Вечерята се състоеше от картофи, наденици и хляб, ала надениците свършиха, преди да дойде редът на семейство Фукуда. "Елате пак по-късно", им прошепна един от японците, които сервираха. Хейдеко и Мегуми изчакаха, докато столът се опразни, и се сдобиха с една консерва с кайма и с още картофи, които занесоха в стаята си. През нощта Хейдеко нахвърля в ума си списък на стъпките, които трябваше да следва, за да може престоят им на хиподрума да е поносим. На първо място в списъка фигурираше храната, а на последно, в скоби, защото сериозно се съмняваше, че ще бъде изпълнено, да бъдат сменени преводачите. Не мигна цяла нощ и с първия слънчев лъч, който се промуши през цепнатините на конюшнята, разбута мъжа си, който също не спеше, а само лежеше неподвижно. "Има много работа за вършене, Такао. Нужни са ни представители, за да преговарят с управлението. Сложи си якето и върви да събереш мъжете."


Проблемите в "Танфоран" започнаха веднага, но за по-малко от седмица интернираните се организираха, с демократично гласуване избраха представители, сред които беше и Хейдеко Фукуда – единствена жена – направиха списък на възрастните по занаяти и умения – учители, земеделци, дърводелци, железари, счетоводители, лекари… – разкриха училище без моливи и тетрадки, програмираха спортни занимания и други дейности, за да бъдат обхванати младежите, които линееха от отчаяние и безделие. Животът протичаше в опашки денем и нощем – опашки за всичко: за душа, за болницата, за пералнята, за религиозните служби и за трите смени в стола; през цялото време трябваше да призовават всичкото си търпение, за да бъдат избегнати размирици и сбивания. Имаше вечерен час, два пъти на ден се правеше проверка на хората и се забраняваше ползването на японски език – нещо невъзможно за исеи. За да не допускат намеса на охраната, самите интернирани поддържаха реда и обуздаваха по-буйните, но никой не можеше да спре слуховете, които се разпространяваха като вихър и понякога предизвикваха паника. Хората се стараеха да се държат възпитано, така че липсата на пространство, смесването на мъже и жени и унижението да се понасят по-леко.

Шест месеца по-късно, на 11 септември, започнаха да извозват интернираните с влакове. Никой не знаеше къде отиват. След един ден и две нощи път в раздрънкани и задушни, неосветени през нощта вагони с недостатъчно тоалетни, движещи се насред мрачен, непознат пейзаж, който мнозина взеха за Мексико, те спряха на гара Делта в щата Юта. Оттам продължиха с камиони и автобуси към "Топаз", лъчистия камък на пустинята, както бяха нарекли концентрационния лагер без ироничен умисъл. Интернираните бяха полумъртви от умора, мръсни и разтреперани, но не бяха гладни, нито жадни, защото им раздаваха сандвичи и във всеки вагон имаше кошници с портокали.

Разположен на хиляда и четиристотин метра надморска височина, "Топаз" представляваше ужасно селище с еднакви ниски постройки; приличаше на импровизирана военна база, оградена с бодлива тел, с високи наблюдателни кули и въоръжени войници насред безплодна и печална местност, шибана от вятъра, който влачеше вихрушки от прах. Другите концентрационни лагери за японци в западната част на страната бяха подобни, неизменно разположени в пустинни райони, за да обезсърчат всеки опит за бягство. Не се съзираше нито едно дърво или храст, никаква зеленина отникъде. Единствено редици от мрачни бараки, проточили се до хоризонта, докъдето поглед стига. Семействата се държаха заедно, хванати за ръце, за да не се загубят в бъркотията. Всички имаха потребност да отидат до тоалетна, но никой не знаеше къде. На охраната ѝ трябваха няколко часа, за да организира хората, защото дори и те не разбираха инструкциите, но накрая разпределиха помещенията.

Семейство Фукуда храбро преминаха през прахоляка, който замрежваше въздуха и затрудняваше дишането, и намериха определеното за тях място. Всяка барака беше разделена на шест бокса – по един за семейство – с размери шест на четири метра, отделени помежду си с тънки прегради от накатранена хартия. В един блок имаше дванайсет бараки, общият брой на блоковете беше четиресет и два и всеки от тях разполагаше със стол, пералня, душове и тоалетни. Лагерът се простираше на огромна площ, но осемте хиляди интернирани живееха на малко повече от два квадратни километра. Скоро затворниците откриха, че температурите се колебаят между високи като в пещ през лятото и няколко градуса под нулата през зимата. Лете освен палещата жега трябваше да понасят непрестанните нашествия от комари и прашните бури, които забулваха небето и пареха дробовете. Вятърът не утихваше през никой сезон и разнасяше смрадта от фекалните води, които образуваха блато на един километър от лагера.

Както и на хиподрума "Танфоран", в лагера "Топаз" японците бързо се организираха. След няколко седмици там вече действаха училища, детски градини, спортни центрове и един вестник. С дървени парчета, камъни и строителни отпадъци се изработваха произведения на изкуството; от мидени вкаменелости и костилки от праскови изработваха украшения, с парцали правеха кукли, от пръчки майсторяха играчки. Събраха библиотека с дарени книги, създадоха театрални трупи и музикални състави. Ичимей убеди баща си, че могат да засадят зеленчуци в кашони, въпреки суровия климат и алкалните почви. Такао се въодушеви и не след дълго други последваха примера му. Неколцина исеи решиха да направят декоративна градина и изкопаха ров, напълниха го с вода и се получи езеро за радост на децата. С вълшебните си пръсти Ичимей измайстори дървена платноходка, пусна я в езерото и след три-четири дни цяла дузина малки лодки се надпреварваха във водата. Кухните във всеки сектор бяха поверени на интернираните, които вършеха чудеса със сушени и консервирани продукти, докарани от най-близките селища, а по-късно и със зеленчуците, които се родиха на следващата година, след като ги поливаха с лъжици. Несвикнали да се хранят с мазнини и захари, мнозина се разболяха и опасенията на Хейдеко се оправдаха. Опашките пред тоалетните се точеха през няколко блока нуждата им беше толкова спешна и мъчителна, че вече никой не чакаше нощния мрак, за да се спаси от липсата на лично пространство. Тоалетните се запушиха с изпражненията на хиляди болни, а слабо оборудваната болница, обслужвана от персонал от белокожи и от японски лекари и сестри, не смогваше да обслужи всички.

След като свършиха дървесните отпадъци, които използваха за направата на мебели и за създаване на работа на онези, които не ги свърташе да бездействат, повечето от интернираните потънаха в скука. Дните се точеха като векове в този кошмарен град, охраняван отблизо от отегчени войници по кулите и отдалече – от приказните планини на Юта; всички дни си приличаха, нямаше нищо за правене – опашки и пак опашки, чакане на писма по пощата, убиване на времето с игри на карти, изсмукване от пръстите на дребни задачи, повтаряне на едни и същи разговори, които започваха да губят смисъл, понеже думите се износваха. Вековните навици бяха на път да изчезнат, бащите и дядовците виждаха как авторитетът им намалява, съпрузите бяха осъдени на съжителство без интимност и семействата започнаха да се разпадат. Не се събираха дори вечер край масата – хранеха се в суматохата на общия стол. Колкото и да настояваше Такао семейство Фукуда да сядат заедно, синовете му предпочитаха да се хранят е други момчета на тяхната възраст; трудно беше също да се удържи Мегуми, превърнала се в красавица с румени бузи и блестящи очи. Единствените недосегаеми за пораженията на отчаянието бяха децата, които се движеха на рояци, заети с дребни пакости и въображаеми приключения, представяйки си, че са във ваканция.

Зимата настъпи скоро. Когато започна да вали, раздадоха на всяко семейство кюмбета, които се превърнаха в център на социалния живот; дадоха им също бракувани войнишки дрехи. Тези зелени, избелели и прекалено големи униформи бяха толкова потискащи, колкото и леденият пейзаж и мрачните бараки. Жените взеха да изработват хартиени цветя за жилищата си. Нощем не можеха да се преборят с вятъра, който влачеше ледени късове и се промъкваше с вой през цепнатините на бараките или пък вдигаше покривите. Както всички останали, семейство Фукуда спяха с всичките си дрехи, увити в двете полагащи им се одеяла и прегърнати на наровете, за да се топлят и утешават взаимно. След няколко месеца, през лятото, щяха да спят полуголи и щяха да се събуждат покрити с пепелявосив, ситен като пудра пясък. Но те се чувстваха щастливи, защото бяха заедно. Други семейства бяха разделени – първо бяха отвели мъжете в лагер за разквартируване, както ги наричаха, а после бяха настанили жените и децата в друг лагер и в някои случаи щяха да минат две или три години, докато отново се съберат.

Кореспонденцията между Алма и Ичимей тръгна трудно от самото начало. Писмата се бавеха със седмици не по вина на пощите, а заради служителите в "Топаз", които не смогваха да изчетат стотиците писма, които всеки ден се трупаха на бюрата им. Писмата на Алма, чието съдържание не заплашваше сигурността на Съединените щати, минаваха цели, но написаното от Ичимей беше до такава степен окастрено от цензурата, че тя трябваше да отгатва значението на думите между зачертаното с черно мастило. Описанията на бараките, храната, тоалетните, отношението на охраната и дори коментарите за времето се считаха подозрителни. По съвета на по-опитни в изкуството на отчаянието хора Ичимей подправяше писмата си с хвалби по адрес на американците и с патриотични възклицания, но едва се сдържаше да не повърне и затова скоро се отказа от тази тактика. Тогава реши да рисува. Беше му струвало повече усилия, отколкото нормалното, да се научи да чете и да пише; на десет години все още не владееше напълно буквите, които бъркаше без никакво зачитане на правописа, затова пък окото и ръката му бяха непогрешими в рисуването. Рисунките му преминаваха през цензурата без спънки и благодарение на тях Алма се осведомяваше, като на снимка, за най-дребните детайли в неговия живот.