Преди Теса да е успяла да мигне, вече лежеше в пещерата, сгушена до Галахад.

Надявайки се, че срещата й с Вивиан е била само сън. Знаейки прекрасно, че не е.

* * *

— Проклета, упорита американка!

Вивиан се взираше в кристалната чаша в ръката си, обърна се и я хвърли към каменната стена. Тя се разби на хиляди малки парченца. Появи се друга и последва първата. След три разбити чаши, Вивиан отново си възвърна спокойствието.

Но изпитваше раздразнение.

Теса Сейнт Джеймс въобще не беше толкова умна, колкото смяташе Мерлин. Кой идиот би пренебрегнал шанса да получи единственото, което наистина желаеше? И за какво? За да помогне на Галахад в безплодното му търсене?

Отпи малко вино от новата чаша в ръката си и прогони лекото усещане за вина, което изпита. Разбира се, че не биваше да говори така за чувствата на Галахад, макар всеки да знаеше, че Галахад бе обичал жена си безмерно. А дали страстта съществуваше като нещо повече от спомен, беше извод, който не беше трудно да се направи. Е, нали намекът, че Галахад никога няма да изпитва към Теса това, което е изпитвал към Диндрейн, беше направен единствено с намерението да предпази Теса от неизбежното разбиване на сърцето й. Като се прибави и неоспоримият факт, че мястото на Теса не е тук, излизаше, че Вивиан просто се е опитала да й помогне.

Мерлин никога не би погледнал на нещата по този начин.

— По дяволите.

Вивиан въздъхна ожесточено и хвърли чашата си към стената. На нейно място незабавно се появи друга. Тя отпи замислено.

Би могла просто да ги убие и да сложи край на всичко това. Още един дракон може би, този път истински. Или нещо, повече свързано с академичния опит на Теса. Нещо гръцко може би. Хидра или Медуза, или някакво друго противно създание.

Мерлин не би одобрил.

Мерлин никога няма да разбере.

Мерлин винаги разбираше.

Тя понечи да хвърли и тази чаша, но спря, за да я допие, после й помогна да приеме съдбата на сестрите си.

Беше извадила страхотен късмет, че Мерлин не узна за дракона. Макар че не можеше да е съвсем сигурна в това. Може би просто я бе оставил да си поиграе с тази заплаха, която всъщност не беше истинска опасност.

Опасността е само илюзия.

Изведнъж разбра и захвърли отмъстително и новата чаша в ръката си. Още две я последваха. Това е било предвидено. Разбира се. Нямаше никакво съмнение. Една жена не живее с мъж в продължение на повече от хиляда години, без да разбере как работи пъкленият му мозък. Още по-зле — той също я познаваше добре. Единственото, което беше необходимо, бе да посее мъничкото зрънце и да чака да покълне. Разбира се, тя би могла да се хване и да не обърне внимание на театралното му оплакване относно компютърната анимация, но ако и той беше такъв страстен комарджия, каквато беше и тя, щеше да й предложи сериозен облог, за да я накара да лапне въдицата. И щеше да спечели той.

И като добавка към обидата, тя всъщност бе помогнала на Теса и Галахад да посрещнат първото предизвикателство от гатанката. Бе им помогнала по пътя им в търсенето на Граал… и пътя на Вивиан в оставането за постоянно в Средновековието.

Тя вдигна ръка, понечи да метне още една чаша, но спря. След третата, или може би след шестата, или може би след двайсет и осмата, дори разбиването на изящния кристал не й донасяше никакво задоволство. Чашата изчезна.

Не, имаше нужда от план. И вероятно от партньор. Теса беше логичният избор, но дори и Вивиан да я бе накарала да осъзнае безплодността на една връзка с Галахад, Теса бе прекалено обсебена от тази глупост, наречена чест. Небеса, тя беше също такъв предан рицар като самия Галахад.

Съюзниците в тази епоха бяха трудна работа. Вивиан никога не е била особено общителна в Средновековието. Мерлин бе обсебвал целия й свят. Чак през Ренесанса тя започна да става самостоятелна и определено разцъфна в епохата на Джордж. Но нищо не беше толкова хубаво, колкото двайсети век. Тя стисна решително юмруци. Независимо как, щеше да се върне там. За добро.

Все пак трябваше да има някой, към когото да се обърне за помощ? Или по-скоро някой, на когото тя да помогне. Дискретно, без да привлича вниманието на Мерлин. Но Теса нямаше врагове тук. Що се отнася до Галахад, той беше уважаван и обичан. По дяволите! Да му се повдигне на човек! Не че тя самата не харесваше момчето. Харесваше го, въпреки тази негова… хм… доброта. Галахад нямаше врагове. Всички го харесваха.

Не всички.

Вивиан прогони мисълта почти веднага, щом се появи в съзнанието й. По-скоро би сключила сделка със самия дявол, отколкото да си има работа с това противно, презряно същество. Той беше зъл, жесток, не притежаваше никакво чувство за лоялност и вероятно мамеше при всеки облог. Не, на него не можеше да се има доверие.

И все пак… Може би пък точно сега би могла да си позволи подобен съюзник. Той изпитваше огромна неприязън към Галахад. Едва ли щеше да е трудно да се разпалят пламъците на горчивината, за да се превърнат в истинска омраза. А ако нещата излязат от контрол и Галахад и Теса не оцелеят, това, разбира се, нямаше да бъде по нейна вина. Не съвсем. Мерлин щеше да се подразни, може би дори да се ядоса, но все пак всичките злощастни стечение на обстоятелствата не можеха да се припишат на нея.

Това беше много по-добра идея от абсурдния фалшив дракон. Този път играта щеше да се води с много по-големи залози.

Този път опасността щеше да е истинска.

Глава 16

— Забележително мълчалива си, Теса Сейнт Джеймс — каза непринудено Галахад, но в очите му блестеше тревога. — Сигурна ли си, че си готова…

— Добре съм, наистина. — Яздеха бавно един до друг. — Просто ми се ще да престанеш да гледаш на мен така, сякаш съм чуплива като стъкло. Тази история с дракона ми дойде малко в повече, но вече съм добре. — Тя се усмихна кисело. — Явно ще ми е необходимо малко време, за да свикна с приключенията, които, изглежда, са нещо обичайно по време на търсене.

Очите му заблестяха изненадано.

— Не твоето… ъ-ъ… благоразположение ме притеснява.

— О. — Тя прикри усмивката си. — Тогава сигурно става въпрос за секса.

— Точно така. — Той също се усмихна.

— Беше страхотен.

— Не е там работата. — Той отново се ухили, но изражението му бързо стана сериозно. — Интересува ме дали сега съжаляваш или не…

— Няма начин. — Очите й се разшириха учудено. — Беше прекрасно. — Тя спря. — А ти? Искам да кажа, ти съжаляваш ли?

— Не. — Той поклати глава. — Но мина много време, откакто…

— Не ми казвай, че не си го правил, откак е умряла съпругата ти? — Може би все пак той наистина беше рицар-девственик.

Той се засмя — гърлен, дълбок смях.

— Теса, минаха повече от десет години от смъртта й. Аз съм мъж в разцвета на силите си. Аз съм рицар.

— Това май е отговорът на всичко според теб?

— Да. — Отново се засмя. Би могла да слуша смеха му вечно.

— Тази твоя похотлива усмивка казва всичко. — Тя го изгледа подозрително. — Мислех, че само чистите по сърце могат да търсят Граал.

— Милейди. — Той махна с ръка и сведе глава. — Чистотата на сърцето няма нищо общо с похотта ти.

Тя избухна в смях.

— Ти наистина си нещо.

— Както и ти.

По устните му отново се плъзна усмивка и той насочи погледа си към пътя пред тях. Минаха няколко дълги минути. Скоро щеше да се наложи да каже нещо.

С тази противна Вивиан, Теса нямаше избор. Кой знае каква щеше да е следващата стъпка на вещицата. Освен това сега, когато Теса вече знаеше, че тук е замесена и любов, поне от нейна страна, искаше да е честна с него. Поне това заслужаваше. Най-добре беше това малко разкритие да излезе от нейните уста, отколкото от нечии други. Тогава защо не можеше да намери подходящите думи?

— Какво те мъчи, Теса?

Ами ако той не й повярва?

— Защо мислиш, че нещо ме тревожи?

— Забелязвам, че си много мълчалива.

Ами ако я помислеше за луда?

— Мислех, че ти харесва да мълча.

— Забелязах, че когато се чувстваш добре, бърбориш непрекъснато.

Или за лъжкиня?

— Благодаря.

— Но мълчанието ти е тревожно. Това ме смущава.

— Щом те смущава… — Въздъхна. — Не знам откъде да започна.

Гласът му беше нежен:

— Разказвачите на приказки в двора на краля казват, че има само едно място, откъдето може да се започне един разказ.

— О?

— От началото.

— Началото? — Къде точно беше началото? Влизането на Мерлин в часа й? Колетът на майка й? Университетската библиотека? — Спомняш ли си първата ни среща? В параклиса?

— Разбира се. Помислих те за някакво нахално момче.

— Точно така. Спомняш ли си как бях облечена?

Той кимна.

— Странни одежди. Никога преди не съм виждал подобни.

— Точно така — каза тя с триумфална нотка в гласа.

— Не. — Той поклати глава. — Всъщност подхождаха повече за мъж, отколкото за жена. Затова се обърках. Дрехите прикриваха истинската ти същност, докато не благоволи да поправиш неправилното ми впечатление, като ми показа… — Ъгълчетата на устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Циците си.

Тя изпъшка.

— Никога няма да ми позволиш да го забравя, нали?

— Никога, красива Теса.

— Като оставим всичко това настрана, никога ли не си се чудил откъде съм дошла?

— Мерлин каза, че си от някаква далечна земя.

— Но не искаше ли да разбереш повече?

— Аз не съм любопитен човек, Теса, но въпреки това трябва да признаеш, че се надявах да науча нещо повече за дома ти. — Той се усмихна под мустак. — Където нямате магьосници и вярвате, че живеем върху топка, въртяща се в небесата. Тази история може да съперничи на измислиците на най-великия бард.

— Истина е, Галахад.

Той изсумтя.

— Никой в цяла Британия не вярва в подобно нещо.