Алиса Дей - Възраждането на Атлантида

Невъзможно. Никой човек не притежава такива очи.

— Те са небесносини — каза той на глас, без да се замисля. — Очите ти.

Небесносиньо. Цветът на кралското семейство на Атлантида.

Неговият цвят.

— Те… майка ми имаше очи в този нюанс на тъмно синьото — прошепна тя и едната й ръка се вдигна, за да докосне лицето й.

Конлан затаи дъх, усещайки болката й. Нещо, свързано с майка й…

— Починала е — промърмори той.

Някак си го знаеше. Почувства го. Не можеше да разбере привличането — сякаш магнетичното въздействие на луната върху приливите и отливите го бе изпълнило. Той искаше да я докосне. Имаше нужда да я докосне.

Почти без да се замисля, той протегна ръка към лицето й с върха на пръстите си. Тя трепна, но не се отдръпна, така че той се осмели да погали извивката на копринената й буза с треперещи пръсти. Копнеж. Сякаш от нищото в него се надигна желание.

Здравословно, неподправено желание. Не бе чувствал желание повече от век. Със сигурност не и през последните седем години.

Нищо истинско. Нищо различно от извратено.

Повредена стока.

Той дръпна ръката си от нея.

— Акнаша означава „емпат“ — каза той грубо. — Ти си емпат. Първият от може би десет хиляди години насам.

Райли се вгледа в мъжа, който я бе спасил от нападение и вероятно, от изнасилване. Може би дори от по-лошо. Ако умът й бе призовал най-еротичните й фантазии, за да я спасят от суровата действителност, в която тя наистина бе попаднала, то бе свършил страхотна работа. Мъжът бе нещо подобно на супер герой от плът и кръв.

Ако се създаваха супер герои, които да изглеждат като доста опасни холивудски филмови звезди, то те трябваше да са точно такива. Извисяваше се с цели двадесет сантиметра над нейните сто седемдесет и седем, а тялото му бе мократа мечта на всяка нимфоманка. Притежаваше твърди мускулести рамене и ръце, а широкият гръден кош се стесняваше в тънка стройна талия. Господи, бедрата му вероятно бяха с размерите на кръста й. Мъжът бе планина от мускули и макар да беше необичайно, носеше черна копринена риза, напъхана в елегантни черни панталони.

Тя рязко вдигна поглед, преди да е продължил по-надолу и се втренчи настоятелно в гърдите му с пламнали бузи, сигурна, че той я е хванал да го оглежда.

Макар че, хайде де, сигурно го изпиват с очи, където и да отиде, така че не е, като да не е свикнал.

Копринената му черна коса достигаше раменете му на блестящи вълни, обграждайки лице, което не подлежеше на описание. Красив. За първи път в живота си използваше това прилагателно, за да опише мъж.

Той повдигна брадичката й с пръст и тя го погледна отново. Усмихваше се, весели пламъчета танцуваха в тъмните му очи, сякаш беше чул това, което тя…

— О, боже — промърмори тя. — Емпат значи, че можеш да четеш мислите ми?

Тя се взря над копринената му коса, отвъд перфектно оформената му уста и скулите, които изглеждаха като издълбани от гранит. Накрая, погледът й се спря на ледените му черни очи, които я изгаряха. Странно, как ледът може да бъде толкова горещ, помисли си разсеяно, пленена почти несъзнателно от погледа му.

— Ти ме чу, нали? — попита тя засрамено, когато смущаващата мисъл мина през главата й.

Той докосна бузата й с пръсти, толкова нежно, че тя почти потръпна от усещането и после заговори в ума й с глас, който трябваше да бъде забранен със закон.

Мога да чуя мислите ти, но освен това по някакъв начин мога да почувствам и емоциите ти. Невъзможно е, но е истина.

Уиски, обвито в кадифе. Ниският му, неподправено мъжествен глас носеше в себе си гладък, дрезгав тон, който наелектризираше нервните й окончания, докато кожата й не настръхна от желание. Желание, което докосна всяка нейна ерогенна зона, а дори и такива, които не подозираше, че притежава. Желание той да я докосне. Желание да продължи да й говори чрез тази мисловна връзка, която никой друг не бе споделял с нея.

Желание.

Гласът му отекна в ума й, груб. Напрегнат.

Чувам те и може би е по-добре да мислиш за нещо друго. Защото нещо в теб ме изгаря отвътре и не знам дали съм готов на предизвикателството да го обуздая.

Тя усещаше недоумението му, сякаш търсеше отговора на неразрешим проблем. Пристъпи по-близо до нея и нежно обви с ръка задната част на врата й. Имам нужда да те докосна. Не искам да те плаша, но, моля те, позволи ми да те докосна. Само ще допра челото си до твоето.

Очите му съдържаха непреодолима молба. Моля те.

Треперейки, сигурна, че е изгубила ума си, щом се съгласява, тя кимна. Нищо не можеше да направи. Нещо вътре в нея не й позволяваше да избяга. Може би умопомрачение или просто покаченият й адреналин, след като бе оцеляла при две близки срещи със смъртта за една-единствена вечер.

Но всеки защитен инстинкт, който й бе служил така добре в работата и който би трябвало да крещи „внимание, внимание, отдръпни се от това страхотно парче“, крещеше „да, да, да, докосни ме, докосни ме“.

Райли се отърси от мислената си забежка, осъзнавайки, че най-секси мъжът, когото беше виждала, се накланя към нея. Бавно, много бавно, той приведе лицето си към нейното, сякаш за да я целуне.

О, само ако я целунеше.

На един дъх разстояние от нея, той бавно се усмихна с очевидно мъжко задоволство. Това го накара да заприлича още повече на хищник, какъвто несъмнено беше.

Нямам нищо против, акнаша. Но първо, искам да почувствам докосването на ума ти. С тези думи доближи челото си до нейното.

За втори път тази нощ светът на Райли избухна.

Тялото й се вцепени и тя се дръпна назад толкова силно, че щеше да падне на земята, ако той не я държеше за ръцете със силните си длани. Той. Него. Конлан. Името му беше Конлан и той беше… нещо като лидер. Мисли и впечатления скачаха от неговото съзнание в нейното и я потапяха в усещания и цветове. Неговите… мисли?… аура?… душа!… ярко синьо-зелено, като басейн от най-чистата вода или дълбините на морето. Но тъмнината — кипящ водовъртеж от тъмнина се вихреше по средата на всичко това.

Мъчение. Болка. Име… лице… тъмна красота, покварена от зло и лудост.

Анубиса?

Тя се заизвива в ръцете му, опитвайки се да избяга от силата, с която умът му беше пленил нейния, но той я държеше с ръце, подобни на стоманени окови.

Точно, както болката, с която спомените му бяха дамгосани, я държеше в своя плен. Изтезания, мъка, изгаряния… прорязваща, унищожителна, изпепеляваща агония… Как е могъл да изтърпи подобна болка толкова дълго време?

Тя се задъха, борейки се да си поеме дъх, да се дистанцира. Вече не се опитваше да се отдръпне, а се мъчеше да разбере.

Как? Как така той беше в ума й? Тя го почувства — позна го — разбра го на някакво фундаментално ниво. Райли можеше да разчете свирепата му решимост да я открие, да я изследва, да… я има? Интензивността, с която сканираше ума й, се промени до приток на сексуална жажда, със същата грация като приливната вълна, която бе призовал по-рано.

Силен глад, примесен с шока му от реакцията му към нея. Тя дръпна главата си назад от неговата в отчаян опит да се защити и за миг помисли, че е видяла синьо-зелен огън да бушува в дълбините на черните му зеници.

Тя тръсна глава, за да я проясни и заговори на глас, опитвайки се да притъпи нарастващия глад помежду им.

— Конлан. Твоето име е Конлан, нали? Не знам откъде го зная, но… моето е Райли.

След това, въпреки страха си, тя се засмя леко.

— Уау. На това му се казва момент в стил „аз — Тарзан, ти — Джейн“…

После спомените прогониха усмивката от лицето й.

— Как издържа? Толкова много болка, толкова дълго време…

Поклати глава, болеше я за него. Страдаше за този мъж, когото дори не познаваше.

— Това би ме подлудило.

Най-накрая той заговори с равен глас.

— Не си прави прибързани заключения. Никога не съм твърдял, че съм с всичкия си.