Исабел Алиенде - Японският любовник

Вчера говорихме за "Топаз", но не ти казах най-важното, Алма: не всичко беше лошо. Имахме празненства, спорт, изкуство. Ядяхме пуйка в Деня на благодарността, украсявахме бараките за Коледа. Отвън ни пращаха пакети със сладки, играчки и книги. Майка ми през цялото време обмисляше нови планове, всички я уважаваха, дори и белите хора. Мегуми беше влюбена и въодушевена от работата си в болницата. Рисувах, работех в зеленчуковата градина, поправях повредени неща. Часовете в училище бяха толкова кратки и лесни, че дори и аз изкарвах високи оценки. Играех почти по цял ден – имаше много деца и стотици безстопанствени кучета – всички еднакви: късокраки и с твърда козина. Най-много страдаха татко и Джеймс.

След войната хората от лагерите се пръснаха из страната. Младежите се отделиха, приключи животът ни в изолация, в някакво несполучливо подобие на Япония. Ние се интегрирахме в Америка.

Мисля за теб. Когато се видим, ще ти направя чай и ще си поприказваме.

Ичи

Двете жени обядваха на "Юниън Скуеър", в ротондата на Нийман Маркус, обляна в златистата светлина на старинния купол с витражи; там ходеха най-вече заради топлия, пухкав и лек хляб, който сервираха прясно изваден от фурната, и за шампанското розе, което Алма обичаше. Ирина си поръчваше лимонада и двете вдигаха наздравица за хубавия живот. Мълком, за да не обиди Алма, Ирина пиеше и за парите на Беласко, които ѝ позволяваха този моментен лукс с приятна музика, с обслужване от отзивчиви келнери със зелени вратовръзки и с компанията на елегантни дами по магазините и на стройни модели, които дефилираха, облечени в тоалети на велики дизайнери, за да изкушават клиентелата. Това беше един рафиниран свят, пълна противоположност на родното ѝ село в Молдова, на недоимъка от нейното детство и на ужаса през годините на пубертета. Хранеха се спокойно, вкусваха с наслада ястията с азиатски привкус и си поръчваха допълнително хляб. На втората чаша шампанско спомените на Алма се отприщваха – този път тя отново заговори за Натаниел, съпруга си, който присъстваше в много от историите ѝ; беше съумяла да го съхрани жив в паметта си в продължение на три десетилетия. Сет смътно си спомняше за своя дядо, който като безжизнен скелет лежеше с трескав поглед сред пухени възглавници. Беше едва на четири години, когато угасна завинаги измъченият поглед на дядо му, но той никога не забрави мириса на лекарства и на евкалиптови изпарения в стаята му. Алма разказа на Ирина, че Натаниел бил също толкова добър, колкото баща си, Исаак Беласко, и че когато издъхнал, тя намерила сред книжата му стотици разписки с изтекъл срок, които така и не му били изплатени и за които той дал категорични указания да бъдат опростени на длъжниците. Тя не била подготвена да се нагърби с всичко онова, което той пренебрегвал по време на унищожителната си болест.

– През целия си живот никога не съм се занимавала с пари. Странно, нали?

– Имали сте късмет. Почти всички хора, които познавам, се тревожат за пари. Обитателите на "Ларк Хаус" разполагат със средства само за най-необходимото, а някои дори нямат пари за лекарства.

– Нямат ли здравни осигуровки? – попита Алма, учудена.

– Осигуровката покрива една част, не всичко. Когато близките им не ги подпомагат, се налага господин Войт да прибягва до едни специални фондове в "Ларк Хаус".

– Ще говоря с него. Защо не си ми казала, Ирина?

– Вие не може да решите всички проблеми, Алма.

– Не, но Фондация "Беласко" може да поеме грижата за парка в "Ларк Хаус". Войт би спестил внушителна сума пари, с които да подпомага най-нуждаещите се пациенти.

– Господин Войт ще припадне в ръцете ви, ако му предложите това, Алма.

– Какъв ужас! Надявам се, че не.

– Продължете разказа си. Какво направихте, когато почина мъжът ви?

– Бях на път да се удавя в книжа, но изведнъж забелязах Лари. Синът ми дотогава беше живял разумно и в сянка и неусетно се бе превърнал в сериозен и отговорен господин.

Лари Беласко се оженил млад, набързо и без много шум, заради болестта на баща си и защото годеницата му Дорис била бременна и вече доста ѝ личало. Алма призна, че по онова време била заета с грижи около мъжа си и не ѝ останало време да опознае снаха си, въпреки че живеели под един покрив; обичаше я обаче много, защото, освен другите си добродетели, снахата обожаваше Лари и беше майка на Сет – този палав хлапак, който подскачал като кенгуру и прогонвал тъгата в къщата – и на Полин – кротко момиче, което се занимавало само и като че ли нямало нужда от нищо.

– Така както никога не ми се наложи да се грижа за пари, така и никога не съм се занимавала с домакинство. Въпреки слепотата си, свекърва ми до последния си дъх ръководеше къщата в Сий Клиф, а след това назначихме иконом. Приличаше на карикатура на тези известни от английските филми персонажи. Беше толкова надменен, че всички в семейството подозираме, че ни се е подигравал.

Разказа ѝ, че икономът прекарал единайсет години в Сий Клиф и си тръгнал, когато Дорис се осмелила да го посъветва за нещо в работата му. "Тя или аз", притиснал той Натаниел, който вече не ставал от леглото и бил прекалено немощен, за да се бори с подобни проблеми, но все още отговарял за наемане на прислугата. При този ултиматум Натаниел предпочел новопристигналата си снаха, която въпреки младостта си и седеммесечната си бременност се изявила като умела домакиня. При Лилиан къщата се ръководела с добра воля и импровизации, а при иконома единствените забележими промени били бавното сервиране на ястията и лошото настроение на готвача, който имал непоносимост към него. Под безмилостната диригентска палка на Дорис домакинството се превърнало в образец на педантичност – среда, в която никой не се чувстваше особено добре. Ирина беше видяла резултата от ефективното ѝ управление – кухнята представляваше стерилна лаборатория, децата не припарваха в салоните, шкафовете ухаеха на лавандула, чаршафите се колосваха, ежедневната храна се състоеше от микроскопични порции от превзети ястия, а цветята се сменяха веднъж седмично от професионална флористка, но не придаваха радостна атмосфера на дома, а му налагаха погребална тържественост. Вълшебната пръчица на домакинята бе пощадила единствено празната стая на Алма, към която Дорис изпитваше страхопочитание.

– Когато Натаниел заболя, Лари оглави семейната кантора – продължи Алма. – От самото начало се справи чудесно. След като Натаниел почина, аз спокойно му поверих финансите на семейството и се отдадох на задачата да вдъхна нов живот на Фондация "Беласко", която агонизираше. Обществените паркове съхнеха, препълнени с отпадъци, игли и изхвърлени кондоми. Бяха ги окупирали бездомници със своите препълнени с противни вързопи колички с картонени покриви. Нищо не разбирам от растения, но се отдадох на градините от любов към свекъра и към съпруга ми. За тях те бяха свещена мисия.

– Изглежда, че всички мъже в семейството са имали добро сърце, Алма. Малцина са хората като тях по света.

– Има много добри хора, Ирина, но не вдигат шум. В замяна на това лошите хора не престават да шумят около себе си и затова повече се забелязват. Ти малко познаваш Лари, но ако някой ден се нуждаеш от нещо, а аз не съм ти подръка, не се колебай и се обърни към него. Синът ми е много добър човек и няма да ти откаже.

– Доста е сериозен и мисля, че не бих го безпокоила.

– Винаги е бил сериозен. Когато беше двайсетгодишен, изглеждаше на петдесет, но като че ли се замрази на тази възраст и не остарява. Загледай се как на всички снимки е с едно и също притеснено изражение и с увиснали рамене.

Ханс Войт бе установил една проста система, по силата, на която клиентите в "Ларк Хаус" оценяваха работата на персонала, и беше заинтригуван от факта, че Ирина винаги получаваше отлична оценка. Предположи, че тайната ѝ се състои в това, че като че ли винаги чуваше за пръв път историите, разказвани хиляди пъти от старите хора, които те повтаряха, за да моделират миналото и да изградят един приемлив образ на самите себе си, изтривайки угризенията си и възвеличавайки своите реални или измислени добродетели. Никой не иска да завърши живота си с банално минало. Всъщност формулата на Ирина беше по-сложна – за нея всеки старец в "Ларк Хаус" беше реплика на нейните баба и дядо – Костеа и Петрута, които викаше в паметта си, преди да заспи, молейки ги да седят до нея в мрака, както в детството ѝ. Беше отраснала при тях, на парче неблагодарна земя в едно забутано молдовско селце, където не достигаше пламъкът на прогреса. По-голямата част от населението там все още се изхранваше с полски труд и обработваше земята по същия начин както прадедите му преди един век. Ирина беше на две години, когато падна Берлинската стена през 1989-а, и на четири, когато напълно се разпадна Съветският съюз и нейната страна стана независима република. Тези две събития не означаваха нищо за нея, но баба ѝ и дядо ѝ се вайкаха в един глас със съседите си. Всички бяха единодушни, че при комунизма беднотията си е била същата, но е имало храна и сигурност, докато независимостта им донесла единствено разруха и разпад. Който имаше възможност да замине надалече, го направи, включително и Радмила, майката на Ирина; останаха само старците и децата, чиито родители не бяха успели да ги вземат със себе си. Ирина помнеше как баба ѝ и дядо ѝ бяха изгърбени от усилния труд по отглеждане на картофи, сбръчкани от августовското слънце и януарския мраз, уморени до смърт, останали почти без сили и без капка надежда. Тя стигна до извода, че полската работа представлява смъртна опасност за здравето. Само заради нея баба ѝ и дядо ѝ продължаваха да се борят, тя беше единствената им радост, заедно с домашното червено вино – остро като разредител за боя, което им помагаше да превъзмогват за кратко самотата и сивотата.