— Да разбирам ли, че не си открила нищо? — Теса разсеяно прелисти томчето.

— За жалост, не. Предполагам, че освен ако не се намира в ръцете на Мерлин, или може би в твоите, в книгата няма нищо особено. — Вивиан сви рамене. — Поне нищо съществено. Честно казано, тя дори не е особено добре подвързана.

— И аз така мисля. — Тя затвори книгата.

— Тя няма да ни даде това, което търсим. Но пък ти може и да можеш.

— Аз?

— Ако се окажа права, и двете ще можем да се върнем там, където ни е мястото. Имам нужда само от пълната ти подкрепа и от вярата ти.

— Вяра? Това явно е разменната единица тук. Защо толкова бързаш да ме изпратиш вкъщи, все пак?

— Съвсем просто е. Намирам този момент от историята примитивен, неудобен и скучен. Ти и аз си приличаме в това отношение.

— Наистина не е толкова зле, колкото си мислех — промърмори Теса.

— О, хайде. Поне е толкова зле, колкото си спомням, а може би и по-зле. Както и да е, ние двете заедно бихме могли да сложим край на тази пародия и да се върнем в една много по-приятна епоха.

— Съжалявам. Изкусително е. — Теса прикри една въздишка. — Но не мога да го направя.

— Защото го обичаш?

— Вероятно — отвърна бавно тя, осъзнавайки истината. — Но освен това го уважавам и го харесвам. Той е арогантен и упорит, но също така е нежен и някак сладък по свой начин. Има солидна вяра в убежденията си и добродетели като чест и честност и има също така остро, малко странно, средновековно чувство за хумор. И, освен всичко това, аз обещах да му помогна. Дадох му думата си.

— Всичко това е много хубаво, но — в очите на Вивиан блестеше съчувствие — едва ли има някакво значение.

Теса затаи дъх.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не е намерил Граал първия път, няма да го открие и сега.

— Не. — Теса поклати глава. — Мерлин каза…

— Мерлин е мил човек и аз го обичам в продължение на стотици години, но той е същество, което се занимава с вълшебства и илюзии. Той е вечният оптимист, когато става дума за неговите желания. Но дори и Мерлин не може да управлява човешките съдби. — По лицето й пробяга сянка на съжаление. — Галахад е обречен да се провали и да прекара дните си сам и огорчен.

— Не и ако аз мога да помогна. — Гласът на Теса отекна решително.

— Разбира се, че можеш да помогнеш, Теса. — Вивиан се усмихна мило. — Точно затова си тук. Подозирах, че ще изпитваш известна лоялност към каузата на Галахад, но съм изключително доволна да разбера, че се интересуваш повече от човека, отколкото от търсенето.

— Какво искаш да кажеш?

— Теса. — Вивиан се наведе напред, погледът й беше искрен. — Гордостта на Галахад, неговото чувство за собствена значимост, ако щеш, никога няма да оцелее след подобен провал. Защо не му спестиш цялото премеждие?

— Да му го спестя? — Само при мисълта, че Галахад е нещастен, гърлото й се свиваше. — Как?

— Ако, както предполагам, можем да се върнем в съвременната епоха, ако обединим енергиите си, не виждам причина да не можем да вземем и него с нас. — Вивиан вдигна чашата си в победоносна наздравица.

— Да го вземем с нас? Да вземем Галахад в двайсети век? — Само мисълта за Галахад в съвременна Америка беше достатъчна, за да избухне в смях. Или да заплаче. Отпи голяма глътка от виното си. — Ще се чувства като риба на сухо. Като жив, дишащ анахронизъм.

— Глупости.

— Глупостите са само началото. Къде ще отиде? Какво ще прави?

— Предполагам, че ще отиде там, където и ти. А що се отнася до това, какво ще прави… — Вивиан сви рамене, сякаш това наистина не й влизаше в работата. — Той е рицар.

— Това не се среща в много длъжностни характеристики, освен ако не иска да стане келнер в някой ресторант със средновековен дух.

— Сарказмът не ти прилича, скъпа моя. Нямах предвид нищо подобно. — Вивиан сбърчи раздразнено вежди. — Черният труд няма да подхожда на Галахад, въпреки че е изключително добре надарен физически. Като се съди по ширината на раменете му и…

— Престани, Вивиан. Вече съм забелязала.

— О, нима? — Вивиан се облегна назад. — Галахад не е глупав мъж. Просто времето, в което живее, не е изисквало да доразвие интелекта си. При по-стимулираща околна среда, без съмнение, би могъл да постигне велики неща. И точно там качествата, които са го направили ярък пример за рицарство, ще му служат най-добре.

— Може би… но… не. — Теса поклати решително глава. — Не мога да го направя. Не и без да го попитам.

— Тогава попитай го.

— Той никога няма да се съгласи. Цял живот е чакал това търсене. И Артур разчита на него.

Вивиан избухна в смях — силен, неприятен звук.

— Провалът или успехът на Галахад няма да променят съдбата на Артур.

— Галахад не го знае.

— Но ти го знаеш.

— Това няма значение. — Теса остави чашата си на масичката, която се бе появила до стола й, и се изправи. — Благодаря ти за предложението, но ще опитам по начина на Мерлин. Не знаеш със сигурност, че няма да открием Граал, нали?

— Скъпа моя — Вивиан въздъхна. — Ти се самозалъгваш.

— Може би. А може би не. А сега, ако би могла да ме върнеш там, откъдето ме взе… — Теса притисна книжката към гърдите си. — Трябва ли да си ударя петите, или нещо такова?

— Седни, Теса. — Гласът на Вивиан беше студен.

— Наистина бих предпочела…

— Седни.

Рязката заповед отекна в пещерата. Очевидно не беше толкова могъща, колкото Мерлин, но определено имаше някой и друг номер в ръкава. Теса седна.

— Искам да помислиш отново. Поне относно това ти да се прибереш вкъщи. — Вивиан я изгледа с поглед, от който на Теса й се прииска да се свие на топка. — Има няколко неща за Галахад, които трябва да разбереш, преди да вземеш решението си.

— Няма да променя решението си.

— Ще видим. — Вивиан спря, сякаш търсеше подходящите думи. — Ако оставаш тук заради някаква романтична идея относно Галахад, редно е да видиш няколко неприятни факти. Той никога няма да те обича, не и както ти го обичаш. Той е мъж и притежава всичките недостатъци на своя пол. Ще те използва, за да задоволява физическите си нужди. Ще се радва на компанията ти. Може дори да шепне мили думи в ухото ти. Но неговата душа умря заедно с жена му. Наблюдавах го тогава, виждам го и сега — мъката все още е в него. В сърцето му няма място за теб. — Гласът й се снижи: — Съжалявам, Теса, но би ли могла да живееш с това?

Би ли могла? Би ли могла да го обича, без да очаква неговата любов в замяна?

— Не знам.

— Освен това, как мислиш, че ще реагира, когато разбере откъде си всъщност? Ще се почувства предаден, че не си му се доверила по-рано. Ти спомена честността като една от добродетелите му. И ако успееш да го накараш да ти повярва, той ще иска да разбере какво става в бъдещето. Какво се случва с краля, със страната, с неговия свят. Каква е съдбата му. — Гласът й стана по-суров. — Можеш ли да му кажеш, че кралството се разпада? Че Артур и рицарите му се превръщат в детски приказки? Можеш ли да му кажеш, че само на ужким успява да постигне това, което е желал през целия си живот? Можеш ли да му кажеш, че целият свят го познава не като великия рицар, не като човек от плът и кръв, а като герой от приказка? И второстепенен герой при това.

— Не знам — прошепна Теса.

— И ако дори по, някаква прищявка на космическите сили ти и той наистина откриете Граал, тогава какво? Този, който открие Граал, става негов пазител. Ако Галахад успее, той ще бъде този пазител.

— Артур спомена тази възможност, но какво от това? Според мене е голяма чест.

— Нямаш никаква представа с какво си имаш работа, нали? — По лицето й се изписа недоверие. — Граал, ако въобще съществува, не е някакво съкровище, което може да се изнася на тържества, да бъде част от колекция или да стои изложена в стъклена витрина в някой музей. Граал остава там, където е скрита. Независимо дали това е катедрала или пещера. Замък или селска къща. И Галахад остава при нея. Обвързан с Граал… — Очите й проблеснаха. — Завинаги.

— Завинаги?

Теса не се бе замисляла какво ще се случи, след като открият Граал. Предполагаше, че ще си отиде вкъщи, но всъщност не бе мислила за това, че ще го напусне. И никога не се бе замисляла каква ще бъде съдбата му. Сърцето й се сви.

Ами ако така и не открият Граал? Дали търсенето щеше да продължи с години, докато и двамата остареят толкова, че да не могат да се качват на конете си? Или да различат фалшив дракон от истински? Или да правят любов на твърдата земя? Щеше ли да прекара живота си в едно безкрайно търсене на нещо, което те — той — никога не могат да получат? Дали щеше да го гледа как го обзема все повече горчивина и неприязън? Дали и тя нямаше да започне да го мрази?

— Изборът е твой, Теса.

Кое беше по-лошо? Адът с него в един свят, който тя не можеше нито да промени, нито да подобри? Или адът без него в нейния празен живот у дома?

Вивиан грешеше. Тя нямаше избор.

— Благодаря ти за предложението, но ще пасувам. — Изправи се. — Не мисля, че Мерлин би ме довел тук, ако нямаше никаква вероятност да открием Граал. Галахад е един от добрите и заслужава да се опита да постигне мечтата си. Ако успехът му означава, че ще го изгубя завинаги… — Тя поклати глава. — Предполагам, че наистина го обичам, защото съм готова да рискувам. А що се отнася до това, че Галахад никога няма да ме обича — тя сви рамене, — наистина не знам дали мога да живея така. Ще видим. Не съм дотолкова готова на саможертва, за да кажа, че това няма значение, защото има. Но точно сега той ме харесва и смятам, че ме уважава. Достатъчно е за момента.

Вивиан стисна зъби. Теса знаеше, че току-що си е създала един могъщ враг.

— Много добре. Но внимавай следващия път, когато срещнеш дракон. Може да се окаже съвсем истински.

Теса ахна.

— Ти?

— Надявах се само да те изплаша, за да се съгласиш с предложението ми. Не успях. — Тя вдигна чашата си. — За съжаление.