Райли скочи върху мъжа, без да я е грижа, че вероятно той тежи поне четиридесет и пет килограма повече от нея.

— Не, не, не. Не я наранявай. Трябва да спреш. Морис, трябва да спреш…

Морис издърпа свирепо цяла шепа от косата й и наклони главата й назад.

— Никой не може да ми нарежда какво да правя. Особено някаква си безполезна социална работничка.

Той вдигна юмрук. Размърдай се. Трябва да се размърдаш.

Тя дръпна главата си наляво, точно когато масивният му пестник се заби отстрани на лицето й. Точно в целта. Може би. Боже, нека вратът ми не е счупен. Стаята губи очертания. Бори се, Райли. Бори се да останеш в съзнание.

Юмрукът отново се приближаваше.

— Не, моля те…

Но той не й обърна внимание, лицето му беше изкривено от ярост отвъд способността му да чува, отвъд разума. Юмрукът му отново експлодира… само че не беше той. Не беше и лицето й.

Гръмотевица? Гръмотевица ли беше? Толкова е тъмно…

Докато Райли се бореше с тъмнината, ръката в косата й се отпусна. Лицето на Морис се промени, като карикатура в забавен каданс, от гримаса на яростна омраза до изражение на изненада. И двамата се втренчиха в аленото петно, което нарастваше и нарастваше, и се разпространяваше по ризата му. В момента, в който Райли докосна любопитно с пръст тъмната лепкава течност, която бе изпръскала лицето й, стаята се изгуби пред погледа й.



Конлан отвори портала и се фокусира над Източното крайбрежие на Съединените щати. По-точно Вирджиния. Вен бе „събирал сведения“, според Аларик.

В превод: измъквал е информация с бой от всяка отрепка в продължение на мили във всички посоки. Брат му винаги бе харесвал директния подход.

В момента Вен привикваше останалите от Седемте при себе си, за да придружат Конлан до повърхността. Само че Конлан не беше в настроение да чака. Дори и брат си. Може би особено него. Ако съзреше и проблясък на съжаление в очите на Вен, щеше…

Както и да е. Забрави за това. Съсредоточи се върху портала.

Седем години не я бе използвал и магията му не беше във форма. Или порталът, своенравен през някои дни, си играеше с него, откри Конлан, когато пристъпи напред и се озова сред вода. Много вода.

За щастие инстинктивно си беше поел дъх, преди да се гмурне през блещукащия отвор. Още един урок, който беше научил по трудния начин: порталът си имаше собствени сили, независими от тези на атлантите, които за пръв път бяха придобили умението да го използват преди повече от единадесет хиляди години.

Трябваше да закачат табела „Потребителите да се пазят“ върху капризното нещо. Той се изтласка нагоре и се насочи към повърхността, преценявайки, че е на около десет метра дълбочина, по вида на флората и фауната, характерни за плитки води, които проблясваха на разсеяната лунна светлина. Но разстоянието можеше да бъде измамно в морето. И от там идваше проблемът къде, по дяволите, можеше да се намира брегът. Нямаше да е първият, който се озовава насред океана, да гребе вода.

Това беше идеята на портала за шегичка. Ако порталите имаха емоции, то този притежаваше отмъстително чувство за хумор.

Когато се озова на повърхността и напълни дробовете си с въздух, го връхлетя почти осезаема сила. В черепа му се вряза агония, а после се изключи сякаш с бутон. Горчив вкус изгори устата му, нещо кисело, подобно на лимон, потопен в солена вода.

Нова вълна от болка го връхлетя и наруши равновесието му. Почти потъна отново под вълните и едва забеляза пясъчния бряг наблизо.

Разтърси глава, в опит да се отърве от огъня в нея. Изсмя се. Беше имал доста практика с болката напоследък. Мисли, проклет да си.

Налудничави мисли се завъртяха в наранения му мозък. Ако главата на атлантски принц се сцепи на две насред океана, дали издава някакъв звук?

За малко да се засмее отново, но вместо това носът му се напълни с вода. Той започна да се дави и да кашля, но най-накрая принуди крайниците си да му сътрудничат и заплува към брега, докато не осъзна, че може да стъпи на дъното и да върви.

Обучението му влезе в действие и го задържа изправен и с ясно съзнание. Анализирай. Търси причина. Използвай логика.

Трета вълна от болка премина през него и го повали на колене, с лице потопено в разбиващите се вълни. С неимоверни усилия се изправи отново и се спусна към брега.

Вампирски телепатични сили? Не изглежда да е така. Те могат да хванат в капан ума ти, но не и да проектират такава болка. Възможно ли е да е Райзън? Дали Тризъбеца не му е дал някаква ментална сила, за която ние не знаем?

Ботушите му стъпиха върху сухия пясък и той рухна, препъна се и падна на колене. Изпрати мислен зов към Вен. Нуждаеше се от помощ.

Но не познатото съзнание на Вен отговори на призива му. Вместо това смътно чувство дълбоко в ума му проблесна и заискри като свещ сред експлозия, а накрая се фокусира. В главата му се появи образът на красавица, разкъсвана от болка. На жена с коса с цвета на слънцето.

Нещо се затръшна с трясък в съзнанието му и жената и болката изчезнаха. Сякаш се беше затворила мисловна врата. И Конлан не беше този, който я затвори.

Глава 3

Райли премигна пред лицето на фелдшера, който се взираше в очите й, докато пръстите му измерваха пулса й. Тя извърна поглед от него и огледа стаята с ясното съзнание, че изглежда толкова замаяна, колкото и се чувстваше.

Той повтори думите си, този път по-бавно, сякаш имаше вероятност тя да не го е разбрала първия път.

— Трябва да отидете в бърза помощ, за да ви прегледат.

Тя започна да клати главата си в знак на отрицание, но спря, тъй като движението изстреля шипове болка в черепа й.

— Не искам да ходя в бърза помощ. Беше само юмручен удар.

Бутна дланта му от ръката си и се изправи на нестабилните си крака, което вероятно доказа твърдението му, но какво пък, дявол го взел.

— Удряли са ме и по-лошо. Трябва да изляза да се разходя. Имам нужда от въздух.

Тя вече беше говорила с детектива, който ръководеше това, което сега беше място на убийството. Нейната роля беше изпълнена. А сега сякаш стените на стаята се приближаваха към нея.

В началото за Райли беше голяма изненада колко много хора се появяват на едно местопрестъпление. Толкова много официални лица се събираха, за да обединят усилията си в обща рутина — снимане, сваляне на отпечатъци, измерване.

Скверността на смъртта, засенчена от детайлите на модерната полицейска дейност. Изглеждаше някак неправилно, както винаги е било.

Беше виждала прекалено много от всичко това. Трябваше да стане секретарка, като по-малката си сестра. На Куин никога не й се налагаше да се изправя лице в лице с отчаяние. С юмруци. С кръв по дрехите й. Сметките за химическо чистене бяха убийствени.

Фелдшерът отстъпи назад и изгаси фенерчето, с което беше светил в очите й.

— Не мисля, че имате мозъчно сътресение, но ще ви излезе дяволски голяма синина. Наистина трябва да дойдете и да ви прегледа лекар.

Стомахът на Райли се преобърна, беше празен и й се гадеше. Тя се отдалечи от мъжа, изключи го от съзнанието си и отново огледа стаята. Евтиният апартамент. Хаосът, оставен в резултат на насилието. Вонята на смъртта — кръвта и газовете, които трупът изпускаше. Това отделяне я беше изненадало при първата сцена на смърт, на която беше станала свидетел. Последното унижение. Нечист труп, оставен на безличните грижи на някого от моргата.

Райли чу стенещ звук ниско в гърлото си, но го преглътна. Вече беше по-твърда. Закоравяла. Имунизирана срещу всякакви емоции. Поне това си повтаряше сама на себе си. Докато не видя мечето. Беше подпряно на стената в ъгъла на стаята, точно до бебешката люлка, едно огромно плюшено мече, което носеше розова панделка и се усмихваше глуповато на стаята, равнодушно на драмата, която се беше разиграла пред него. Тази проклета розова панделка я хвърли в пропастта.

— Трябва да се махна от тук. Моля ви, просто се махнете от пътя ми. Моля ви — тя се завъртя и избута фелдшера, като внимаваше, докато вървеше измежду служителите, навели се към пода, за да снимат.

— Хей, Доусън. Къде си мислиш, че отиваш? — Детективът, с когото беше говорила по-рано — Рамзи? Рамирес?, си сложи нов чифт гумени ръкавици и чертите на лицето му се задълбочиха, докато погледът му изучаваше нейното. — Изглеждаш отвратително. Най-добре отиди с тях в Бърза помощ.

Райли не спря, само забави леко ход.

— Прилошава ми. Трябва да отида да се измия и да поспя — хвърли поглед назад през рамо към него. — Ще ви се обадя веднага след това.

Той отвори уста, вероятно за да протестира, но нея вече не я беше грижа. Какво щяха да направят, да я арестуват? Знаеха коя е и че, дори само заради репутацията й, думата й е честна.

Той се предаде и кимна. Симпатия и нещо, която тя не искаше да определя, смекчиха изражението му. Съжаление? По-добре да запази съжалението си за Дина и бебето й. Те се нуждаеха от него. Тя просто си вършеше работата.

Този път се изсмя, макар смехът й да прозвуча… грешно. Да бе, вършеше си работата. По-скоро оплескваше царски работата си.