— Това е! Защо не се сетих по-рано? Какво облекчение.

— Кое е облекчение?

— Разбира се. Толкова е очевидно. — Думите й излизаха все по-бързо и по-бързо, пречеше им единствено страхът, че може, че е съвсем малко вероятно, да греши. — Аз спя. Заспала съм в библиотеката, загледана в тъпата книга. Това е просто сън. Гледай. — Тя пристъпи към стената и удари с ръка студената й, твърда и съвсем реална повърхност. — Добре, няма проблем. — Почти бе очаквала ръката й да мине през стената. — Може и да изглежда реално, но не е. — Погледна към Мерлин. Той все още си беше с костюма на герой от Дисниленд. — Ако затворя очи, ти ще си отидеш и аз ще се събудя. Ето. — Тя стисна здраво очи. — Едно, две, три… — Щеше да се събуди, когато стигне до десет. — Четири, пет, шест… — Дали вече не е изчезнал? — Седем, осем, девет… — Тя отвори рязко очи. — Десет.

Мерлин стоеше на съвсем същото място усмихнат.

— Проклятие — изстена тя. Мерлин отвори уста сякаш за да каже нещо. — Знам, знам, не е необходимо да го казваш. Това е параклис. Съжалявам. Но не е истински параклис, затова няма значение. Всичко е само в главата ми. — Тя огледа помещението. — Имам страхотно въображение между другото. Виж само всичко това. — Тя махна с ръка. — Стените, слънчевият лъч през прозореца, дори сър Парче ей там — всичко е съвсем автентично. Особено като се отчете, че дори не харесвам този период от историята.

— Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Мисля, че такива бяха думите ти — каза Мерлин.

— Точно! Виждаш ли? Как щеше да ги знаеш, освен ако това не е сън?

— Или ако не съм Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.

— Не, не, няма начин. Ти не си истински. Това е сън. — Тя поклати енергично глава. — А дори и да не е сън, ти пак не би могъл да си истински, защото Мерлин никога не е съществувал. Ти си плод на въображението ми. Внушителен плод…

— Благодаря.

— Но плод, въпреки всичко. Най-близкото до действителността беше представянето ти като Фред Астер…

— Научих го на всичко, което знаеше — промърмори плодът.

— Но дори и това не се брои, защото аз спя. Точка. Следователно… — Тя тръсна ръце, сякаш са мокри, нервен жест, останал още от детството й. Гласът й се извиси опасно високо: — Защо не мога да се събудя?

— Е, аз бих казал, че отговорът е очевиден.

— Ти си ужасно долен за някой, който не съществува — озъби сетя. — И какво искаш да кажеш с това „очевидно“? Не мисля… Мили Боже! — Тя се плесна по бузите. — Аз съм в кома, нали? Това обяснява защо всичко не е съвсем като сън. Но защо не си спомням нищо? Може би съм била блъсната от кола…

— В библиотеката? — прекъсна я кисело той.

— Човек никога не знае. Коли доста често се блъскат в сгради.

— Ти беше на третия етаж.

— Добре, де. Може да е било самолет. Може би се е разбил в сградата. Това би обяснило защо не си спомням нищо. — Започна да крачи напред-назад, заобикаляйки сър Парче, който въобще не помръдваше. С нейния късмет! Съзнанието й измисля мъж като този, а той е вцепенен като пън. — Значи… Някакъв самолет се е разбил в библиотеката и аз… О, не! — Тя се втренчи в Мерлин и очите й се изпълниха със сълзи. — Мъртва съм, нали? Мъртва съм и това е адът. Изпратили са ме да прекарам вечността в Средновековието с един страхотен мъж, замръзнал като буца лед, и с теб. — Очите й се разшириха. — Ако това е адът, то значи ти си…

— Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва.

— Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи?

— Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето.

— Да, ако това са единствените възможни алтернативи.

Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка.

— Свърши ли?

— Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших.

— Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим.

— Обикновено не избухвам така — промърмори Теса.

— Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах.

— Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам.

— И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна.

Обзе я силно раздразнение. Човек би си помислил, че ако ще създава видения, толкова измислени, колкото Мерлин, магьосник необикновен и т.н., подсъзнанието й би се спряло на нещо по-малко дразнещо. Стисна зъби.

— Знам, че ще съжалявам за това, но защо си изненадан?

— Ти си възрастен човек, на двайсет и шест години, мисля.

— Двайсет и седем.

— Наистина? Хм. Приемам поправката. — Той отново повдигна вежди. — И все още неомъжвана?

Теса изстена вътрешно. Тонът на гласа му беше точно като този на майка й, когато се повдигнеше темата за брака. Майка й успяваше да повлияе дори на измишльотината на собственото й подсъзнание.

— Все още.

— Мисля още, че те смятах за сравнително интелигентна…

— Благодаря.

— Отчитайки пола ти и времето, в което живееш, разбира се.

— Разбира се. — Страхотно. Плодът на въображението й беше средновековен женомразец и сноб.

— Това обаче няма нищо общо с женомразието и снобизма, въпреки че — признавам си — епохата, в която живееш, не ми е любима.

— Не ми казвай, че можеш да четеш и мислите ми. — Тя се плесна по челото. — Разбира се, че можеш. Ти си в мислите ми.

Той я изгледа със съжаление.

— Скъпа моя млада жено, няма никакво съмнение, че ще е много по-лесно — и за двама ни, — ако просто приемеш истината.

— Истината?

Тя го гледа втренчено известно време. Ако не спеше или не беше в кома, а трябваше да си признае, че нищо в живота й не й се е струвало толкова реално, то тогава не беше съвсем сигурна, че иска да разбере истината. Но имаше ли избор? Пое си дълбоко дъх.

— Добре. Да видим тогава. Каква е истината?

— Съвсем проста. — Очите му заблестяха. — Извадих те от твоето време и те заведох в епоха, която сам си избрах.

— Извадил си ме от какво? — Тя затаи дъх.

— От времето.

— Времето?

— Времето.

— Времето. — Думата пулсираше в мозъка й.

— Мисля, че точно това казах.

— Пътувала съм през времето? — Сърцето й биеше лудо в гърдите.

— Точно така.

— Като в онзи филм, „Стар Трек“? Или като в романите на Хърбърт Уелс?

Мерлин сви рамене.

— Измислици.

— Измислици?

Рунтавите му вежди се сключиха.

— Доникъде няма да стигнем, ако непрекъснато повтаряш думите ми.

— Е, извинете ме, господин Магьосник — рязко каза тя. — Имам съвсем малък проблем с осмислянето на цялата тази работа.

— Много добре. Смея да кажа, че би трябвало да го очаквам. Винаги така става.

— Винаги? Колко често го правиш?

Той въздъхна нетърпеливо.

— Седни и се опитай да запазиш спокойствие, докато аз се опитвам да ти обясня.

Теса се огледа. Като се изключеха олтарът и цветните килими по стените, параклисът беше съвсем гол.

— И къде предлагаш да седна?

Плодът на въображението й трепна леко и пред нея се появи стол с бързината на лошо направен монтаж. Тя го изгледа снизходително.

— О, хайде. Сгъваем стол? Тъп стар метален сгъваем стол от Магьосника необикновен и съветник на крале? Сигурна съм, че можеш да се справиш и по-добре?

— Моля да ми простиш. Какво си мисля аз? — Очите му светеха присмехулно. — Така по-добре ли е?

Сгъваемият стол изчезна. На неговото място сега имаше нещо, което можеше да се нарече единствено трон. Стол, достоен за крал или император. Огромен, златен, с инкрустирани скъпоценни камъни, той почти изпълни малката стая. Теса ахна, после сподави кикота си.

— Мисля, че това е малко прекалено. Не можеш ли да направиш нещо средно?

Тронът изчезна, заменен от старо, но удобно на вид кресло.

— Хей, това е на баща ми. — Теса се ухили доволно и се отпусна в креслото. Погали нежно страничните облегалки. — Винаги съм обичала това кресло.

— Знам — каза лукаво плодът на въображението й.

— Не смей да се кичиш с лаври заради това. — Тя се облегна удобно. — Всичко е част от моето подсъзнание. Аз го измислям. Аз те измислих. И, оказва се, имам доста развинтено въображение. — Тя сложи ръце под главата си и се усмихна.

— Ако си готова…?

— Съвсем. — Ако трябваше да бъде прикована в тази кома или сън, или каквото и да беше, то поне беше редно да се чувства удобно. — Моля, продължавай.

Плодът на въображението й вдигна красноречиво поглед нагоре, сякаш молеше за божествена подкрепа, после погледна към нея. Погледът му би я накарал да се почувства неспокойна, ако, разбира се, той не беше нещо, което тя си е измислила.

— Както казах преди, извадих те от твоето време и те доведох…

— Удобно ли ти е да стоиш така? — изтърси внезапно тя. Не беше сигурна, че е готова да чуе това, което ще й каже.

— Съвсем удобно, благодаря. А сега, както възнамерявах да кажа…

— Сигурен ли си? Защото можеш да вземеш този стол. Или може би да извадиш друг?

Защо искаше да забави обяснението му? Ако беше толкова убедена, че това е плод на нараненото й съзнание, халюцинация или просто лош сън, тогава защо беше това нежелание да го изслуша?