Алиса Дей

Възраждането на Атлантида

На най-добрия редактор в света Синди Уан, която ме остави да изпробвам нови неща и винаги ме насърчаваше.

Добрият редактор има стойност на теглото си в злато Синди има стойност на теглото си в диаманти.

На морския капитан Джъд поради повече причини, отколкото мога да изкажа с думи.

И на Мишел Къна, която спасяваше живота ми в последния момент на всяка една моя книга.

Благодарности

Винаги ще бъда благодарна на Стив Акселрод, който ме караше да се смея, правеше чудесни сделки за мен и качваше мили неща.

За моите невероятни приятелки Кристин, Шерил, Кати и Вал от клуб „Морска звезда“, за подкрепата и за всички мои страхотни приятели, които ме слушат, търпеливи са и ми предлагат великолепни съвети: Лани Дайен, Мишел Къна, Барбара Ферер, Айлийн Рендъл, Уитни Гаскел, Бет Кендрик, Синди Холби и Мариан Манкуси. На Мегън Кмеш за символа на Воините на Посейдон. На моите удивителни уебдизайнери, Деб и Тара от romancedesigns.com, на които трябваше да бъде благодарено по-рано.

На Сюзън Брокман, Ед Гафни, Ерик Рубен, Вирджиния Кантра и Кати Мен, които са брилянтни и великодушни и че споделиха своя ентусиазъм с мен и слушаха първото четене на тази книга.

На Джени Кръзи и Дъ Черис, които са забавни, чудати и невероятни точно в правилните пропорции.

И винаги, разбира се, на моите деца, които изядоха малко повече пица и гледаха малко повече телевизия през последните две седмици преди излизането на тази книга, но никога не се оплакаха. Вие сте страхотни!

Речник на термините

Акнаша — емпат; хора, които могат да усещат емоциите на останалите и също така обикновено предават собствените си емоции в съзнанието и сърцата на другите. В писаната история на Атлантида не се е срещала „акнаша’ан“ повече от десет хиляди години.

Атланти — раса, обособена от хората, която произхожда пряко от съюза на бог Посейдон и една от морските нимфи, чието име се е изгубило във времето. Атлантите са наследили някои от дарбите на своите предци: способността да контролират всички елементи в природата освен огъня — и най-вече водата; способността да се трансформират в мъгла и по този начин да се придвижват; свръхчовешка сила и бързина. Древните свитъци намекват и за други сили, но те или са се загубили във времето, или са неизползвани от днешните поколения.

Атлантида — Седемте острова на Атлантида са потънат под морето по време на мощен катаклизъм, причинен от земетресения и вулканични дейности, които са изместили тектонските плочи на Земята преди повече от единадесет хиляди години. Управляващият принц на най-големия остров, наречен също Атлантида, се изкачва на престола като крал на всичките седем острова, макар всеки от тях да се ръководи от лордовете на управляващия дом на съответния остров.

Кърваво потомство — вампирите, създадени от вампир-господар.

Земляни — атлантски термин за хората.

Седемте — елитната стража на върховния принц или кралят на Атлантида. Мнозина от управляващите на останалите шест острова са създали подобна на тази традиция и са формирали своя собствена охрана от седемте.

Шейпшифтър — биологичен вид, чийто представители са започнали съществуването си като хора, но са били прокълнати да се трансформират в животни при пълнолуние. Много шейпшифтъри могат да контролират промяната през останалото време на месеца, но наскоро превърналите се нямат тази дарба. Шейпшифтърите имат свръхчовешка сила и бързина и могат да живеят повече от триста години, ако не бъдат ранени или убити. Те имат дълга кървава вражда с вампирите, но старите съюзи и врагове се променят.

Извличане на мисли — отдавна изгубена дарба на атлантите да проникват в съзнанието и спомените на другите, за да събират информация.

Вампири — древна раса, произлязла от кръвосмешението между бог Хаос и дъщеря му Анубиса, богинята на нощта. Те са ненаситни за политически интриги и огромна власт, живеят изключително дълго. Вампирите имат способността да се дематериализират и телепортират на дълги разстояния, но не могат да пътуват над големи водни пространства.

Воини на Посейдон — воини, дали клетва да служат на Посейдон и да защитават човечеството. Всички те носят знака на Посейдон върху телата си.

Пролог

„На този остров, наречен Атлантида, възникнало удивително по големина и могъщество царство…

Но по-късно, когато настанали страшни земетръси и потопи, в един ден и една ужасна нощ на разрушение, това се променило.

А воините… били погълнати от земята и по същия начин и остров Атлантида потънал в морето и изчезнал…“

Платон, „Тимей“, приблизително от 600 г. пр.Хр.

„Човек трудно може да се усъмни, че значителните размествания на земната кора са настъпили многократно…“

Алберт Айнщайн в кореспонденция с Чарлз Халгуд, 8 май 1953 г.

Столицата на Атлантида, 9600 г. пр.Хр.

Беше времето преди Катаклизма, причинен на атлантите от алчността на човечеството. В Храма на Посейдон, в душата на седемте острова на Атлантида група воини се срещнаха с върховния жрец на Бога на моретата. Той ги раздели на седем групи по седем и възложи на всяка свещен дълг и предмет със сила магически скъпоценен камък. Някои бяха предопределени да се скрият на дъното на земята, защитени от любопитни погледи и завистливи домогвания от водата, която се грижеше за тях. Други — да се присъединят към човешката раса, на определени места всички разположени във високи местности, подходящи за защита на родствената линия в случай на тежки наводнения.

Всички трябваше да чакат. Да наблюдават. И да бранят.

И да послужат като първо предупреждение в навечерието на унищожението на човечеството.

Тогава и само тогава Атлантида щеше да се възроди.

Затова те бяха Воините на Посейдон и знакът на Тризъбеца, който носеха, служеше като свидетелство за техния свещен дълг да защитават човечеството.

Независимо от това дали им харесваше, или не.

Глава 1

„Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук.“

Уилям Шекспир, „Бурята“

Столицата на Атлантида, в наши дни

Конлан размаха ръка пред портала и за кратко се замисли дали магията ще разпознае въобще воин, който не е преминавал през портите му повече от седем години.

Седем години, три седмици и единадесет дни, за да бъдем точни.

Докато чакаше, потънал до гърдите в лечебната вода, смъртта му се присмиваше — пърхаше в ъгъла на полезрението му, блещукаше в теченията на дълбокия син океан, които го заобикаляха, пулсираше в аленочервената кръв, която се стичаше обилно по цялата му страна и крак. Засмя се без всякаква веселост и се подпря с ръка на коляното си.

— Щом онази вампирска кучка Анубиса не успя да ме довърши, дяволски сигурно е, че няма да се предам сега — изръмжа той срещу празната тъма, която го заобикаляше.

Преливащи се морскозелени светлини проблеснаха сякаш в отговор на неговото предизвикателство и порталът се отвори за него. Двама мъже — двама воини — стояха на стража, разширените им очи и отворените усти отразяваха идентично шокираните изражения на лицата им, докато се взираха през прозрачната мембрана на портала. Той си проправи път с рамо през отвора в портала, който се разширяваше, за да пропусне, каквото или когото считаше за достоен да премине.

— Принц Конлан! Вие сте жив — каза единият.

— Общо взето — отговори той и пристъпи в Атлантида. Опияни се от първата гледка на многообичната му родина след повече от седем години, а дробовете му се разшириха, за да вкусят свежестта на филтрирания морски въздух. В близката далечина белите мраморни колони със златни нишки пред храма на Посейдон светеха на отразените лъчи от изкуствения залез. Дъхът на Конлан заседна в гърлото му при тази гледка. Гледка, която беше сигурен, че никога няма да преживее отново. Особено когато тя през смях бе предложила да му извади очите.



— Върховен принц без зрение. Каква удивителна метафора за загубата на твоя крал-философ и баща, млади принце. Защо не молиш?

Тя се разхождаше около него, размахвайки почти мързеливо камшика, поръбен със сребристи шипове, докато той стоеше безпомощен, окован във вериги, изработени за създания, излезли от дълбините на Ада. Изправяйки един деликатен пръст, тя докосна капчиците кръв, които бликваха така нетърпеливо в резултат от играта на камшика й. След това вдигна пръста до устните си и се усмихна.

— Но ти ще се молиш. Точно както баща ти се молеше, когато отсякох плътта от майка ти, докато все още беше жива — тя се размърка, а жестокостта в очите й се смеси с противна похот.

Той бе крещял от ненавист и пренебрежение с часове.