— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

Тя кимна и се върна при огъня. Галахад я гледа няколко минути, а може би цяла вечност. Прав е бил, когато си помисли, че е омагьосан от нея. Дори сега, изумен от съдбата си, не можеше да не се чуди дали присъствието й не е безценно за него. Тя не вярваше в магията, но дали вярваше в любовта? Сигурно не. Тя вярваше само в онези неща, които можеше да види и да пипне. Странно, че сега мислеше за подобни неща. И все пак не бяха ли Теса и търсенето, бъдещето и миналото, впримчени здраво като лоза, пълзяща към слънцето?

Вдигна поглед към небето. Луната бе избледняла и се появяваха първите звезди. Толкова ли щеше да е лошо животът му да се помни като по-добър, отколкото е бил? Делата на смъртните никога не бяха толкова добри, колкото историите, които се тъчаха около тях. Не би трябвало да има нищо против. Нямаше да е жив, за да ги чуе.

А Теса?

Щеше ли Теса да се върне в своя свят, когато търсенето им приключи? Щеше ли да я загуби в страна, която е толкова далеч оттук, че той дори не може да си я представи? Не. Стисна решително зъби. За Бога, нямаше да я изгуби.

И нямаше да спре да търси Граал. Без значение какво се е случило в някое друго време, в друг живот, той щеше да продължи. Щеше да осъществи съдбата си с жената, която обичаше, до себе си. И междувременно щеше да открие начин да я задържи при себе си, където й беше мястото.

Засмя се горчиво.

Какво друго би могла да направи една легенда? Какво ли си мислеше той?

* * *

Теса се уви по-плътно в одеялото и се обърна в безполезен опит да се почувства по-удобно. Дали земята беше по-корава в Средновековието, или просто тялото й от двайсети век не бе свикнало да спи на гола земя? Сигурно и двете.

Не че точно сега би се чувствала по-добре в легло. Как можеше да е толкова глупава? Как бе могла да му каже всичко за бъдещето му, а най-вече това, че в нейния свят се смяташе, че той никога не е съществувал? Изстена тихичко. Реакцията му беше класически случай на разстрел на пратеника и тя не можеше да го обвинява. Тя самата би се застреляла, ако имаше възможност.

Е, все пак бе успяла да си задържи устата затворена относно търсенето. Не му каза, че се е провалил в действителността, но е успял в легендата. О, щеше да му хареса да го чуе.

Тя въздъхна и погледна към небето. Странно, но това бяха същите звезди, които бе гледала през целия си живот Всичко щеше да се промени с течение на вековете, но с изключение на мънички промени тук-там, нощното небе щеше да си остане същото. Тя отново се обърна, прегърна коженото седло, което й служеше като възглавница, затвори очи и се помоли да заспи. Всичко щеше да е наред на сутринта. Галахад й бе дал дума и, както звездите, това беше нещо, на което можеше да разчита.

Минаха минути, или може би часове, когато го усети да ляга до нея. Отвори очи и го погледна. Лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, вперил поглед нагоре. Толкова й се искаше да се сгуши в него и да му предложи малкото успокоение, което можеше, но какво би могла да каже? Всичко е наред, Големи човече. По-добре легенда, отколкото нищо. Не. Той щеше да й даде знак, когато има нужда от нея. Ако имаше нужда от нея.

— Теса?

— Да?

— Това хубава приказка ли е?

Тя се усмихна. Той беше добре.

— Страхотна приказка.

— В нея говори ли се за чест и смелост?

— Да, както и за лоялност и любов.

— А за вълшебства, Теса. В този твой свят, който не познава магията, приказката разказва ли за нея?

— И много повече.

— Тогава не е чак толкова зле — тихо каза той — да си част от подобна сага, истинска или не.

— Наистина. — Тя преглътна буцата в гърлото си. Той сякаш събираше мислите си.

— Теса, това ли е разкритата истина от гатанката?

— Не знам. Може би.

Той въздъхна дълбоко.

— Това не е първата разкрита истина между нас.

— Не — тихо каза тя. — Не е.

— Теса?

— Ъмм?

— Разкажи ми за звездите.

Той я прегърна и я придърпа към себе си, а тя му разказа всичко, което знаеше за звездите — от науката до гръцките легенди. И когато сънят започна да я надвива, тя си помисли за това, че дори когато всичките му тайни са известни, нощното небе пак носи някаква магия.

Както и ръцете му.

Глава 17

— Теса! — Грубият тон на Галахад я изтръгна от неспокойния й сън.

— Какво има пък сега? — Тя отвори очи. — Наистина започна да ми омръзва да ме будиш по този начин. — Седна и се втренчи в Галахад, който се бе изправил до нея. — Какво има днес? Друг дракон?

— Мисля, че е за предпочитане. — Гласът му беше равен.

— За предпочитане? — Тя проследи погледа му. Шестима или седмина мъже, въоръжени с мечове, се взираха в тях. Трима бяха пешаци, останалите — на коне. Теса бързо скочи на крака. — О, това ми изглежда добре. Кои, по дяволите, са те?

— Хора на Мордред — тихо отговори той. — А това не е хубаво.

— И аз така си помислих — смънка тя.

Ако имаха мотоциклети, щяха да изглеждат точно като някоя банда от лош филм. Ангелите от Ада, яхнали коне.

— Как са се промъкнали до нас? Не си ли пазил?

Очите му се присвиха.

— Аз съм човек, Теса, не легенда.

— Страхотно. Наоколо никога няма легенди, когато имаш нужда от тях.

Най-високият от мъжете пристъпи към тях, очевидно беше водачът. Тъмнокос, мръсен и опасен. По гърба й полази студена тръпка и тя пристъпи по-близо към Галахад. Мъжът се поклони учтиво.

— Милорд Галахад. Нося ти поздрави от принц Мордред. Той моли за честта на присъствието ти и предоставя гостоприемството на дома си на теб и на твоята лейди.

— Изпрати на Мордред моята благодарност и съжалението ми — отвърна хладно Галахад, — но се налага да отклоним тази вежлива покана.

Гадна усмивчица изкриви устните на човека на принца.

— Може би не съм се изразил достатъчно ясно. Принцът настоява за удоволствието от компанията ти. Дал ми е заповед да те придружа. Можеш да тръгнеш с нас, както подобава на рицар с твоя ранг, като почетен гост или…

— Или? — Очите на Галахад потъмняха.

— Или се страхувам, че ще се наложи да вземем мерки, за да си осигурим съдействието ти. — Похотливият му поглед се плъзна към Теса. — Както и това на дамата.

Галахад се напрегна.

— Какво означава това? — попита тя с ъгълчето на устните си. — Да си осигурят съдействието ни?

— Не би искала да знаеш — промърмори той и кимна към водача на бандата. — В такъв случай, на всяка цена ще имаме удоволствието да ви придружим.

— Звучи ми доста забавно. Трябва ли да тръгнем веднага, или имам няколко минути, за да се освежа?

Очите на главатаря се присвиха, сякаш не разбираше въпроса й. Или може би английски.

— Нали се сещаш? Да си измия лицето? Зъбите? — Тя се усмихна мило. — Да се изпикая в гората?

Галахад изсумтя. Дори главатарят се притесни.

— Много добре — озъби се той. — Но не сама. Ще дойда с теб.

Тръгна към нея, но Галахад му препречи пътя.

— Дамата заслужава поне малко усамотение. Аз ще я придружа.

Човекът го гледа известно време, после кимна.

— Както кажеш. Тя може да отиде, но ти трябва да застанеш някъде, където мога да те виждам. Прости ми, милейди, но ако се опиташ да избягаш, твоят придружител…

— Да избяга? — Веждите на Галахад подскочиха. — Странна дума, като се има предвид сърдечната покана.

— Моите извинения, милорд, грешка на езика. Може би трябваше да кажа „да замине“. Както и да е. — Погледът му се върна върху Теса. — Ще бъда принуден да взема всички необходими мерки, за да озаптя теб и рицаря ти.

Това не й прозвуча много добре.

— Какви мерки?

— Моят господар предпочита гостите му още да дишат — Похитителят им се ухили. — Но това не винаги е възможно.

— Благодаря за пояснението. А сега — тя наклони глава към потока — мога ли да вървя?

Той кимна.

Теса и Галахад се обърнаха и тръгнаха бързо към извора.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

— Нищо не можем да направим засега. — Челото му бе сбърчено от тревога.

— Това наистина са лоши момчета, Галахад.

Тя погледна през рамо. Водачът и двама от другите ги наблюдаваха внимателно, както вълци — агнета. Дали се надяваха, че тя и Галахад ще се опитат да избягат? Стомахът й се сви. Вероятно.

— Наистина, наистина много гадни.

— За Мордред става ли въпрос в легендите ви?

— О, да.

— И?

— Има много различия между мита и истинския живот. Но от това, което ми каза, Мордред не е от тях. Истински или приказен, той определено е злодей.

Стигнаха до потока. Тя се наведе и наплиска лицето си с вода.

— Надявам се, че мислиш за някакъв план.

— Би било добре — смънка той.

— Нали? — Думата прозвуча рязко. От страх.

— Хайде, свършвай. — Гласът на водача разпра утрото като меч.

Теса потрепери. Лоша метафора.

— Задръж малко — извика тя. — Свършвам след минутка — промърмори. — Ще отида ей там, зад онова дърво. Ти само дръж тези гангстери далеч, особено големия. Не ми хареса начина, по който ме гледаше.

— Нито пък на мен. Ще държа „гангстерите“ далеч. — Той се подсмихна, но бързо стана отново сериозен. — Не се тревожи, красива Теса. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Тя го погледна в очите.

— Разчитам на това. А аз ще направя всичко възможно, за да ти пазя гърба. Вече разбрах нещо.

— Какво?

Тя тръгна към дървото.

— Тези приятелчета са истински.

* * *

Може би Мордред не беше чак толкова лош, в крайна сметка.

Теса затвори очи и се отпусна в топлата вода в дървената вана в стаята си. Бяха яздили цял ден и доста от нощта, преди да стигнат до замъка на Мордред. Замъкът Ле Фей. Хубаво приказно име, но не бе успяла да го види добре в тъмното. Бе очаквала да я хвърлят в тъмница веднага щом пристигнат, а ето че я заведоха в стая, подобна на тази, която имаше в Камелот. И най-доброто от всичко беше, че има легло. Истинско легло. Бе се строполила върху него и спа непробудно. Когато се събуди, вече беше вечер и я чакаше изпускаща пара вана. Нямаше представа, колко дълго се е киснала, и не я интересуваше, но никога повече нямаше да приема за даденост простите удоволствия на живота. Гореща вана и истинско легло.