Виктория Александър - Вярвай

— Добре, големи човече. — Лейди Теса въздъхна. — Какво следва?

Галахад я изгледа мълчаливо. Сега вече само някой глупак би я взел за момче. Косите й блестяха като златисти слънчеви лъчи, а светлината се отразяваше като звезди в тъмните й очи. Роклята обвиваше извивките на хълбоците и издутината на гърдите й като меката кожа на хубава ръкавица. За Бога, това беше жена, достойна да стопли постелята на всеки мъж.

Очите й се присвиха.

— Какво зяпаш?

Ако някой мъж успееше да преодолее предизвикателно вирнатата й брадичка и упорития блясък в очите й. Но все пак нали казваха, че тигриците те вълнуват истински, когато ги опитомяваш.

— Роклята ти подхожда, милейди.

— Наистина е малко претрупана. — Тя вдигна ръце и погледна надолу към роклята. Очите й мигновено се разшириха. — О, този ку… магьосник. Махнал ми е бел…

Галахад сбърчи чело.

— Нещо липсва ли?

— Нещо определено липсва. Знам, че сигурно това е исторически точно и т.н., но не съм свикнала да ходя без никакво…

— Без какво, милейди?

По бузите й плъзна очарователна руменина. Галахад прикри усмивката си.

— Няма значение. — Гласът й беше рязък.

— Но ако мога да помогна…

— Не. — Тя поклати глава. — Благодаря ти все пак.

— Жалко. Би било интересно да разбере какво й липсва на дамата, че толкова се притеснява.

— Ще се разправя с Мерлин, когато го видя.

— Както желаеш.

Тя го изгледа с любопитство.

— Не ти пука от всичко това, нали?

— Не ми пука?

— Не те тревожи? Не те притеснява? Някаква непозната жена цопва от нищото, облечена с дрехи, каквито никога преди не си виждал, използваща думи, които не си чувал, а ти приемаш всичко просто така. Как се получава това?

— Речта ти наистина е странна, милейди — той сви рамене, — както и поведението ти. Но пък когато човек е свикнал с вълшебници, той приема, не — очаква — необичайни неща.

— Е, аз никога няма да го приема. Там, откъдето идвам, няма вълшебници.

— Няма вълшебници? Е, все трябва да имате някакви магьосници?

Теса поклати глава.

— Никакви?

— Не. Никакви вълшебници, никакви магьосници. Е, има едни, но те правят телевизионни шоута или играят във Вегас и не са същите.

Телевизионни шоута? Вегас? Непознатите думи танцуваха в главата му. Той не беше идиот, дори се гордееше с интелигентността си, но с всяка следваща дума тази жена объркваше мозъка му. Може би беше прав в началото. Може би тя наистина беше побъркана. Подбра думите си внимателно:

— И как е възможно това?

Тя вдигна рамене.

— Нямаме нужда от тях.

— Обикновените смъртни в твоята страна не са надарени с магически способности, нали?

— Разбира се, че не са. Ние не вярваме в магията. Трикове с карти — да, но не и магия. — По устните й пробяга усмивка на превъзходство.

— Не мога да приема подобно нещо. Това е невъзможно. Как е възможно тази страна да оцелее без магьосници, които да ви помагат да убивате драконите си и да защитавате хората си? — Очите му се присвиха. — Ти откъде си?

— От САЩ. Съединените щати. По-точно от Охайо.

— Не съм чувал за такова място — каза бавно той.

— Каква изненада. — Тя се засмя. — Приятен звук. Не е звук, издаван от луда. И все пак… — Доста е далеч оттук. Тръгни на север, завий наляво в океана и се насочи към залязващото слънце. Най-накрая все ще стигнеш.

— Отвъд хоризонта няма нищо, там е краят на света.

— Ти майтапиш ли се?

— Да се майтапя?

— Да се шегуваш? — Тя въздъхна. — Ако ще ти обяснявам всяка думичка, доникъде няма да стигнем.

— Аз не съм глупак, лейди Теса.

Той я гледа дълго време. Ако наистина не е свикнала с магии, възможно ли е срещата й с Мерлин да я е объркала? Дали това смущение щеше да премине? Наистина се надяваше. Тази мисъл беше за предпочитане пред това, че вълшебникът го е оставил да се грижи за същество, толкова побъркано, колкото и прекрасно. Реши да е по-мил и по-внимателен с дамата.

— Това е факт, милейди. — Говореше така, сякаш обясняваше на малко дете. — Отвъд хоризонта свършва светът. Океаните се изпразват в един голям водопад, пазен от дракони и змии.

— О, хайде, осъзнай се!

— Никой никога не се е връщал от такова пътуване — каза внимателно той.

— Мразя Средновековието. — Тя изпъшка и въздъхна дълбоко. — Приготви се за изненада, приятел. — Тя се огледа наоколо сякаш за да се увери, че са сами. — Няма никакъв водопад. Никакви дракони. Никакви змии. Светът не свършва. Земята е кръгла. Като голяма топка.

Той я гледа дълго, после избухна в смях.

— Сега вече знам, че се майтапиш.

— Това не е шега. Сериозно, земята е като топка. Глобус, който преминава през пространството, правейки кръгове около слънцето. Това е. Точка.

— В името на всичко свято, жено, луда или не, наистина си забавна. — Той й се ухили и кръстоса ръце на гърдите си. — Кажи ми тогава, красива Теса, ако земята е такава, каквато казваш — въртяща се топка — защо не падаме от нея?

Тя отново въздъхна.

— Има едно нещо, наречено гравитация. Въртим се толкова бързо, че то ни задържа върху топката. Е, върху земята.

— А-ха! — Той размаха пръст към нея. — Сега те хванах. Ако наистина се въртим върху тази огромна твоя топка, защо не ми се вие свят?

— Ами, това е, защото…

— Трябва да си призная, милейди, че на няколко пъти ми се е случвало главата ми да се завърти при по-бърз танц след повечко медовина. Защо не се върти сега?

— Не знам — сопна се тя. — Движим се прекалено бързо, за да го усетим, предполагам. Не знам!

— Имаш ли някакво доказателство за тази въртяща се топка? — Той я изгледа със съжаление.

— Не. Не съвсем. — Теса стисна зъби. — Преподавам гръцка литература, не физика.

— Значи нямаш доказателство?

Лейди Теса скръсти ръце на гърдите си, имитирайки неговата стойка.

— Знам това, което знам.

Веждите му подскочиха нагоре.

— Това едва ли е приемлив аргумент. Аз също знам това, което знам. Знам, че светът е плосък като чиния. Знам също така, че моретата на света се изливат на края му. Знам и че водите им се пазят от чудовищни същества. Точка.

— О, нима? — Тя се подсмихна. — И къде е твоето доказателство, приятел?

Той се начумери.

— Никой никога не се е връщал от края на земята.

— В такъв случай ти също нямаш доказателство.

— Скъпа моя лейди — той се приведе към нея, — това е моето доказателство.

— Ха! Това не доказва нищо.

Той се ухили със задоволството на някой, който осъзнава, че е победил особено упорит опонент. Не, лейди Теса не беше нито ненормална, нито идиотка. И наистина съществуваше известна вероятност хората от нейната земя да вярват на тази глупост за въртящата се топка. Ако беше така, какви ли още забавни истории можеше да му разкаже?

— Предавам се. — Теса сви рамене. — Нека бъде така, както казваш. Земята е плоска.

— Точка.

— Точка. В Рим… — промърмори тя под носа си. Галахад се засмя. Колко щеше да е приятно времето, прекарано с нея. Ако има късмет, тя сигурно е вдовица. Възрастта й отговаряше. Разбира се, че някоя толкова хубава като нея не може още да е девица. А на него му беше дошло до гуша от девици. Те искаха да се ожениш за тях, а той нямаше намерение отново да тръгва по този път. Но би могъл да се наслаждава на компанията на тази дама до завръщането на краля. После щеше да коленичи пред Артур и да помоли, ако не и да поиска, разрешението на краля да изпълни това, което му е определила съдбата. Беше почти на двайсет и осем години и вече беше крайно време.

— Е, ще ме разведеш ли наоколо или какво?

Той протегна ръката си.

— За мен ще бъде удоволствие, лейди Теса.

— Няма ли да зарежеш това лейди Теса?

— Да зарежа?

— Просто ме наричай Теса. Става ли?

— Както искаш. — Той се ухили. — Става.

Теса изпъшка.

— Просто не звучи по същия начин от устата на мъж в чорапогащи. Чакай малко. — Тя се обърна и взе една книга от пода. — Сега вече съм готова. — Хвана го под ръка.

— Каква е целта на това?

Галахад кимна към книгата. Малка и странна на вид, тя я притискаше към себе си, сякаш беше талисман или амулет с огромна магическа сила.

— Не знам със сигурност, но нямам намерение да я изтървам от погледа си. — Стисна я още по-силно. — Това може да се окаже билетът ми за вкъщи или поне паспортът ми.

Той се усмихна на себе си. Въобще не беше сигурен, че е разбрал това, което каза, но действията й говореха сами за себе си. Въпреки думите си, дамата беше излъгала.

Тя всъщност вярваше в магии.

— Знаех си. Вони. — Теса премига срещу ярката слънчева светлина и сбърчи нос.

— Няма нищо особено. Това е добра, здрава миризма. — Галахад си пое дълбоко въздух. — Миризмата на природата, на самото съществуване. Хората и зверовете, слети със света.

— Наричай го както искаш, но това са само конски фъшкии и тела, които не знаят значението на думата баня. Истинска смрад.

Теса се огледа наоколо. Тя и Галахад бяха излезли от хладната обител на замъка и се намираха в открит двор. Пространството беше обширно, обградено от стена, построена със същите камъни, използвани и за сградата зад тях. Някакъв вид гранит най-вероятно. По протежение на стената се извисяваха квадратни кули.

— За едно нещо си прав, все пак — тук наистина кипи живот.