В зори, преди да тръгне пеш за училище, Ирина носеше с кофи вода от кладенеца, а привечер, преди вечерята, състояща се от супа и хляб, сечеше дърва за печката.

Сега тежеше петдесет килограма със зимните си дрехи и ботушите, но беше силна като войник и вдигаше като новородено Кати, нейната любимка сред клиентите, за да я премести от инвалидната количка на дивана или в леглото. Дължеше мускулите си на кофите и на брадвата така, както дължеше късмета си, че е още жива, на света Параскева, закрилница на Молдова и посредничка между земята и доброжелателните духове на небето. В детските си вечери се молеше на колене с баба си и дядо си пред иконата на светицата; молеха се за картофите и за здравето на кокошките, молеха се за закрила срещу злосторници и военни, молеха се за крехката си република и за Радмила. За момичето светицата със син плащ, златен ореол и кръст в ръка беше по-осезаема, отколкото образът на майка ѝ на една избеляла снимка. Ирина не тъгуваше за нея, но ѝ беше приятно да си представя как един ден тя се връща с торба, пълна с подаръци. Не дойде никаква вест от нея до осемгодишната ѝ възраст, когато баба ѝ и дядо ѝ получиха малко пари, изпратени от далечната дъщеря, и ги похарчиха предпазливо, за да не събудят завист. Ирина се почувства ограбена, защото майка ѝ не ѝ изпрати нищо специално, нито дори кратко писъмце – пликът съдържаше единствено парите и две снимки на изрусена жена със сурово изражение, много различна от девойката на снимката, която баба ѝ и дядо ѝ държаха до иконата на света Параскева. После последваха пратки с пари два-три пъти годишно и те облекчаваха донякъде мизерията на двамата старци.

Драмата на Радмила не се различаваше особено от тази на хиляди други молдовски девойки. На шестнайсет години забременяла от руски войник, който минал през селото с полка си и за когото повече не чула, родила Ирина, защото опитите за аборт завършили неуспешно, и щом се открила възможност, избягала надалече. Години по-късно, за да предпази дъщеря си от опасностите в света, Радмила щеше да ѝ разкаже одисеята си с чаша ; водка в ръка и с още две в стомаха.

Един ден в селото пристигнала някаква жена от града да набира момичета от провинцията за работа като сервитьорки в чужбина. Предложила на Радмила бляскава възможност, която се представя веднъж в живота – паспорт с билет, лека работа и добра заплата. Уверила я, че само с бакшишите за по-малко от три години ще може да спести достатъчно, за да си купи къща. Радмила не обърнала внимание на отчаяните предупреждения на родителите си и се натоварила на влака със сводницата, без да подозира, че ще се озове в лапите на турски сутеньори в един вертеп в "Аксарай" в Истанбул. Две години я държали като затворничка и я карали да обслужва между трийсет и четиресет мъже на ден, за да изплати дълга си за билета, но той изобщо не намалявал, защото ѝ удържали за покрива над главата, за храната, душа и кондомите. Момичетата, които се съпротивлявали, бивали белязани с бой и нож, с изгаряния или пък осъмвали убити в някоя улица. Да избягат без пари и документи, било невъзможно, живеели затворени, не познавали езика, нито квартала и още по-малко града; ако все пак успеели да избегнат сводниците, налитали на полицаите, които били сред най-редовните клиенти и на всичко отгоре трябвало да им доставят удоволствие гратис. "Едно момиче скочи през прозореца от третия етаж и остана полупарализирана, но това не я спаси от работата – разказа Радмила на Ирина с онзи мелодраматичен и поучителен тон, с който говореше за въпросния печален етап от живота си. – Тъй като не можеше вече да контролира сфинктера си и затъваше в мръсотия до шия, мъжете я ползваха на половин цена. Друга пък забременя и обслужваше клиентите върху дюшек с дупка в средата, за да намества там издутия си корем; в нейния случай клиентите плащаха повече, защото твърдо вярваха, че чукането с бременна жена лекува от гонорея. Омръзнехме ли им на сводниците, ни продаваха в други вертепи и така слизахме все по-надолу, докато стигнахме до дъното на ада. Мен ме спаси пожарът и някакъв мъж, който се смили над мен. Една нощ стана пожар, който обхвана няколко къщи в квартала. Дотичаха журналисти с камери и полицията нямаше как да си затвори очите – арестуваха нас, момичетата, които треперехме на улицата, но не пипнаха нито един от проклетите сутеньори, нито клиентите. Дадоха ни по телевизията, обвиниха ни в разврат и обявиха, че сме виновни за гадостите, които се случваха в "Аксарай". Щяха да ни депортират, но един полицай, който ме познаваше, ми помогна да избягам и ми достави паспорт." С много превратности, Радмила пристигнала в Италия, където отначало чистела офиси, а после започнала работа във фабрика. Разболяла се от бъбреци, чувствала се изхабена от лошия живот, дрогата и алкохола, но все още била млада и все още блестяла прозрачнобялата ѝ кожа, която дъщеря ѝ щяла да наследи. Един американски техник я харесал, оженили се и той я отвел в Тексас, където един ден дъщеря ѝ също щеше да отиде.

В онази сутрин на 1999 година, когато Ирина за последен път видяла баба си и дядо си, които я изпратили на влака за Чистинау, първи етап от дългото пътуване към Тексас, Костеа бил на шейсет и две години, а Петрута – с една година по-млада от него. Изглеждали много по-съсипани, отколкото всички деветдесет и две годишни обитатели на "Ларк Хаус", които остаряваха бавно, с достойнство и с всичките си зъби – собствени или изкуствени – но Ирина бе установила, че процесът беше един и същ – стъпка по стъпка човек напредва към края – някои по-бързо, други по-бавно, и по пътя постепенно изгубва всичко. Не може нищо да отнесе отвъд. Няколко месеца по-късно Петрута отпуснала глава над яхнията от картофи и лук, която току-що била сервирала, и не се събудила повече. Костеа, живял с нея четиресет години, решил, че не си струва да се мъчи и да живее в самота. Обесил се на гредата в плевнята, където съседите го открили след три дни, привлечени от лая на кучето и от врещенето на козата, която не била издоена. Ирина узнала това след няколко години от устата на един съдия в съда за непълнолетни в Далас. Но за това тя никога не говореше.


В началото на пролетта Лени Бийл се настани в един от самостоятелните апартаменти в "Ларк Хаус". Новият гост дойде придружен от София – бяло женско куче с черно петно на едното око, което му придаваше вид на пират. Появата му се оказа паметна, защото нито един от оскъдните кавалери в дома не можеше да се сравни е него. Някои от старците живееха по двойки, други, на третия етаж, ходеха е памперси и бяха готови да прекрачат в рая, а малобройните свободни вдовци не предизвикваха особен интерес у нито една от дамите. Лени Бийл беше на осемдесет години, но никой не би му дал повече от седемдесет – беше най-желаният екземпляр, виждан по тези места от десетилетия насам, е посивялата си буйна коса, достатъчно дълга за къса опашка на тила, е невероятните си сини като лазурит очи и със своя младежки стил с измачкани ленени панталони и кецове без чорапи. Замалко да предизвика бунт сред дамите – изпълни пространството като тигър, пуснат в женска клетка, пропита е копнеж. Дори Ханс Войт е неговия огромен опит като директор се запита какво ли прави Лени Бийл там. Зрелите и добре запазени господа като него винаги разполагат е по-млада жена – втора или трета съпруга – която да се грижи за тях. Посрещна го е целия ентусиазъм, който успя да прояви между две последователни пробождащи болки от хемороидите, които не преставаха да го измъчват. Катрин Хоуп правеше опити да го облекчи е акупунктура в своята клиника за лечение на болката, където три пъти седмично идваше китайски лекар, но подобрението се бавеше. Директорът прецени, че дори най-онеправданите дами, тези, които прекарваха дните с поглед, блуждаещ в нищото, и в спомени за миналото – понеже настоящето им убягваше или пък преминаваше толкова бързо, че не го разбираха – ще се събудят за нов живот покрай Лени Бийл. И не сгреши. За една нощ се появиха небесносини перуки, перли и лакирани нокти – новост сред това общество на дами с будистки и екологични наклонности, които презираха фалша. "Брей, заприличахме на старчески дом в Маями!", възкликна директорът пред Кати. Сключваха се облози с предположения за професията на новопристигналия – актьор, моден дизайнер, вносител на предмети на изкуството от Изтока, професионален тенисист. Алма Беласко сложи край на спекулациите, като информира Ирина, за да го разпространи, че Лени Бийл е бил зъболекар, но никой не повярва, че е посветил живота си на дълбаене на зъби.

Лени Бийл и Алма Беласко се бяха запознали преди трийсет години. Като се видяха, се прегърнаха точно пред рецепцията и дълго не се пуснаха, а когато най-сетне се отлепиха един от друг, очите и на двамата бяха навлажнени. Ирина не бе виждала такава проява на вълнение у Алма и ако подозренията ѝ относно японския любовник не бяха толкова силни, би повярвала, че Лени е мъжът от тайните срещи.

Веднага се обади на Сет, за да му съобщи новината.

– Казваш, че е приятел на баба ми? Никога не съм чувал името му. Ще проверя кой е.

– Как?

– Имам си следователи.

Следователите на Сет Беласко бяха двама яки реабилитирани престъпници – единият белокож, а другият чернокож – и двамата доволно грозни.

Те събираха информация, преди да бъдат представени случаите пред съда. Сет обясни по-ясно на Ирина с един пресен пример. Някакъв моряк подал иск срещу Корабоплавателната компания заради трудова злополука, вследствие на която, съгласно твърденията му, се парализирал. Сет не му повярвал. Двамата грубияни поканили инвалида в клуб със съмнителна репутация, напили го и заснели видео, на което той танцувал салса с някаква нарочно наета за целта жена. С това доказателство Сет затворил устата на адвоката на ищеца, постигнали споразумение и си спестили цялата досада на един съдебен процес. Сет призна пред Ирина, че тази мисия била окачествена като почтена в моралната скала на следователите му, други задачи биха могли да се смятат за не толкова чисти.