключително забавни. Живели са много, говорят каквото си искат и хич не се интересуват от чуждото мнение. Тук никога няма да скучаеш – каза тя на Ирина. – Обитателите са образовани хора и докато са в добро здраве, продължават да учат и да експериментират. В тази общност съществува стимулация и се избягва най-лошият бич на старостта, самотата.

Ирина беше осведомена за прогресивния дух на хората в "Ларк Хаус", прочул се от няколкократното си присъствие в новините. Съществуваше листа на чакащи от години, за да бъдат приети, и тя би била много по-дълга, ако мнозина от кандидатите не си отиваха от този свят, преди да им дойде редът. Старците в дома бяха неоспоримо доказателство, че ограниченията на възрастта не пречат човек да се забавлява и да участва в суетата на живота. Много от тях, активни членове на движението "Старци за мир", излизаха всеки петък сутрин на улични протести срещу извращенията и несправедливостите в света, и по-специално в империята на Съединените щати, за която се чувстваха лично отговорни. Активистите, сред които имаше жена на сто и една години, си даваха среща в един ъгъл на кварталния площад, пред полицейския участък, и прииждаха с бастуни на собствен ход или на инвалидни колички, издигайки плакати срещу войната или глобалното затопляне, а публиката ги подкрепяше с клаксони от колите си или пък с подписи върху петициите, които гневните прадядовци им пъхаха под носа. Неведнъж бунтарите биваха показвани по телевизията редом с полицаите, предизвикващи смях със своите опити да ги разпръснат и със заплахите за сълзотворен газ, които така и не изпълняваха. Дълбоко развълнуван, Ханс Войт показа на Ирина паметна плоча в парка в чест на деветдесет и седем годишен музикант, починал през 2006 година от унищожителен мозъчен инсулт, докато с ботуши под палещото слънце протестирал срещу войната в Ирак.

Ирина бе отраснала в едно село в Молдова, населено със старци и деца. На всички им липсваха зъби – на първите, защото след дълга употреба ги бяха изгубили, а на вторите, защото тепърва сменяха млечните. Замисли се за баба си и дядо си и както толкова пъти през последните години съжали, че ги е изоставила. В "Ларк Хаус" ѝ се откриваше възможност да даде на други онова, което не успя да даде на тях, и с тази мисъл тя започна да се грижи за поверените ѝ възрастни хора. Скоро ги спечели всичките, а също така и мнозина от първия етаж – самостоятелните.

От самото начало вниманието ѝ бе привлечено от Алма Беласко. Тя се отличаваше от другите жени с аристократичното си държание и е магнитното си поле, което я открояваше от останалите смъртни. Лупита Фариас твърдеше, че въпросната Беласко не се вписва в "Ларк Хаус", че ще изтрае там много кратко време, че всеки момент ще дойде да я вземе същият шофьор, който я докарал с мерцедес бенц. Ала месеците минаваха, а това не се случваше. Ирина се задоволяваше да наблюдава Алма Беласко отдалече, тъй като Ханс Войт ѝ бе наредил да се съсредоточи в задълженията си към хората от втори и трети етаж и да не се разсейва със самостоятелните възрастни хора. Тя беше достатъчно заета с грижите за своите клиенти – не ги наричаха пациенти – и с усвояване на детайлите от новата си работа. Като част от обучението си трябваше да разгледа видео записите от последните погребения – на еврейка будистка и на разкаял се агностик. От своя страна Алма Беласко не би забелязала Ирина, ако скоро, по силата на обстоятелствата, тя не се бе превърнала в най-полемичната личност в общността.

ФРАНЦУЗИНА


В "Ларк Хаус", където съществуваше потискащо мнозинство от жени, Жак Дьовин се считаше за звезда, тъй като бе единственият джентълмен измежду двайсет и осмината мъже в дома. Наричаха го Французина не защото се бе родил във Франция, а заради префинените му обноски – правеше път на дамите, поднасяше им стола, когато сядаха, и никога не забравяше дюкяна си отворен; освен това умееше да танцува, въпреки че гръбнакът му бе изкуствено подсилен. Деветдесетгодишен, той се движеше изправен благодарение на пластини, винтове и гайки по гръбначния стълб; имаше остатъци от къдрава коса и играеше карти, като доста безочливо лъжеше. Тялото му бе здраво, с изключение на обикновен артрит, високо кръвно и неизбежна глухота, присъщи на старостта, а умът му беше доста бистър, но не толкова, че да си спомня какво е обядвал. Затова беше във второ ниво, където му се предоставяше необходимата помощ. Беше постъпил в "Ларк Хаус" с третата си жена, която оцеляла само три седмици, преди да загине, премазана на улицата от разсеян велосипедист. Денят на Французина започваше рано – вземаше си душ, обличаше се, избръсваше се и с помощта на Жан Даниел, асистент от Хаити, пресичаше паркинга, подпрян на бастуна си и предпазливо оглеждащ се за възможни велосипедисти, и отиваше до близкото кафене "Старбъкс" на ъгъла, където изпиваше първата от петте си чаши кафе за деня. Развеждал се бе веднъж и овдовявал два пъти, ала никога не бяха му липсвали любовници – прелъстявал ги бе изкусно като факир. Неотдавна бе изчислил, че се е влюбвал шейсет и седем пъти, и мигом отбеляза числото в тефтерчето си, за да не го забрави, понеже лицата и имената на щастливките постепенно се изтриваха от паметта му. Имаше няколко припознати деца плюс едно от тайна връзка с жена, чието име не помнеше, както и племенници – неблагодарни до един – които брояха дните до преселението му в отвъдното, за да го наследят. Носеха се слухове, че имал натрупано състояние, спечелено с много дързост и малко скрупули. Той признаваше сам, без капка разкаяние, че е прекарал известно време в затвора, откъдето излязъл с пиратски татуировки по ръцете, които отпуснатата кожа, петната и бръчките бяха заличили, и че спечелил значителни суми от спекулации със спестяванията на тъмничарите.

Въпреки интереса към него, проявяван от няколко дами в "Ларк Хаус", които не му предоставяха много поле за любовни маневри, Жак Дьовин се увлече по Ирина Базили от първия миг, в който я видя да се движи с бележника си за записки и с изпъкналия си задник. Девойката нямаше и капка карибска кръв и затова този задник на мулатка бе чудо на природата, уверяваше Французина след първото си мартини, удивен, че никой друг не е забелязал въпросния феномен. Беше прекарал най-хубавите си години в бизнес между Пуерто Рико и Венецуела, където се бе научил да преценява жените отзад. Тамошните епични седалищни части се бяха запечатали завинаги в ретините му; сънуваше ги, привиждаха му се навсякъде, дори и на такова неблагоприятно място като "Ларк Хаус", и то у жена, толкова слаба като Ирина. Неговият старчески живот без проекти и амбиции ненадейно се изпълни с тази късна и всеобемаща любов и наруши спокойното му ежедневие. Малко след като се запозна с нея, той ѝ показа възторга си, подарявайки ѝ скарабей от топаз и диаманти – едно от малкото бижута, останали от покойните му съпруги, което бе успял да спаси от хищните си потомци. Ирина не прие подаръка, но отказът ѝ изстреля кръвното налягане на влюбения в облаците, та се наложи тя да остане до него цяла нощ в "Спешната помощ". Както си лежеше с включена във вената му банка със серум, Жак Дьовин с въздишки и укори директно ѝ призна безкористното си и платонично чувство. Желаеше единствено тя да е при него, да отморява поглед в нейната младост и красота, да слуша кристално-чистия ѝ глас, да си представя, че и тя го обича, макар и като дъщеря. Всъщност съгласен бе да го обича дори като прадядо.