Последният му ден. Последният му час.



— О, млади принце, ти ми достави толкова голямо удоволствие — промърмори тя в ухото му. После се плъзна надолу по голото му тяло и нежно облиза потта, кръвта и друга по-плътна течност, която капеше по бедрата му. — Но мисля, че се налага да се върнеш при народа си. Чака те възхитителна изненада у дома. А и в сегашното си състояние не ми носиш никакво забавление.

Тя се изправи и с размахване на ръка привика един от подчинените си.

— Дванадесетина от личната ми охрана. Дванадесет, разбра ли ме? Не се заблуждавай от временната му слабост. Това непослушно момченце, принцът на Атлантида притежава… скрити сили. — Анубиса прокара пръст надолу по пениса му и се засмя, когато той се опита да се отдръпне от нея.

След това погледът й отскочи обратно към прислужника й.

— Изхвърлете го.

Все още гола, с дълга, къдреща се коса, сплъстена от кръвта му, тя закрачи наперено към вратата на клетката, която бе служила за негов затвор в продължение на седем години. После се спря и погледна през рамо назад към него.

— Твоят род ме забавлява, млади принце. Кажи на брат си, че следващия път ще дойда за него.

Тогава той бе изругал, когато отново възвърна гласа си. Нарече я с имена, които дори нямаше представа, че знае. Докато не дойде охраната й и един от тях, който му показа колко обиден е от думите му, като удари Конлан с прът в главата.



Конлан се отърси от образа в главата си. Вече беше освободен от ада на Анубиса.

Но никога нямаше да се освободи от спомените.

Може би никога нямаше да бъде напълно нормален отново.

Но той бе Конлан от Атлантида и се беше завърнал. Народът му желаеше крал, а не прекършен, провалил се принц.

Когато хвърли поглед към Аларик, видя притеснението, отразено върху лицето на жреца. Може би дори и Аларик искаше крал.

Престани да се забавляваш с мечти за отмъщение… и се върни към реалността.

— Вече не сме момчета, които причиняват неприятности на празника за надбягване с бикове, нали? — попита Конлан, когато сянката на припомнената свобода пресече ума му. От времето преди да поеме задълженията си като син на баща си. Преди Аларик да поеме задълженията си като миропомазан от Посейдон.

Аларик наклони глава с предпазливо изражение, а после бавно я поклати.

— Не и от много дълги години, Конлан.

— От прекалено много — отвърна Конлан. — От наистина прекалено много. Той провеси краката си от масата за лечение и се изправи.

— Може и да сме надраснали детството, но никога няма да надраснем лоялността. Ти си мой принц, но и нещо повече от това — ти си мой приятел. Никога не се съмнявай в последното — каза Аларик.

Конлан прочете истината в очите на Аларик и се почувства по-добре. Той протегна длан и сключиха ръце в мълчаливо подновяване на приятелство, от което може би и двамата се нуждаеха. После се протегна, доволен да открие, че тялото му функционира нормално отново. Щеше да се нуждае от всяка частица енергия.

— Следователно и възкачването ми на трона, и съпружеските ми задължения към отдавна мъртва девица се отлагат — отбеляза сухо. — Откривам, че съм неспособен да проявя особена загриженост за последното.

— Не е мъртва. А само заспала, в очакване на твоите нужди. Това е съдбата ти — напомни му Аларик.

Като че ли имаше нужда да му напомнят. Сякаш не му бяха надували главата с приказки за точно този негов дълг в продължение на стотици години. Любовта не фигурираше в модела за продължаването рода на воините на Посейдон; най-вече не и в този на кралското семейство.

Той се намръщи на странното хрумване. Любов. Мит, с който се разглезваха децата, в най-добрия случай.

— Излизам. Ще тръгна след онова копеле Райзън. Ще върна Тризъбеца, жрецо. И правосъдието ще се стовари върху рода Микенски.

Аларик му се ухили и за момент Конлан съзря момчето, което някога беше.

— Тръгваме веднага заедно. Вен се приготвя за пътуването. Толкова по въпроса с празненствата по посрещането ти.

Конлан се опита да върне усмивката, но устата му беше забравила как да се усмихва след толкова много години на гримаси от агония. Години, през които беше вил от гняв и отчаяние.

Аларик повдигна вежда, а устните му се изпънаха в мрачна линия.

— Това е… интересно… изражение. Някой ден ще трябва да ми кажеш какво точно ти сториха.

— Не — отвърна Конлан. — Няма.

Глава 2

Вирджиния Бийч

— Дина, помисли за бебето си — Райли Доусън се беше свила на пода до единствения прозорец в стаята с вдигнати от двете й страни ръце.

Нищо страшно, нищо страшно, нищо страшно.

Райли принуди лицевите си мускули да се отпуснат в спокойно изражение, докато наблюдаваше своята шестнадесетгодишна клиентка в напреднала бременност да притиска смъртоносния, доста голям и много грозен пистолет по-дълбоко в гърлото на изпадналия в безсъзнание мъж. Кожата му беше пепеляво бяла, но тя можеше да види как гърдите му се повдигат в слаби дихания.

Той не е мъртъв. Нека да се погрижим да остане така, Райли.

— Мисля за бебето си, Райли. Не се бъркай! Няма начин детето ми да израсне с подобна отвратителна улична котка за баща. — Погледът на Дина се стрелна и обиколи стаята, избегна лицето на Райли и накрая пак се върна на Морис, който лежеше неподвижен и блед на ръба на леглото.

Райли виждаше, че гърдите му се движат. Все още дишаше, въпреки силния удар, с който оръжието се беше стоварило върху задната част на черепа му и на който беше станала свидетел, докато влизаше през отворената врата за своето ежемесечно посещение. Ала тя беше виждала достатъчно стаи, изпълнени с виковете на медицински служители за спешни случаи и с мириса на смърт, за да знае, че животът може да приключи за секунда. А ръката на Дина трепереше върху оръжието.

— Дина, чуй ме. Съжалявам, че си хванала Морис с друго момиче. Той е направил ужасна грешка. Сигурна съм, че се разкайва много за стореното. Но ти трябва да мислиш за бебето си. Тя се нуждае от теб, Дина. Ако го нараниш, ще отидеш в затвора, а тогава кой ще отгледа детето ти? Знаеш, че майка ти не може да го направи — конвулсивна болка проряза мускулите на краката на Райли в протест от дългото клечане на пода. Тя се размърда леко, като внимаваше да не прави резки или внезапни движения.

Дина избухна в смях, който прозвуча неестествено, сякаш беше отвикнала да се смее.

— Онази пристрастена към крека нещастница? Тя не е ни’ква майка. Няма и да се доближи до бебето ми.

— Точно така. Знаеш, че си най-подходящият човек в света, който да се грижи за детето ти. Измисли ли й име вече?

Накарай ги да говорят. Разсей ги с по-приятни теми, такива, с които да почувстват лична връзка. Гласът на лектора, чут в един от стотиците часове на обучението на Райли отекна в главата й.

Да бе, да си говорим на приятни теми, докато тя държи оръжие, завряно в гърлото на прелюбодееца. А какво да кажем за факта, че всеки момент ще се напишкам в гащите от страх? В ръководствата въобще не се споменава за тази малка подробност.

Дина се усмихна леко.

— Ще я нарека Парис. На града във Франция? С кулата? Толкова е красив. Учихме за него в училище. Някой ден ще я заведа там. Парис Маргьорит, и на името на баба.

— Това е красиво име, Дина. Парис Маргьорит. Сега, моля те, дай ми пистолета. Нали не искаш Парис Маргьорит да израсне без майка си? — Райли бавно се надигна от пода, пренебрегвайки крещящите мускули на бедрата си. Протегна ръка напред с обърната нагоре длан. — Моля те, дай ми пистолета. Аз ще ти помогна. Ще се справим с това заедно. Моля те, дай ми пистолета, за да може Парис Маргьорит да израсне до майка си, която да се грижи за нея — притаи дъх, когато Дина се поколеба, местейки поглед от Райли към Морис и обратно.

Животът на един мъж зависи от колебанието на объркана тийнейджърка. Това също го нямаше в проклетото ръководство.

Дина си пое дълбок, хриплив дъх и раменете й леко се прегърбиха. Дръпна пистолета от устата на Морис и го подаде на Райли, която усети как въздухът, който бе притаила преди половин час, напуска дробовете й.

Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, не мога да…

Внезапно очите на Морис се отвориха. Той се изстреля от леглото със стичаща се по лицето и устата му кръв и заби юмрука си в челюстта на Дина.

— Удари ме по главата, кучко? Вадиш оръжие срещу мен? Ще видиш ти кой вади оръжие срещу Морис.

Когато Дина се строполи на земята от силния удар, Морис насочи крака си към корема й. Райли се изстреля от ъгъла на стаята и се спусна към тях, крещейки.

— Не, не! Морис, не! Не я наранявай! Не наранявай детето си!

Стаята се превърна в напукана картинка от движения и какофония от звуци. Почти на забавен каданс Райли видя как ритникът се стовари с пълна сила върху огромния корем на Дина. Тя чу момичето да крещи, Морис да крещи, както и още някой — това тя ли беше!?