— Мъдро.

— Но ти спечели доверието ми и лоялността ми. А сега… — Той посегна и хвана ръката й. — Искам да чуя още. Разкажи ми, красива Теса, за бъдещето, от което идваш.

— Има много да се разказва. — Тя поклати глава. — Не знам…

— Започни с топката, която се върти в небесата.

— Добре.

Тя се поколеба, сякаш събираше мислите си, после започна да разказва някаква сага, която беше прекалено фантастична, за да може да й се повярва. Но въпреки това във всяка произнесена дума звучеше истина. Разказа му една приказка за смели авантюристи, отричащи мъдростта на своето време, тръгнали на пътешествие напред и напред, все в една и съща посока, докато накрая стигнали мястото, откъдето са тръгнали. Говореше за каруци и талиги, движещи се без силата на коне или волове. Говореше за фантастични приспособления, позволяващи на хората да летят като птици в небето и още по-високо, отвъд облаците и луната.

Минутите преминаваха в часове и те продължаваха да пътуват, хванали се за ръце, а гласът й внушаваше образи, които той не се осмеляваше да приеме. Но как би могъл да не го направи? Задаваше й въпроси от време на време, но най-вече попиваше всичко, което тя казваше, както жаден човек — студените глътки на поток. Чудесата на нейния свят го омагьосваха, изпълваха мислите му с всичко, за което не би могъл дори да мечтае.

Учудваше се на познанията й. Познания, за които все повече и повече се убеждаваше, че са самата истина. Познания за това, което беше нейно минало и негово бъдеще.

Ами неговата съдба?

Въпросът изведнъж изникна в съзнанието му Тя не бе казала нищо за неговата съдба. Нито за съдбата на краля му. Нито за тази на страната му. Не бе казала нищо за търсенето им. Щяха ли да разгадаят гатанката и да се справят с предизвикателствата й? Щяха ли да открият Граал? Защо не казваше нищо затова, което го интересуваше най-много?

Слънцето се спусна ниско на запад. Стигнаха до малка полянка с поточе.

— Тук, Теса, ще нощуваме. — Той слезе от коня си и се обърна да й помогне.

— Какво, тази вечер няма ли да има пещера? — каза тя, протягайки ръце към него. — Къде е „Хилтън“, когато ти трябва?

Той я пусна веднага щом краката й докоснаха земята.

— Чакай малко. — Тя го погледна в очите. — Какво има?

— Не знам какво имаш предвид.

Беше малко рязък. Защо не му бе казала това, което най-много искаше — не — имаше нужда да разбере? Завъртя се на пета и се зае с подготовката на лагера. Свали одеялата и чантите им от конете, махна седлата и ги върза близо до потока, недалеч от мястото, където щеше да запали огъня.

Тя го гледа безмълвно известно време, после се зае с чантите с провизиите. След малко той вече бе запалил огъня и седна до него, взрян в пламъците. Тя се настани до него и му подаде парчетата хляб и сирене.

— Не сме взели много. — Тя се усмихна скептично на оскъдната вечеря. — Но мисля, че започва да ми харесва. Не ти ли разказах за пиците?

Той кимна разсеяно, но не каза нищо. Дали тя не знаеше отговорите на въпросите, които обсебваха мислите му? Дали щеше да му отговори, ако я попита? Един пряк въпрос? Устните му не можеха да произнесат думите. Защо?

Страх? Мили Боже, каква глупост. Той беше рицар. Нямаше защо да се страхува от истината.

А не беше ли самата истина, която караше сърцето му да се свива?

— Не съм гладен.

Той остави хляба и сиренето, стана и тръгна към потока. Мислите му бяха пълни с въпроси и обвинения. Галахад се облегна на един дъб и гледа в бълбукащата вода, докато слънцето се спусна зад хоризонта, а луната освети полянката.

Теса дойде и застана до него.

— Времето свърши. Изплюй камъчето, Галахад. Какво има? Какво те тревожи?

— Нищо…

— Не е нищо! Стоиш тук вече повече от час. Какво става?

— Много добре. — Той се обърна към нея. — Кажи ми и другата част от баснята, Теса.

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо тя.

— Разказа ми надълго и нашироко какво ще се случи през идващите столетия, но не каза и думица за утре или за вдругиден, или за деня след него.

— Не съм ли?

— Много добре знаеш, че само за това не ми каза нищо. — Стараеше се да не звучи гневно. На нея ли се сърдеше, или на себе си?

Тя отстъпи назад и вирна упорито брадичка.

— Не смятах, че е добра идея.

— Не е добра идея? Гръм и мълнии, Теса, защо не?

— Това може… — Сви безпомощно рамене. — Не знам. Да промени нещата, предполагам.

— Не разбирам.

Тя заговори бавно, сякаш внимателно подбираше думите си.

— Ако ти кажа, че ще откриеш Граал, няма ли това да повлияе на действията ти отсега нататък? Няма ли да си по-склонен да поемаш рискове, след като знаеш, че в крайна сметка всичко ще свърши добре?

— Това ли е съдбата ми? Намирам ли Граал? — Той затаи дъх.

— Почакай, още не съм свършила. Ами ако ти кажа, че не го намираш? Щеше ли да искаш да продължиш, или щеше да се предадеш? Какъв би бил смисълът?

Той стисна зъби.

— Намирам ли Граал?

Тя го погледна право в очите.

— Не мога да кажа.

— Ще кажеш! — Думите сякаш изригнаха. — В името на всичко свято, Теса, кажи ми! Сега!

— Не! — Гласът й трепереше. — Не сега! Никога! Мерлин ми каза, че това, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори по същия начин. Главните събития от историята — повратните точки, предполагам — не могат да се променят. Но по-дребните неща, като твоето търсене на Граал, може.

Истината, която тя не искаше да му каже, изведнъж проблесна в съзнанието му.

— Тогава не съм успял.

— Не съм казала това. И дали си или не си в някоя от другите версии на тази линия на времето, няма никакво значение. Никакво. Единственото, което има значение, е настоящето. — Тя сграбчи туниката му с две ръце. — Не разбираш ли? Ние преживяваме отново онези дни, ти и аз. Заедно. Каквото и да се е случило тогава, сега е изтрито, всичко е чисто. Това е възможността, която си чакал цял живот. Недей да я пропиляваш само защото си мислиш, че всичко вече е предопределено. Не е!

— В такъв случай ти мой спасител ли ще бъдеш, Теса? — В думите му имаше горчивина. Теса дръпна ръцете си като опарена.

— Не е така! — Тя отстъпи назад, но той я сграбчи за, раменете и я принуди да го погледне в очите.

— Ако няма да ми кажеш каква е съдбата ми, тогава ми кажи това: какво се случва с моя крал и страната ми?

— Не мога…

Той я разтърси силно.

— Кажи ми! Ако е така, както казваш, и съдбата на Артур няма да се промени от откриването на Граал, няма да има значение дали знам. Какво крие бъдещето, Теса? Какво казва историята за тях? За всички нас? Спомнят ли си хората делата на Артур и Ланселот, или всичко е изгубено в мъглите на времето, което се простира между твоя свят и моя?

— Престани! — Тя се отскубна от него. Гърдите й се надигаха гневно, а луната осветяваше искриците болка в очите й. — Защо искаш да знаеш? Какво значение има?

— Има огромно значение. Искам да знам дали моят живот, животът на краля и на баща ми не са били напразни. Да знам дали историята си спомня за нас. Да знам дали постигнатото от мен и онези, които обичам, не е забравено!

— Не сте забравени — изстреля тя. — Всеки знае историята на Артур и Гуенивир и Ланселот и Галахад и другите рицари на кръглата маса. Всеки знае за Мерлин и Камелот. Има огромни библиотеки, пълни с книги за подвизите ви. Вие сте една проклета легенда!

— Легенда?

— Мит! Приказка! Историята е действителният живот и ти и Артур, и всичко останало не сте включени в нея!

Думите й сякаш го зашлевиха през лицето, спряха дъха му, смразиха душата му.

— Какво говориш?

— Казвам — тя махна с уморен жест косата от очите си, — че в моето време никой не вярва, че сте съществували. — Скръсти ръце на гърдите си, но отказваше да го погледне в очите. — Вие сте приказка от детска книжка.

— Как е възможно това? — прошепна той.

— Мерлин не е искал вашето време да бъде опетнено от историята, затова е накарал света да повярва, че не сте съществували. — Гласът й омекна от съжаление и погледът й се вдигна към неговия. — Толкова съжалявам.

Той се взираше в нея.

— Нищо чудно, че се съмняваш в истинността на този свят още от първата ни среща.

— Не исках да ти казвам.

Той се засмя тихо.

— Както ти каза, аз съм упорит човек. Нямаше да оставя въпроса без отговор.

Той се облегна на дървото и се загледа във водата. Имаше много да мисли върху разкритията на Теса.

— Нарече ме също така и арогантен. — Изпита внезапна болка. — Не съм се смятал за такъв. — Наведе се и отскубна няколко стръка трева, стискайки ги в юмрука си. — Странно усещане е да научиш, че ще живееш и ще умреш, без нищо да отбелязва пътя ти на тази земя, с изключение на приказки, на които се гледа като на измислица. — Отвори ръката си и пусна няколко сламки. — Само един арогантен човек би сметнал подобна съдба за неприятна.

— Ти, Артур и всичко, което сте направили, не е забравено. — В гласа й прозвуча отчаяна нотка.

— Да, но не като истински хора. — Той поклати глава. — Има разлика.

— Защо?

— По-добре е да знаеш истината, дори да е неприятна, отколкото нещо невярно. — Ръцете му се отпуснаха и последните стръкчета трева паднаха на земята.

— Мразиш ли ме, че ти казах? — попита страхливо тя.

— Да те мразя? — Той погледна лицето й, огряно от лунните лъчи. Аз не бих могъл да те мразя, Теса. Ти сякаш си част от душата ми. — Нима Мерлин не каза, че не мога да открия Граал без теб? — Тя кимна. — Тогава съм бил прав. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Ти си моят спасител.

— Мога ли да ти помогна някак? Искаш ли да говориш?

— Мисля, че не, но ти благодаря. — Той се усмихна накриво. — Не намирам такова удоволствие в приказките, както ти. — Дори и в слабата светлина виждаше тревогата, изписана на лицето й. — Иди да си лягаш, Теса. Денят беше дълъг. Утре всичко ще е наред.