На вратата се почука. Преди да е казала „Влез“, се отвори и една смътно позната фигура с ръст почти колкото този на Галахад, с тъмноруса коса и доста добре сложено тяло, влезе в стаята, сякаш си беше у дома.

— Хей! — Тя огледа за кърпа и се сви във ваната, опитвайки се да прикрие най-изложените части от тялото си с ръце. — Кой, по дяволите, си ти?

— А, красивата лейди Теса. — Погледът на русокосия обходи фигурата й и той се усмихна одобрително. Наистина беше ужасно хубав, може би по малко мазен начин, но наистина си го биваше. — Казаха ми, че си доста приятна, но репутацията ти е малко особена.

— Аз нямам репутация — озъби се тя. — Нещо против?

— Съвсем не. — Той сви рамене. — Репутацията на една дама няма особено значение за мъжа, освен ако не мисли за брак. А аз не мисля. — Той се усмихна накриво. — Освен ако не искаш да промениш мнението ми?

Тя изпъшка.

— Не. Нямах предвид това. Имах предвид… гола съм.

Той поклати глава.

— Нямам нищо против.

— Би ли ми подал онази… — тя махна към нещо, оставено на стола, което приличаше по-скоро на чаршаф, отколкото на хавлия — онзи парцал ей там?

Той взе чаршафа и тръгна към нея.

— Чакай. Спри. Не се приближавай повече.

— Ако така искаш. — Той хвана чаршафа с два пръста. — Или аз трябва да ти го донеса, или ти трябва да дойдеш да си го вземеш.

— Страхотно. — Тя въздъхна. — Донеси го.

Той дойде до ваната и й го подаде.

— Не можеш ли да се обърнеш? Или поне да затвориш очи?

— Мисля, че бих могъл, но няма да е толкова забавно.

— Добре.

Тя стана, дръпна чаршафа от ръцете му, уви го около себе си и излезе от ваната. Той се усмихна с очевидно удоволствие.

— Ти си Мордред, нали?

— Наистина. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. Беше права — той наистина си беше у дома. — За мен присъствието ти тук е голяма чест.

— Не че имахме избор.

Тя дръпна ръката си и потисна желанието си да я изтрие в чаршафа.

— Така ли? — Веждите му се сключиха. — Нима Оскар не беше вежлив и почтителен, когато ви отправи поканата ми?

— Оскар? — Тя си спомни главатаря. — Водачът на глутницата се казва Оскар?

— Оскар е капитан на охраната ми. Не ти ли харесва името му?

— Не, просто си помислих, че сигурно е някой от онези типове с едносрични имена. Нали се сещаш, нещо просто като Ут или Грант.

Той се усмихна под мустак.

— Предупредиха ме, че речта ти е необичайна, но значението е ясно. Оскар може би не е толкова изискан, колкото би трябвало да бъде.

— Изискан? Или цивилизован? Може би хиленето му го издава.

— Той не разбира от дами. Така или иначе, той е изключително лоялен, подчинява се на заповеди и е много по-интелигентен, отколкото изглежда.

— Идеалният гангстер — промърмори тя.

— Но не съм те довел тук, за да обсъждаме добродетелите на Оскар…

— Преди да започнеш, би ли имал нещо против да се облека?

— Мисля, че си най-прекрасна в този си вид.

— Обзалагам се. — Погледът й обходи стаята. — Имаш ли някаква представа, къде са ми дрехите?

— Ако говориш за онези дрипи, с които пристигна — той сви рамене — мисля, че заповядах да ги изгорят.

— Изгорил си роклята ми! — Тя се опули. — И сега какво ще облека?

— Не се отчайвай, милейди, заповядах да ти се намери нова рокля. — Той се върна в коридора и излая някаква заповед на невидим слуга. Върна се само след минута и затвори вратата след себе си. — Мисля, че това ще ти прилича. — Той й подаде дрехата.

— Благодаря. Старата и без това изглеждаше доста опърпана. — Тя взе роклята, погледна я и се намръщи. — Жълта е.

— Прекрасен цвят за човек с твоята светла коса и тъмни очи.

— Страхотна е, ако ти харесват хора с тен като болни от жълтеница. А сега се обърни, за да се облека.

— Ако си сигурна, че няма да ти е необходима помощта ми?

— Ще се справя някак си.

— Много добре.

Той се обърна, а тя пусна чаршафа и бързо се напъха в роклята.

— Когато си готова, искам да поговорим.

— Знаеш ли, не мисля, че това е много добра идея, като го няма Галахад.

Винаги се бе чудила защо в отминалите епохи всички са имали слуги. Сега вече знаеше. Тази рокля тук не беше кой знае колко сложна за обличане, но малко помощ нямаше да й е излишна.

— Аз точно това искам — да го няма Галахад. — Думите му прозвучаха малко рязко.

Тя оправи роклята и се намръщи. Не беше имала предвид точно това.

— Можеш да се обърнеш. Той я огледа с възхищение.

— Наистина завиждам на Галахад за компанията ти, милейди. Прелестите ти са очевидни.

— Щяха да са по-малко очевидни, ако роклята не беше такава. — Тя дръпна дълбоко изрязаното деколте в безплоден опит да го вдигне по-нагоре.

Той се засмя.

— И остроумна при това.

— Благодаря. Можем ли да седнем?

— Бъди моя гостенка.

— Вече съм — промърмори тя.

Огледа стаята. Освен леглото имаше едно ниско столче до огнището, дървена ракла и дълга пейка. Леглото определено не ставаше. Столчето беше някак смешно, така че оставаше пейката. Тя пристъпи към нея с толкова достойнство, колкото успя да събере, и седна, държейки гърба си изправен.

— Е — тя присви очи, — какво искаш?

— И директна при това. Отлично. — Той отиде до пейката и седна до нея. Прищя й се да се отдръпне, но нето направи. — Имам предложение, което може да те заинтригува.

— Съмнявам се. Какво предложение?

Тонът му беше небрежен. Прекалено небрежен.

— Първо, трябва да знаеш, че съм запознат с целта на пътуването на Галахад. И бих бил много доволен, ако се провали.

— Това ме изненадва. Искаш ли да ми кажеш защо?

— Не е тайна, че между мен и Галахад не цъфтят добри чувства. — В очите му проблесна мръснишко пламъче. — Аз го ненавиждам, а той не се интересува от мен. Ще ми достави огромно удоволствие да го унищожа, без въобще да се замислям.

— Страхотно. — Стомахът й се сви. — Е, какъв е проблемът? Мислех, че всички харесват Галахад.

— И точно за това аз не го харесвам. — Той стана и започна да крачи из стаята. — Знам, че си от далечна земя и следователно не си добре запозната с интригите и историите в кралството на баща ми. — Спря и я погледна настойчиво. — Аз съм негов наследник. Следващият крал на всички британци.

— И аз така съм чувала.

— Той ще ми даде — макар и неохотно — короната, но обичта му е запазена за Галахад. — Гласът му стана по-суров. — Той се отнася с Галахад като със син, а с мен като с…

— Отрепка? — подсказа сладко тя.

— Странна дума, но звучи точно, милейди.

— Благодаря. — Тя се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Разбирам защо не харесваш Галахад, но какво общо има търсенето му с теб?

— Не искам да чакам смъртта на баща ми, за да получа полагащото ми се място.

Обзе я безпокойство.

— Все още нищо не разбирам.

— Съвсем просто е. — Тонът му беше студен и определено зъл. Как въобще бе могла да си помисли, че е хубав? — Баща ми разчита на Граал като на символ, който да обедини страната. Не мога да позволя това да се случи. Имам верни последователи във всички краища на кралството. Поддръжници, които са съгласни с мен, че Артур не е човекът, който някога беше. Крайно време е управлението да му се отнеме и да се повери в ръцете на човек, който може да направи за тази страна това, което той вече не може. Някой, който притежава смелостта да разгроми враговете ни. Да завладява, не да прави компромиси. Англия някога беше страна на горди воини. Баща ми я превърна в страна на слаби старци. Денят на Артур наближава своя край и преди да е станало твърде късно, преди да сме паднали в ръцете на враговете си, народът има нужда, не — иска — нов крал.

— И това ще бъдеш ти?

— Артур е миналото. — Той изпъна рамене и вдигна брадичка. — Аз съм бъдещето.

Ти си един ненормален, побъркан принц.

— Какво искаш да направя?

— Искам да убедиш Галахад да спре търсенето на Граал.

— Това ли е всичко? — Тя се намръщи. — Мислех си, че ще е нещо сложно.

— Не се шегувай с мен. — Гласът му беше тих и овладян. — Той ще го направи заради теб.

— От коя планета си ти, приятел?

Челото му се сбърчи объркано.

— Забрави — сопна се тя. — Какво те кара да мислиш, че Галахад ще се откаже от мечтата на живота си само защото аз искам така?

— Любовта ще преклони волята на Галахад пред твоята. — Мордред се подсмихна. — Той е омагьосан от теб.

— Омагьосан? Ха! Събуди се. — Тя изсумтя и прекоси стаята. — Откъде ти е хрумнала подобна глупава идея?

Мордред се намръщи.

— Накараха ме да повярвам…

— Да повярваш, че Галахад ме обича? Не вярвай на всичко, което чуваш. Това е измислица. — Казваше думите, но й се искаше да са лъжа. — Кой, по… — Тя спря изведнъж и се втренчи в него. — Вивиан! Права съм, нали? Тя те е насъскала, нали?

— Няма никакво значение. — Той я гледа известно време. Устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Може би просто съм допуснал грешка. Може би ти си тази, която го обича.

Тя сви рамене.

— И какво от това?

— Ако не го убедиш, милейди, да спре това търсене, ще го убия.

— Не мисля така.

— Нима? — Веждите му се повдигнаха. — И защо?

Води ми по точки. Да се надяваме, че принцът не може да разпознае блъфа. Тя тръгна към него уверено и заби пръста си в гърдите му.

— Защото на твоето татенце, краля, няма да му хареса.

Той пребледня и сграбчи ръката й.

— Не ме е грижа какво баща ми харесва или не харесва.

— Може би, но няма да е много хитър ход да го прецакаш, преди да си готов за тази голяма революция, не мислиш ли?

Тя му се ухили и се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Сърцето й щеше да се пръсне от страх, но външно не го показваше. Изиграй го, Теса.

— Ти наистина си толкова умна, колкото подозирах. — Той се взираше в нея с ледените си сини очи. Очите на Артур, само че без топлината им. Страшничко. — Но не е необходимо да го убивам веднага. Търсене като това може да продължи незнайно колко дълго. Мога просто да го хвърля в тъмницата и да забравя за него. Отсъствието му няма да причини тревога в двора на баща ми поне няколко години. Най-накрая ще решат, че благородният рицар е поел пътя, по който са тръгвали толкова много преди него — убит, опитвайки се да спаси краля и кралството. Никой никога няма да разбере, че изживява дните си в смрад и тъмнина и се храни с плъхове и паяци и каквото там успее да намери.