Алиса Дей - Възраждането на Атлантида

Конлан се бореше за глътка въздух, почти заслепен от червената мъгла от ярост, която го обгаряше и задушаваше, заплашвайки да замъгли зрението му. Необуздана ярост.

Той я приветстваше.

Хайде да ви видим.

С вдигане на ръце, той канализира водата от морето. Тя образува фуния от капки във въздуха, които се превръщаха в лед, докато се издигаха нагоре. Запрати ледените остриета към мишените си — стрели от лъка на Посейдон. Мъжете паднаха назад, крещейки, когато острите като бръснач краища се врязаха в плътта им.

— Не я докосвайте. Никога — изръмжа той, докато вдигаше ръцете си в безмълвна заповед. Океаните на Посейдон доминираха в този свят. А воините му управляваха океаните.

Той бе върховният принц и първият от Воините, и щеше да ги унищожи за дързостта да я докоснат.

Морските вълни се разбиваха с пяна в пясъка, гребените им се издигаха до невероятни височини, сякаш преследваха плячката си. Конлан рязко свали ръце надолу и се фокусира върху целта си. Заповяда на яростните вълни да се издигнат, все по-високо и по-високо.

Гневът му растеше и застрашаваше самоконтрола му. Червената мъгла се сгъсти пред погледа му. Имаше възможност да отвърне на удара отново след толкова много години на безсилие… Подигравателният смях на Анубиса проехтя в съзнанието му.

Той беше страшно откачен.

Тогава усети докосване — вътре в себе си. Докосване на смелост, на противоречие.

Светлината в неговия мрак. Състрадание към неговата безмилостност.

Погледът му се обърна към жената, свита в пясъка, все още с вдигнати ръце, за да се предпази от копелетата, които я бяха нападнали. И насред всичко това тя отделяше от своята енергия, за да отговори на лудостта му.

Той щеше да ги смачка заради нея. Да накара водата да свлече плътта от костите им. И да се наслади на всяка минута от това.

— Не! Какво си ти? Спри! Ще ни убиеш! — изкрещя тя към него, като продължи да му се противопоставя, въпреки ужаса, който излъчваше.

Отвъд разума, отвъд състраданието, той вдигна ръцете си отново, след това рязко ги свали, заповядвайки на стената от вода да се разбие в брега. Да смачка мъжете, там където те лежаха, окървавени и гърчещи се.

Насочи вълната към брега.

Гласът й, сподавен и несигурен, зазвуча в главата му. Спри! Моля те, не ме убивай! Сестра ми… аз съм всичко, което има. И… не ги убивай. Моля те. Стига толкова смърт.

Конлан се възхити на добротата й, на смелостта й. На чистотата й.

Дори, когато смяташе, че е на крачка от смъртта, тя мислеше и за боклуците, които се опитаха да я нападнат. Той последва мислите й обратно по пътя към съзнанието й. Никога не бих те наранил. Довери ми се.

Или той бе проклет глупак? Може би тя беше просто талантлива актриса. Никой, толкова състрадателен, не можеше да бъде истински.

Но червената мъгла се вдигна, отдръпна се. Някак нейното мисловно докосване го успокои. Частица мир. Той бе в ума й — тя излъчваше емоциите си. Нямаше и следа от измама, от зло. Нищо друго, освен състрадание, обвито от страх. Скръб.

Конлан концентрира силата си към водата и хората на пътя й, изричайки една-единствена дума.

— Спри.

В съвършена симетрия, водата се разби в брега в перфектна сферична форма, около мястото, на което стоеше тя, оставяйки я недокосната от нито една капка. Той усети шока и учудването й от гледката и можеше почти да вкуси страхопочитанието й, когато протегна ръка, за да докосне водната стена, която я заобикаляше.

Тя ахна и се засмя задавено. Предаде му мислите си: Единственото, за което се сещам, е разделянето на Червено море, но ти определено не си Мойсей.

Конлан разби водата върху дребните нищожества, обуздавайки я в последната възможна секунда. Той смекчи силата й. Заради нея.

Може би щяха да пострадат малко, но щяха да оживеят. Стената от океанска вода ги удари в пясъка, но ги остави с достатъчно кислород в белите дробове, за да оцелеят.

Което не го направи особено щастлив.

Докато вълните се оттегляха, оставяйки мъжете, плачещи, хленчещи и дяволски близо до това да напълнят гащите, Конлан пристъпи напред и вдигна ръцете си отново. Вълните нетърпеливо се надигнаха, за да изпълнят заповедите му и се разпениха в очакване на следващия удар. Той изпита порочно удоволствие, докато наблюдаваше как те трепереха от страх така, както искаха да видят нея да се страхува.

Да, в това отношение мога да бъда същинско копеле.

Заговори с всяка частица ярост в тялото му, която се надигаше на повърхността, а мускулите на ръцете му се стегнаха от напрежението да задържи водната стена.

— Заповядвам ви да напуснете това място и никога повече да не се връщате. Не се опитвайте да навредите на друг или ще ви намеря и ще въздам правосъдието, от което единствено състраданието на тази жена ви спаси тази нощ.

Обходи ги с поглед и изостави официалния тон.

— С други думи, ще сте мъртви, кучи синове. Разбрахме ли се?

Те издрънкаха обещанията си със задавени гласове, а след това избягаха, вонящи на страх и урина, когато ги отпрати с жест. Погледът му ги проследи само за миг, а после се обърна, необяснимо привлечен обратно към жената. Тя или имаше кураж, или си търсеше смъртта. И в двата случая го бе видяла как контролира океана и въпреки това бе достатъчно безстрашна да му се опълчи. Обучени воини трепереха пред него, по доста по-дребни причини.

Откъде, по дяволите, един малък човек притежава толкова смелост?

Изгаряше от ужасно любопитство. Искаше, не, нуждаеше се да види лицето й, което бе засенчено от косата й и скрито в тъмнината. Яростта му бе прекомерна — в това нямаше смисъл. Разбойниците бяха смешници, доста лесно беше да ги сплашиш.

Но по някаква причина, искаше да свлече плътта от телата им. Може би, след толкова дълги мъчения, на които бе подлаган в продължение на години, всеки би се превърнал в извратено, болно копеле. Даже и така нареченият бъдещ владетел на Атлантида.

Малко логика може би ще помогне. Използвай поне част от това, така хвалено обучение за атлантски воин.

Да, логика. Логиката диктуваше, че трябва да анализира собствените си реакции.

Логиката го съветваше да бъде предпазлив.

Тя започна да се отдалечава от него.

Майната й на логиката.

Той опита с кралска заповед.

Приближи се до мен, жено. Имам нужда да видя лицето на жената, която пожела да не наранявам онези, които я заплашваха. Състрадателна ли си, или просто глупачка?

Тя поклати глава, а дългата й разрошена коса се развя във въздуха и нещо ниско в корема му се стегна. Игнорира телепатичния му въпрос и заповедта му и настоя на своето.

— Кой си ти и как така си в съзнанието ми? Освен това можеш да спреш със заповедите, здравеняко. Тренирала съм самозащита. Щях да се справя.

Гласът й. Той бе лиричен, чувствен, музика, която прозвуча в ушите му и отекна в цялото му тяло. Свиреше по него като деликатни пръсти по струните на арфа. Тялото му се стегна, напрегна се. А нейното трепереше от възмущение, но емоциите, които продължаваше да излъчва, казваха истината. Тя знаеше, че онези щяха да я наранят сериозно.

Емоциите. Някак си, той продължаваше да забравя за неочаквания, невиждания, дяволски невероятен факт, че тя му предаваше мисловно емоциите си. Тя знаеше, че щеше сериозно да пострада, ако той не беше там — Конлан всъщност почувства, че тя е наясно, а заедно с това усети остатъчния страх и тъга у нея.

Тя въздъхна и тялото й се отпусна.

— Аз… съжалявам. Би трябвало да ти благодаря. Който или каквото и да си, ти ме спаси от тези мъже. Благодаря ти.

После вдигна глава и се взря в него.

— Няма да пиеш от кръвта ми или да откъснеш ръцете ми сега, нали? Защото денят ми беше наистина скапан и въобще не съм в настроение за това — каза тя, а подозрението звънна в гласа й.

Той примигна, объркан от очевидната й неспособност да води логичен разговор. Реши, че ще опита да използва прости изречения и да говори високо. Може би ужасът превръщаше човешките жени в бърборещи идиотки. Бавно и внимателно, подбирайки думите си, той се опита да обясни.

— Не съм нежив, нито пък мога да променям тялото си в животинска форма. Аз съм… друг. Ти си в пълна безопасност с мен, акнаша.

Тя постави ръце на хълбоците си и се втренчи в него.

— Продължаваш да ме наричаш така. Какво означава? Какво означава „друг“? И защо говориш така, сякаш си излязъл от старинна книга с приказки?

Докато обмисляше как да й отговори, струпаните облаци над главите им най-накрая се отдръпнаха и откриха контурите на луната. Блясъкът на лунната светлина върху чертите й предизвика вълна от усещания право в корема му. Никой не би могъл да бъде толкова красив.

Той почти се засмя. Тя говореше за приказки, а изглеждаше, сякаш е излязла от страниците на една такава. Лицето й блестеше със съвършенството на морска нимфа. Сребристата светлина едва осветяваше златисточервените вълни, които вероятно горяха като огън под слънчевите лъчи. Очите й…