— Не днес. — Тя се стегна за реакцията, която щеше да последва. — Но някой ден ще повярват.

— В думите ти няма смисъл — той се усмихна, за да я подразни, — но това вече не ме изненадва.

— Сериозно говоря, Големи човече. Някой ден всички в Британия, всички в целия свят, ще разберат, че земята е планета, която се върти в пространството.

— Аз не…

— След няколко века хората ще обиколят земята и ще докажат, че не е плоска, а има формата на кълбо. Но това е само началото. — Тя се приведе към него. — Отвъд Англия има земи, които още не са открити. Цели континенти. Ще има и много изобретения. Странни неща, които правят всичко, което можеш да си представиш. Ще дойде индустриалната революция, а с нея и парните машини, влаковете и колите и още най-различни други неща. И някой ден хората ще полетят, Галахад. Не само в небето, но и към звездите.

Той дръпна рязко юздите на коня си и се втренчи в нея.

— Теса, сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм, наистина. Трябва да ми повярваш.

— Такива неща не могат да се случат. Ако не си луда…

— Кълна се, че не съм.

— Не. Това би било твърде лесен отговор. — Очите му се присвиха подозрително. — Тогава да не би да си пророчица, Теса? Гадателка?

— Не. — Тя поклати глава. — Аз съм съвсем обикновен човек. — Просто една най-обикновена пътничка през времето.

— Тогава откъде знаеш всичко това?

Тя преглътна и го погледна в очите, налагайки му безмълвно да приеме думите й.

— Аз съм от бъдещето.

— Бъдещето — повтори внимателно той. — Бъдещето тепърва ще се случва.

— Всъщност и аз така мисля. Нещо подобно. По някакъв паралелен начин.

Той се пулеше и клатеше глава.

— Разказваш ми забележителна приказка. Но ми е невъзможно да й повярвам.

— Повярва ми, когато казах, че драконът не е истински.

— За това имаше доказателство.

— Не голямо.

— Достатъчно.

— По дяволите, Галахад, нямам никакво доказателство. — Тя сграбчи ръката му. — Повярвай ми. Аз съм от бъдещето.

— Не, Теса, това е невъзможно — каза рязко той и дръпна ръката си. — Още няма бъдеще, затова не можеш да си от него. Съществуват само дните, които вече са изминали. Ние си ги спомняме — понякога ясно, понякога не. Те са си отишли, но няма никакво съмнение в съществуването им. Съществува и днес и ние живеем в него, дишаме в него. Но дните след днес предстоят. Това, което твърдиш, е невъзможно.

— И аз самата не го разбирам. Всичко, което знам, е, че в един миг си вършех работата на деветнайсети… — може би точната дата щеше да бъде прекалено голям залък за него — няма значение. Да кажем просто, че е било векове след днешния ден, и твоят приятел Мерлин ме взема и ме пуска в параклиса.

— Мерлин има пръст в това?

— Ъ-хъ. Цялото това приключение беше негова идея. Помисли малко. Навсякъде намирисва на Мерлин.

Галахад сбърчи вежди замислено.

— Защо трябваше да тръгна на това пътуване? — Продължи да упорства тя. — Заради твоето търсене?

— Да — каза тихо той.

— А когато е замесен Мерлин, почти всичко е възможно, нали така?

— Той е вълшебник с изключителна власт.

— Обзалагам се. — Тя кимна. — А сега чуй ме добре. Не съм ли съвсем различна от всички хора, които си срещал?

— Ти си една необикновена жена — каза бавно той.

— А чувал ли си дори един-единствен човек да говори така, както говоря аз? Или да се облича така, както бях облечена аз? Или да прави нещо така, както го правя аз?

— Не.

— Значи, следвайки пътя на логиката, не остава ли единственият възможен отговор пътуването през времето?

— Може би… Не! — Гласът му беше гневен. — Не мога да приема тази твоя басня.

— Но…

— Тихо! — Тонът му веднага се смекчи. — Прости ми. — Прокара пръсти през косата си. — Това, което каза, е неразбираемо за мен. За начина, по който разбирам същността на света. — Поклати глава. — Няма да е зле да остана известно време насаме с мислите си. — Той кимна, пришпори коня си и тръгна по пътя пред нея.

— Мисли колкото време е необходимо.

Тя се опита да говори спокойно, но сърцето й се бе свило. Нямаше никаква представа, как ще приеме той историята й, нито пък какво би могла да очаква. Точно това не беше толкова лошо, колкото се бе страхувала, но не беше и много добро.

Продължиха да яздят в мълчание. Тя се взираше в широкия му гръб пред себе си. Какво ли си мислеше? Какви ли чувства изпитва? Дали беше разстроен? Объркан? Тя поклати глава. Без майтап. Току-що бе направила опит да разбие вярата му в света, в който живееше. Объркването сигурно беше най-незначителната му реакция.

Той изведнъж обърна коня си и отново тръгна до нея.

— Защо ми го казваш сега? — Погледът му се взираше настойчиво в нея.

Тя го гледа известно време, без да продума. Какво би могла да каже? Защото те обичам и искам да знаеш колко скъпоценно е времето, през което сме заедно. Не. Може и да приемеше любовта в тази връзка да е несподелена, но би предпочела той да не знае за чувствата й. Ако не можеше да има любовта му, определено не искаше съжалението му.

— Забъркани сме в това заедно, забрави ли? Не исках помежду ни да има тайни. — Сви рамене. — Помислих си, че трябва да знаеш истината, това е всичко.

Погледът му обхождаше лицето й, сякаш търсеше отговори на хиляди въпроси. Кимна рязко, пришпори коня си и отново тръгна пред нея.

А сега какво? Галахад очевидно имаше нужда от време, за да смели всичко това. Но колко време? Час? Ден? Сто години?

Щеше да му даде всичкото необходимо му време, но в крайна сметка той все пак трябваше да й проговори отново. А дотогава щеше да почака.

Час, ден, сто години. В известен смисъл, тя разполагаше с цялото време на света.

* * *

Бог да им е на помощ. На всичките. Това беше абсурдно. Смешно. Пълна глупост Не е възможно да е истина.

Възможно ли беше?

Наистина, Теса вярваше. Нима думите й не звучаха искрено? Властта на Мерлин беше неоспорима. Ако подобно нещо въобще беше възможно, нима нямаше да е необходим вълшебник с изключителна сила? В главата на Галахад се въртяха стотици объркани мисли.

Тя не беше като никой друг — нито мъж, нито жена, — когото бе срещал. Речта й беше подобна на неговата, но някак странна. Не като непознат за него език, а по-скоро като непознат диалект на майчината му реч. Вече бе забелязал нежеланието й да говори за дома си и се бе чудил на мълчанието й. От изражението в очите й личеше, че земята и народът й й липсват. Сега, когато се замислеше, откриваше, че не знае доста неща за Теса. Разговорите им се състояха предимно от нейни въпроси за него и живота му, семейството и приятелите му.

Беше ли толкова арогантен, колкото тя твърдеше? Затова ли не бе проявил никакъв интерес към нея? Изпита чувство за срам. Единственото, от което се бе интересувал, беше участието й в търсенето. Беше наблюдавал гневните й избухвания, породени от страх, когато й показа замъка за първи път и когато победиха дракона. И двата пъти тя оспорваше реалността на света около себе си. На Камелот. На Артур. На него самия. Нима е бил такъв егоист, че не е обърнал внимание на страховете й? И толкова глупав? Да припише думите и тревогите й единствено на женската й природа и дори да не се зачуди защо най-много я плашеше самата същност на живота около нея.

Как се бе осмелил да се съмнява в смелостта й? Тази мисъл го шибна като камшик. Спря рязко коня си. Да, тя два пъти се бе поддавала на истерията, но нима това не беше нещо незначително, имайки предвид положението, в което се намираше?

Ако беше на нейно място, дали щеше да се справи по-добре? Би ли се изправил срещу един непознат свят със същата решителност и твърдост? Свят, в който ще е съвсем сам, като се изключи влиянието на някакъв вълшебник и компанията на един-единствен човек?

— Добре ли си? — Конят й спря до неговия. Разтревоженият й поглед срещна неговия. — Галахад?

— Да, Теса, аз съм… добре.

Гледаше я и сърцето му се свиваше. Тя беше толкова крехка и мъничка, а духът й гореше ярко като на мъж, като на рицар. А той я бе нарекъл „някаква си жена“. Лейди Теса въобще не беше „някаква си“.

— А ти?

— Страхотно.

Той смушка коня си, но тръгна редом с нея.

— Време е да поговорим.

Тя прикри въздишката си на облекчение.

— Хубаво. Значи… ми вярваш.

Беше негов ред да въздъхне.

— Това е странна идея — пътуването от бъдеще, което още не съществува. Трудно е да се разбере или приеме.

Лицето й помръкна.

— И въпреки това започва да ми се струва все повече и повече вероятно.

— Наистина ли?

— Наистина. Така се обясняват много неща. Относно настояването на Мерлин да ме придружиш, както и характерът ти. Трябвало е да ти задам въпроси за теб отдавна, но бях прекалено загрижен за собствените си планове, за да ти обърна внимание. — Усмихна й се извинително. — Моите извинения, Теса. Това е непростимо.

По устните й пробяга нежна усмивка.

— Имаше да мислиш за много неща, а и пътуването през времето не е нещо, което се случва много често.

— За първи път чувам за подобно нещо и не се и съмнявам, че ще е за последен.

— Да, обзалагам се, че потокът на туристи към Средните векове не е много голям. А и тук едва ли е най-подходящото място за почивка.

Той вдигна поглед към небето. Дори и сега, когато подозираше истината за нея, пак можеше да се побърка от това, че не разбира приказките й. Но вече се бе научил да не обръща внимание на повечето от дрънканиците й.

— Не мога да кажа, че разбирам напълно, нито че мога да повярвам безрезервно, въпреки че те опознах през дните, прекарани заедно. Ти си държала живота ми в ръцете си така, както аз съм държал твоя. Помежду ни има доверие.

— Тук едва ли става дума за доверие.

— Вероятно. Може би е по-скоро убедеността, че можем да разчитаме един на друг, когато сме подложени на изключителни опасности. — Той се подсмихна. — Разбира се, не бих разчитал на умението ти с лъка…