Правителството бе изработило въпросник, в който единственият приемлив отговор бе "да", и всички възрастни, навършили седемнайсет години, трябваше да го попълнят. В някои от подвеждащите въпроси се търсеше лоялност към Съединените щати под формата на съгласие за воюване във войската – там, където ги изпратеха, за мъжете, и в спомагателния корпус, за жените – и се отхвърляше подчинението пред японския император. За исеи като Такао това означаваше отказ от националността им, без право да получат американско гражданство, но почти всички се съгласиха с разпоредбите. Отказаха да подпишат само неколцина младежи нисеи, защото бяха американски граждани и се почувстваха обидени. Нарекоха ги нене и ги определиха като опасни за японската общност, която от незапомнени времена ненавиждаше скандалите. Джеймс бе един от въпросните нене. Дълбоко засрамен от арестуването на сина му, бащата се затвори в бараката и излизаше само до общите тоалетни. Ичимей му носеше храна и после се редеше втори път на опашка, за да се нахрани и той. Хейдеко и Мегуми, които също изпитваха срам от постъпката на Джеймс, се опитваха да продължат да живеят както обикновено, понасяйки с вдигната глава злонамерените шушукалия, укоризнените погледи на сънародниците си и враждебността на властите в лагера. Цялото семейство, включително и Ичимей, няколко пъти бяха разпитвани, но не им бяха отправени сериозни обвинения благодарение на Бойд Андерсън, който бе получил повишение и ги защитаваше колкото можеше.

– Какво ще стане е брат ми? – го попита Мегуми.

– Нямам представа, Мегуми. Може да са го изпратили в "Тюл Лейк" в Калифорния или във "Форт Левънуърт" в Канзас – това е работа на Федералния департамент на затворите. Предполагам, че няма да го пуснат до края на войната – отвърна Бойд.

– Тук се говори, че нене ще ги разстрелят като шпиони...

– Не вярвай на всичко, което чуеш, Мегуми.

Това събитие се отрази непоправимо върху душевното състояние на Такао. През първите месеци в "Топаз" той участваше в живота на общността и запълваше влачещите се часове, отглеждайки плодове и зеленчуци и изработвайки мебели от дървения амбалаж, който вземаше от кухнята. Когато в тясното помещение в бараката не остана повече място за нови мебели, Хейдеко го насърчи да започне да майстори за други семейства. Той поиска разрешение да обучава децата в джудо, но му отказаха; командирът в лагера се опасяваше от насаждане на подривни идеи у трениращите и от застрашаване сигурността на войниците. Тайно, Такао продължи да тренира със синовете си. Живееше с надеждата, че ще ги освободят, броеше дните, седмиците и месеците и ги отмяташе в календара. Непрекъснато мислеше за неосъществената, обща е Исаак Беласко, мечта за разсадник за цветя и растения, за парите, които бе спестил и загубил, за къщата, за която бе плащал години наред и която собственикът си искаше. Десетилетия на усилия, труд и изпълнени задължения, за да свърши затворен зад бодлива тел като престъпник, казваше с горчивина. Не беше общителен човек и затова множеството хора, неизбежните опашки, шумът, липсата на лично пространство, всичко го угнетяваше.

В замяна на това в "Топаз" Хейдеко разцъфна. В сравнение с други японски жени, тя беше непокорна съпруга, която се опълчваше на мъжа си с ръце на кръста, но дотогава бе живяла посветена изцяло на домашното огнище, на децата и на трудния земеделски занаят, без да подозира, че вътре в нея дреме геният на деятелността. В лагера тя нямаше време за отчаяние и за скука, във всеки момент бе заета с решаване на чужди проблеми и с борба с властите за постигане на неща, които привидно изглеждаха неосъществими. Децата ѝ бяха пленници и се намираха в безопасност зад оградата, нямаше защо да ги пази, с тази задача бяха натоварени осем хиляди чифта очи и цял контингент на Въоръжените сили. Най-голямото ѝ притеснение беше да подкрепя Такао, за да не се срине напълно; въображението ѝ не можеше да измисля повече задачи, които да го държат зает и да не му дават време за размисъл. Мъжът ѝ бе значително остарял, вече ясно личаха десетте години разлика във възрастта между тях двамата. Насилственото отнемане на личния живот в бараките бе сложило край на страстта, която преди смекчаваше трудностите в съвместното битие, обичта в него бе изместена от ожесточение, а в нея – от търпение. От свян пред децата си, с които споделяха стаичката, те се стараеха да не се докосват в тясното легло и така лесните им взаимоотношения взеха да линеят и изсъхнаха. Такао се затвори в озлоблението си, а Хейдеко откри призванието си да служи и да ръководи.


Мегуми Фукуда за по-малко от две години получи три предложения за женитба и за всички бе непонятно защо ги отхвърли. Изключение правеше само Ичимей, който служеше за куриер между сестра си и Бойд Андерсън. Момичето искаше две неща в живота си и непременно в следната последователност: да стане лекарка и да се омъжи за Бойд. В "Топаз" без никакви усилия завърши средното си образование и се дипломира с отличие, но висшето образование беше недостижимо за нея. В някои университети в източната част на страната приемаха малък брой студенти от японски произход, избрани сред най-блестящите в лагерите, и те се ползваха с финансова помощ от страна на правителството, но заради поведението на Джеймс, което петнеше цялото семейство, тя не можеше да кандидатства. Не можеше също така да изостави семейството си – в отсъствието на Чарлс тя се чувстваше отговорна за по-малкия си брат и за родителите си. Междувременно практикуваше в болницата заедно с лекарите и с медицинските сестри в лагера, набрани измежду затворниците. Неин учител бе един от белокожите лекари, на име Франк Делильо, прехвърлил петдесетте, който миришеше на пот, труд и уиски. Той не бе успял в личния си живот, но беше компетентен и отдаден на професията си; взе под крилото си Мегуми от първия ден, в който тя се яви в болницата е плисирана пола и колосана блуза и пожела да чиракува, както самата тя се изрази. И двамата току-що бяха пристигнали в "Топаз". Като начало Мегуми започна да изхвърля отпадъците от различни манипулации и да мие инструментите, но прояви толкова добра воля и способности, че много скоро Делильо я направи своя асистентка.

– Щом свърши войната, ще се запиша да уча медицина – съобщи му тя.

– Войната може да продължи повече, отколкото би могла да чакаш, Мегуми. Предупреждавам те, че ще е много трудно да станеш лекар. Ти си жена и освен това японка.

– Аз съм американка като вас – възрази тя.

– Добре, както и да е. Не се отделяй от мен и все ще научиш нещо.

Мегуми прие тези думи буквално. Неотменно следваше Франк Делильо и така се научи да шие рани, да гипсира кости, да лекува изгаряния и да помага при раждания – в не особено тежки случаи, защото тежките се изпращаха в Делта или в Солт Лейк Сити. Работата я поглъщаше по десет часа дневно, а понякога вечер се опитваше да се срещне е Бойд Андерсън за малко под защитния плащ на Франк Делильо – втория човек заедно с Ичимей, който беше посветен в тайната. Въпреки рисковете, двамата влюбени преживяха две години в нелегална любов е благоволението на съдбата. Пустинният характер на местността не предлагаше кътчета, където да се усамотят, при все че младите нисеи намираха начини и измисляха изобретателни причини, за да избягат от родителския контрол и да се скрият от недискретните погледи. Това обаче не важеше за Мегуми, защото Бойд нямаше как да се крие като заек в оскъдните храсти с униформа, каска и пушка. Казармите, офисите и жилищата на белокожите, където те можеха да се приютят, бяха отделени от лагера и тя не би имала достъп до тях без божията намеса на Франк Делильо, който не само ѝ осигури разрешително да преминава през охранителните постове, но и благородно напускаше стаята си, когато това бе необходимо. Там, сред безпорядъка и мръсотията, в които живееше Делильо, сред пепелници, препълнени с угарки, и сред празни бутилки, Мегуми загуби девствеността си, а Бойд литна в небесата.

Влечението на Ичимей по градинарството, възпитано у него от баща му, се засили в "Топаз". От самото начало мнозина от интернираните, които си бяха вадили хляба със земеделие, решиха да си направят зеленчукови и плодни градини и безплодният пейзаж и суровият климат не успяха да ги разубедят. Поливаха на ръка, броейки капките вода, покриваха растенията е хартия през лятото и палеха огньове в най-студените зимни дни. Така успяха да изтръгнат от пустинята плодове и зеленчуци. Храна никога не липсваше в стола, човек можеше да напълни чинията си и да повтори, но без твърдата решимост на тези селяни продуктите биха ги набавяли само от консерви. Нищо добро за здравето не расте в консерва, казваха те. Ичимей ходеше в училището за учебните часове, а останалата част от деня я посвещаваше на земеделие. Скоро прякорът му Зелени пръсти замести името му, защото до каквото се докоснеше, то връзваше и растеше. Вечер, след като два пъти чакаше на опашката в стола – веднъж за баща си и втори път за себе си – той старателно подвързваше книги и учебници, изпратени от далечни учители за подрастващите нисеи. Беше услужливо и мечтателно момче, можеше с часове да стои неподвижен, загледан в лилавите планини на фона на кристалното небе, зареян в мислите и чувствата си. Говореха за него, че има призвание за свещеник и че в Япония сигурно би бил послушник в някой дзен манастир. Въпреки че вярата оомото отхвърляше набирането на последователи, Такао проповядваше упорито своята религия пред Хейдеко и децата си, но единствено Ичимей я възприе с плам, защото тя прилягаше на характера му и на неговото схващане за света, още от малък. Практикуваше оомото е баща си и с още двама исеи от друга барака. В лагера имаше будистки служби и няколко християнски, но единствено той и баща му, заедно с другите двама исеи изповядваха оомото. Хейдеко ги придружаваше понякога, но без особена убеденост. Чарлс и Джеймс изобщо не проявяваха интерес към вярванията на баща си, а Мегуми, за ужас на Такао и за удивление на Хейдеко, се покръсти и стана християнка. Отдаде това на пророчески сън, в който сам Исус ѝ се явил.