Така както Алма се превърна в леля осиновителка за Ирина, Сет пое ролята на братовчед, защото все не му се получаваше желаната роля на любим. През трите години, откакто бяха заедно, връзката им, основана на самотата на Ирина, на зле прикриваната страст на Сет и на общото им любопитство по отношение на Алма Беласко, се закрепи. Друг, не толкова упорит и влюбен младеж като Сет, отдавна би се предал, но той се научи да владее нетърпението си и се нагоди към костенурското темпо, наложено от Ирина. Нищо не постигаше с бързане, защото при най-малката проява на агресивност тя се отдръпваше и после минаваха седмици, докато той отново си отвоюва изгубените позиции. Ако случайно се докоснеха, тя се отместваше, а ако той посегнеше съзнателно, тя заставаше нащрек. Сет напразно търсеше нещо, което да обясни нейната недоверчивост, но тя държеше миналото си запечатано. От пръв поглед никой не би могъл да отгатне истинския характер на Ирина, която се бе утвърдила като любимка на клиентите в "Ларк Хаус" с откритото си и мило държание, но той знаеше, че зад тази фасада се спотайва плаха катеричка.

През тези години книгата на Сет взе да добива форма без особени усилия от негова страна благодарение на материала, предоставен от баба му, и на дързостта на Ирина. Върху Алма падна задачата да събере историята на семейство Беласко – единствените ѝ останали роднини, след като войната покоси семейство Мендел в Полша, а брат ѝ Самуел още не беше възкръснал. Беласко не фигурираха сред най-личните фамилии в Сан Франциско, но бяха сред най-заможните; произходът им се коренеше в треската за злато. Именита фигура в рода бе Давид Беласко, театрален режисьор и продуцент, импресарио и автор на над сто творби, който напуснал града през 1882 година и триумфирал на "Бродуей". Прадядото Исаак принадлежал към клона, който останал в Сан Франциско, там пуснал корени и натрупал състояние със солидна адвокатска кантора и с добър нюх за инвестиции.

Подобно на всички мъже в рода, Сет стана съдружник в кантората, въпреки че му липсваше борбеният инстинкт на предишните поколения. Беше се дипломирал по задължение и упражняваше право от жал към клиентите, а не от доверие към правосъдната система или от алчност. Сестра му Полин, с две години по-малка от него, беше по-подходяща за този занаят, но това не го освобождаваше от задълженията му към фирмата. Беше навършил трийсет и две години и главата му още не беше увряла, кореше го баща му; оставяше трудните дела на сестра си и се забавляваше, харчейки необмислено и редувайки като носни кърпички половин дузина кратковременни приятелки. Хвалеше се с призванието си на поет и на цар на мотоциклета, за да впечатли обожателките си и да всява ужас у родителите си, но все пак не мислеше да се отказва от сигурните приходи от кантората. Не беше циничен, а мързелив за работа и непостоянен във всичко останало. Той пръв се изненада, когато установи, че в куфарчето, в което би трябвало да носи документи за съда, се множат страници от ръкопис. Това тежко куфарче с карамелен цвят и със златните инициали на дядо му, гравирани отгоре, беше истински анахронизъм в разцвета на дигиталната ера, но Сет го носеше, защото вярваше, че притежава свръхестествена мощ – как иначе да се обясни спонтанното набъбване на неговия ръкопис. Думите сами се раждаха в плодовитата утроба на куфарчето и спокойно се разхождаха из географията на неговото въображение. Това бяха двеста и петнайсет страници, написани на един дъх, които той не си направи труда да редактира, защото планът му беше да разкаже всичко онова, което успее да измъкне от баба си, да добави нещо от себе си и после да плати на анонимен писател и на съвестен редактор, които да придадат форма и да изгладят текста. Тези страници не биха съществували без настояването на Ирина да ги изчита и без безцеремонните ѝ критики, с които го принуждаваше регулярно да произвежда партиди от по десет-петнайсет листа; така те се рояха, а той се превръщаше в писател.

Сет беше единственият член от семейството, за когото Алма тъгуваше, въпреки че не би го признала пред себе си. Минеха ли няколко дни, без той да я посети или да ѝ се обади, настроението ѝ се разваляше и скоро измисляше повод, за да го повика. Внукът не я караше да чака. Пристигаше като буен вятър, е мотоциклетистка каска под мишница, с разрошена коса, зачервени бузи и малки подаръчета за нея и за Ирина: дребни сладки, бадемов сапун, хартия за рисуване, видео за зомбита в друга галактика. Ако не завареше момичето, видимо се разочароваше, но Алма се правеше, че не забелязва. Той поздравяваше баба си е потупване по рамото, а тя изръмжаваше нещо в отговор, както обичайно; отнасяха се един с друг като другари по приключения – открито и съучастнически, без изяви на нежност, които смятаха за проява на лош вкус. Разговаряха дълго и сладкодумно като две клюкарки – първо правеха бърз преглед на най-пресните новини, включително и на семейните, а после се потапяха до дъно в онова, което истински ги интересуваше. Бяха увековечени в едно митологично минало от недоказуеми епизоди и истории, времена и персонажи отпреди раждането на Сет. Пред внука си Алма се разкриваше като превъзходен разказвач, извикваше непокътната в спомените си къщата във Варшава, където бяха преминали първите години от живота ѝ – мрачни стаи с монументални мебели и прислуга в униформа, която се плъзга покрай стените със сведен поглед – но добавяше едно въображаемо пони с житен цвят и дълга грива, което завършило дните си в най-гладните времена във вид на конско задушено. Алма съживяваше прабабата и прадядото Мендел, връщайки им всичко онова, което нацистите им бяха отнели; в разказа ѝ те седяха на великденска трапеза със свещници и сребърни прибори, с френски чаши, баварски порцелан и покривки, бродирани от испански монахини. С такова красноречие предаваше най-трагичните епизоди, че на Сет и на Ирина им се струваше, че пътуват с двамата Мендел към Треблинка в товарен вагон заедно със стотици отчаяни и жадни клетници, без въздух и светлина, агонизиращи в повръщано и изпражнения; влизаха с тях в ужасяващите камери и заедно с тях изчезваха в пушека на комините. Алма им говореше също за прадядото Исаак Беласко, за пролетната нощ, в която издъхнал и ледена градушка унищожила напълно градината му, и за това, как после имал две погребения, защото на първото не се побрали всички хора, които искали да изразят почитта си към него: стотици белокожи, чернокожи, азиатци, латиноамериканци и други му дължали благодарност и се нижели в безкрайна върволица на гробищата, та равинът трябвало да повтори церемонията. Говореше за прабаба им Лилиан, влюбена цял живот в съпруга си, която в деня, когато овдовяла, загубила зрението си и живяла в мрак, докато настъпил и нейният час, а лекарите така и не успели да установят причината за слепотата ѝ. Разказа и за семейство Фукуда, за интернирането на японците като за травма в детството си, но без да се спира надълго на приятелството си с Ичимей Фукуда.

СЕМЕЙСТВО ФУКУДА


Такао Фукуда живееше в Съединените щати от двайсетгодишна възраст, но не желаеше да свикне. Подобно на мнозина исеи – първо поколение японски имигранти – отказваше да се смеси с пъстрото американско население, както правеха това други раси, пристигнали тук от четирите краища на земята. Гордееше се със своята култура и със своя език, които поддържаше живи, но безуспешно се мъчеше да предаде на своите запленени от величието на Америка деца. Възхищаваше се на много неща в тази огромна страна, където хоризонтът се сливаше с небето, ала не можеше да не изпитва чувство на превъзходство, въпреки че никога не го проявяваше извън дома си, защото би било непростимо неуважение към страната, която го бе приела. С годините неумолимо се оставяше да го завладеят илюзиите на носталгията – избледняваха причините, заради които бе напуснал Япония, и в крайна сметка той започна да идеализира същите онези обичаи, които го бяха тласнали да емигрира. Шокираха го надменната мощ и материализмът на американците, които в неговите очи не представляваха могъщ потенциал и практически усет, а липса на възвишеност. Страдаше, като виждаше как децата му прегръщат индивидуалистичните ценности и колко е грубо поведението на белите хора. Четирите му деца бяха родени в Калифорния, но във вените им течеше японска кръв и по бащина, и по майчина линия и нищо не оправдаваше тяхното безразличие към прадедите и неуважението към йерархиите. Те не зачитаха мястото, отредено всекиму от съдбата; заразили се бяха с безсмислените амбиции на американците, за които нищо не изглеждаше невъзможно. Такао знаеше, че дори в ежедневните дреболии децата му му изменяха – пиеха бира, докато им се завъртеше главата, дъвчеха дъвка като преживни животни и танцуваха модерните буйни ритми с гел в косата и обувки в два цвята. Със сигурност Чарлс и Джеймс търсеха тъмни ъгълчета, за да опипват момичета със съмнителен морал, но той се надяваше, че поне Мегуми няма да върши подобни безобразия. Дъщеря му копираше смешната мода на американските девойки и скришом четеше списания с любовните истории на оная паплач от киното, които той ѝ забраняваше, но същевременно беше добра ученичка и поне привидно проявяваше уважение. Такао можеше да контролира единствено Ичимей, но скоро и той щеше да се изплъзне от ръцете му и да се превърне в чужденец като братята си. Такава беше цената за това, че живееше в Америка.

През 1912 година Такао Фукуда бе напуснал дома си в Япония и емигрирал по метафизични причини, но този фактор постепенно загуби значението си в спомените му и той често се питаше защо бе взел това толкова драстично решение. Япония се беше отворила към чуждестранни влияния и вече имаше много младежи, които се отправяха към други държави, за да търсят късмета си, но в семейство Фукуда да изоставиш родината се считаше за непоправимо предателство. Те произхождаха от род на военни, които в продължение на векове бяха проливали кръвта си за императора. Такао беше единствена мъжка рожба от четирите деца, които бяха оцелели след епидемиите и премеждията на детството, и затова се очакваше от него да брани честта на семейството, да поеме отговорност за родителите и сестрите си и да почита предците пред семейния олтар и на всеки религиозен празник. Но на петнайсетгодишна възраст той откри оомото, пътя на боговете – нова религия, произлязла от шинтоизма, която набираше сила в Япония, и усети, че най-сетне е открил компас, който да насочва стъпките му в живота. Според духовните му учители, почти винаги жени, можеше да съществуват много богове, но в същността си всички те бяха проявление на един-единствен и не беше важно с какви имена и ритуали се почитаха: богове, религии, пророци, вестители в курса на историята произлизаха от един и същи източник – Върховния бог на Вселената, Единния дух, с който е проникнато всичко. С помощта на човешки същества Бог се мъчи да пречисти и да възстанови хармонията в света и когато тази задача бъде изпълнена, Бог, човечеството и природата ще заживеят в мирно съжителство на земята и в духовния свят. Такао се отдаде изцяло на вярата си. Оомото проповядваше мир, достижим единствено чрез добродетелност, и младият човек осъзна, че съдбата му не може да бъде военна кариера, както се очакваше в неговото семейство. Да замине надалече, му се стори единственият изход, защото да остане и да се откаже от оръжието, би се изтълкувало като непростимо малодушие, най-лошото оскърбление за рода му. Опита се да обясни това на баща си, но успя само да разбие сърцето му. Изложи мотивите си обаче е такъв плам, че бащата се примири със загубата на сина си. Младежите, които заминаваха, не се връщаха. Безчестието се измива с кръв. Смърт от собствената ръка би била най-подходяща, но това противоречеше на принципите на оомото.