През март Сан Франциско осъмна облепен със съобщения за интерниране на японското население, чието съдържание Такао и Хейдеко не успяха да разберат, но Чарлс им го обясни. Като начало нямаха право да се отдалечават на повече от осем километра в радиус от домовете си без специално разрешение и трябваше да спазват вечерен час от осем вечерта до шест сутринта. Властите започнаха да обискират къщи и да конфискуват имущество, арестуваха влиятелните мъже, които биха могли да подстрекават към предателство, в това число председатели на общности, директори на фирми, преподаватели, свещеници, и ги откарваха неизвестно къде, оставяйки изплашени жени и деца след тях. Японците се видяха принудени да продадат набързо и на безценица притежанията си и да затворят магазини и работилници. Скоро откриха, че банковите им сметки са запорирани – бяха разорени. Разсадникът на Такао Фукуда и Исаак Беласко не можа да се материализира.

През август бяха изселили над сто и двайсет хиляди мъже, жени и деца; изтръгваха стари хора от болници, бебета от сиропиталища и психичноболни от клиники и ги интернираха в десет концентрационни лагера в изолирани райони във вътрешността на страната, а в градовете оставаха призрачни квартали е опустели улици и празни къщи, където се лутаха изоставени домашни любимци и обърканите духове на прадедите, пристигнали с имигрантите в Америка. Предприетата мярка имаше за цел да защити Тихоокеанското крайбрежие, както и японците, над които надвисваше опасност да станат жертва на гнева на останалото население; ставаше дума за временно решение и то се привеждаше в действие с човечност. Така гласяха официалните източници, но езикът на омразата се беше развързал. "Усойницата си е винаги усойница, независимо от това, къде снася яйцата си. Японец, роден в Америка от родители японци, възпитан в духа на японските традиции, живеещ в среда, пренесена от Япония, неизбежно и с много малки изключения отраства като японец, а не като американец. Всички са врагове." Достатъчно бе човек да има прадядо, роден в Япония, за да бъде включен в категорията на усойниците.

Веднага щом научи за интернирането, Исаак Беласко отиде в дома на Такао, за да му предложи помощ и да го увери, че отсъствието му няма да е задълго, тъй като интернирането противоречи на Конституцията и нарушава принципите на демокрацията. Японският съдружник отвърна с поклон до кръста, дълбоко трогнат от приятелството на този мъж, защото през последните дни семейството му бе понесло обиди, презрение и агресия от страна на други бели хора. Shikata ganai – какво да се прави, отвърна Такао. Това беше мотото на хората от неговата раса в превратни моменти. По настояване на Беласко, се осмели да му поиска една-единствена и доста странна услуга – да му позволи да зарови меча на рода Фукуда в градината в Сий Клиф. Бе успял да го скрие от агентите, които претърсиха дома му, но укрито по този начин, оръжието не беше на сигурно място. Мечът олицетворяваше храбростта на неговите деди и кръвта, пролята в името на императора, не можеше да стои изложен на каквато и да е проява на безчестие.

Същата вечер семейство Фукуда, облечени в белите кимона, характерни за религията оомото, отидоха в Сий Клиф, където Исаак и синът му Натаниел ги посрещнаха в тъмни костюми, с характерните еврейски ярмулки на главите си, които използваха в редките случаи, когато отиваха в синагогата. Ичимей донесе в кошница, покрита с платно, котката си и я връчи на Алма да се грижи за нея известно време.

– Как се казва? – попита го момичето.

– Неко. На японски това означава "котка".

С помощта на момичетата Лилиан сервира чай на Хейдеко и Мегуми в един от салоните на първия етаж, докато Алма, неразбираща какво става, но съзнаваща тържествеността на момента, последва мъжете, скрита в сянката на дърветата, с кошницата с котката в ръце. Спуснаха се надолу по терасите на градината, светейки си с парафинови лампи, и стигнаха до едно място край морето, където бяха изкопали яма. Начело вървеше Такао с меча в ръце, увит в бяла коприна; следваше го първородният му син Чарлс с металния калъф, който бяха поръчали, за да пази меча; след тях вървяха Джеймс и Ичимей, а най-отзад – Исаак и Натаниел Беласко. Без да скрива сълзите си, Такао се помоли за няколко минути, после постави меча в калъфа, който най-големият му син държеше, и коленичи, докосвайки земята с чело, в това време Чарлс и Джеймс спуснаха катана в ямата, а Ичимей го поръси с няколко шепи пръст. След това покриха ямата и загладиха земята с лопата. "Утре ще посадя бели хризантеми, за да отбележа мястото", каза Исаак Беласко с дрезгав от вълнение глас, помагайки на Такао да се изправи.

Алма не се осмели да изтича при Ичимей, защото отгатна, че поради някаква неотменима причина жените са изключени от церемонията. Изчака мъжете да се приберат в къщата, за да хване Ичимей и да го отведе на скрито място. Момчето ѝ обясни, че няма да дойде в събота, нито в който и да е друг ден за известно време, може би седмици или месеци, и че също така няма да може да разговарят по телефона. "Защо? Защо?", извика Алма, като го разтърси, но Ичимей не можа да ѝ отговори. И той не разбираше защо и закъде трябва да заминат.

ЖЪЛТАТА ОПАСНОСТ


Семейство Фукуда заковаха дъски на прозорците и сложиха катинар на вратата към улицата. Бяха платили наема за цяла година плюс една начална вноска за закупуване на къщата веднага щом станеше възможно да я запишат на името на Чарлс. Подариха всичко, което не можаха или не пожелаха да продадат, тъй като спекулантите им предлагаха по два-три долара за предмети, които струваха двайсет пъти повече. Разполагаха е малко дни, за да се разпоредят е имуществото си, да стегнат по един куфар на човек, да вземат толкова, колкото можеха да носят, и да се явят при автобусите на позора. Трябваше да се явят доброволно, в противен случай щяха да бъдат арестувани и да им бъдат предявени обвинения в шпионаж и военновременно предателство. Там се присъединиха към стотици други семейства, които пристъпваха бавно, пременени в най-хубавите си дрехи – жените с шапки, мъжете с вратовръзки, децата с лачени ботуши – към Центъра за граждански контрол, където ги викаха. Предаваха се сами, защото нямаха избор и защото по този начин показваха своята лоялност към Съединените щати и осъждаха японското нападение. Това бе техният принос в усилието на войната – така твърдяха водачите на японската общност и само единични гласове им се противопоставиха. На семейство Фукуда се падна лагерът "Топаз" в една пустинна местност в Юта, но щяха да разберат това едва през септември, след като прекарат шест месеца на един хиподрум в очакване.

Свикналите на сдържаност исеи се подчиниха безропотно, но не можаха да предотвратят някои младежи от второ поколение – нисеи – открито да се разбунтуват; те бяха отделени от семействата си и изпратени в "Тюл Лейк" – най-суровия концентрационен лагер – където щяха да оцеляват като военнопрестъпници. По улиците белокожите ставаха свидетели на тази сърцераздирателна процесия от хора, които те познаваха – собственици на магазини, където всеки ден пазаруваха, рибари, градинари и дърводелци, с които общуваха, съученици на децата им, съседи. Повечето наблюдаваха объркани и мълчаливи, но се чуваха и расистки обиди, и злонамерени подигравки. Две трети от интернираните в онези дни бяха родени в Америка и бяха американски граждани. Японците чакаха с часове на дълги опашки пред бюрата на служителите, които ги вписваха и им Даваха етикети с идентификационен номер – същия като на багажите им – за да ги нахлузят на вратовете си. Група квакери, които се противопоставяха на тази мярка, тъй като я считаха за расистка и антихристиянска, им даваха вода, сандвичи и плодове.

Такао Фукуда се готвеше да се качи със семейството си на автобуса, когато пристигна Исаак Беласко, хванал Алма за ръка. Беше използвал авторитета си, за да сплаши служителите и войниците, които понечиха да го спрат. Беше силно развълнуван, защото не можеше да не сравни случващото се през няколко преки от дома му с онова, което може би бяха преживели неговата балдъза и мъжът ѝ във Варшава. С блъскане си проправи път, за да прегърне силно приятеля си и да му даде плик с пари, които Такао напразно се опита да откаже, а в това време Алма се сбогуваше с Ичимей. "И да пишеш, пиши", беше последното, което си казаха децата, преди тъжната върволица от автобуси да поеме на път.

След едно пътуване, което им се стори безкрайно, при все че продължи малко повече от час, семейство Фукуда пристигнаха на хиподрума "Танфоран" в град Сан Бруно. Властите бяха оградили мястото с бодлива тел, бяха преустроили набързо конюшните и построили бараки, където да подслонят осем хиляди души. Заповедта за интернирането дойде толкова светкавично, че нямаше достатъчно време да бъдат завършени помещенията, нито да бъдат снабдени лагерите с всичко необходимо. Двигателите на автобусите замлъкнаха и затворниците взеха да слизат, понесли деца и багажи и оказвайки помощ на възрастните хора. Придвижваха се безмълвно, на сплотени групи, колебливи, неразбиращи крясъците от дрезгавите високоговорители. Дъждът беше разкалял земята и мокреше до кости хора и багажи.

Въоръжена охрана раздели мъжете от жените за медицински преглед. По-късно им биха ваксини срещу тиф и дребна шарка. През следващите часове семейство Фукуда се мъчеха да намерят багажа си сред планина от нахвърляни куфари и вързопи, и после се настаниха в празната конюшня, която им посочиха. Паяжини висяха от тавана, долу пъплеха хлебарки, пробягваха мишки и земята бе покрита с една педя прах и слама, а въздухът бе напоен с мирис на коне, смесен с този на креозот, с който се бяха опитали да дезинфекцират помещенията. Полагаха се по един нар, един чувал и две войнишки одеяла на човек. Пребит от умора и унизен до дъното на душата си, Такао седна на земята и облегнал лакти на коленете си, стисна глава в ръцете си. Хейдеко свали шапката и обувките си, сложи си чехлите, запретна се и се приготви да извлече възможно най-голяма полза от нещастието. Не даде време на децата да се вайкат – първо ги накара да сглобят наровете и да преметат, после прати Чарлс и Джеймс да съберат останали от импровизираните постройки дъски и плоскости, които бе видяла на идване, за да си направят лавиците, където да подредят оскъдните кухненски принадлежности, които бяха донесли със себе си. На Мегуми и Ичимей нареди да напълнят чувалите със слама, за да направят дюшеци, съгласно получените инструкции, а тя отиде да обиколи другите помещения, да поговори с жените и да разгледа охраната и служителите в лагера, които, също толкова объркани, колкото и подопечните им интернирани, си задаваха въпроса колко ли време ще трябва да прекарат тук. Единствените явни врагове, които откри Хейдеко при тази първа своя инспекция, бяха корейските преводачи, които определи като противни в отношението си към интернираните и като подмазвачи спрямо американския персонал. Установи, че тоалетните и душовете са недостатъчни и нямат врати; че има четири вани за жените, а топлата вода не стига за всички. Правото на лично пространство бе погазено. Но предположи, че няма да гладуват, защото видя камиони с провизии и узна, че в стола ще сервират три хранения на ден още от първата вечер.