В нея избухнаха пламъците на екстаза, тялото й се разтресе и тя изкрещя. Той потрепери, после се вцепени, притискайки я толкова силно към себе си, че тя не знаеше къде свършва нейното тяло и къде започва неговото. И не й пукаше. Той беше нейният рицар, нейната легенда, нейният мит.

И беше тук и сега и дори тя можеше да го повярва.

Лежаха дълго на земята, изтощени, неспособни да се движат, да мислят. Най-после той се изви на една страна, подпря се на лакът и се загледа в нея. По устните му играеше усмивка.

— Милейди Теса, мисля, че направи доста, за да ме освободиш от страховете ми.

— Удоволствието беше мое. — Тя се изкикоти доволно. — Знаеш ли, никога преди не съм го правила.

Очите му се разшириха от изненада.

— Но аз мислех… ти каза… Никога преди не си го правила?

Тя се засмя. Някой ден определено щеше да му изясни семейното си положение. Но не сега.

— Разбира се, че съм го правила преди. — На лицето му се изписа облекчение. — Просто не съм го правила навън. Върху земята. — Тя протегна ръце над главата си. — Така има някакво чувство за свобода.

— Наистина, милейди. — Той се ухили дяволито. — Забелязах липсата ти на задръжки.

— И ти не беше кой знае колко въздържан. И си мислех, че ще спреш с това „милейди“.

— Това е навик, развиван през целия ми живот. Израз на уважение и признание на ранга. Всъщност, Теса, харесва ми как звучи, когато го използвам за теб.

— Някак собственически звучи, не мислиш ли? Сякаш ти принадлежа.

— Нещо такова. — Той се наведе и близна едното й зърно. — Ти си тази, която ми принадлежи.

— О, нима?

— Да.

— В такъв случай…

Тя се изви на една страна, подложи ръка под главата си и прокара върха на пръста си по гърдите му и надолу към корема. Направи мързеливо кръгче около пъпа му, после пое по-надолу. Той се вцепени под пръстите й.

— Искаш ли да бъдеш притежаван?

* * *

Много, много по-късно тя лежеше, сгушена до него, изпълнена с усещане за спокойствие и удовлетвореност, които можеха да се намерят само в една приказка. Отървеш ли се от дракона, печелиш ръката на принцесата — тя се усмихна на себе си — и всичките й останали части.

Галахад се бе оплакал — може би просто за очи, — че нямат време да се излежават. Но протестът му беше изречен с полууста и няколко добре поставени целувки го убедиха, че някой ден повече или по-малко едва ли има значение. Върнаха се в пещерата и се опитаха да се притежават един-друг отново и отново. И успяваха.

Тя се обърна на една страна и той я прегърна. Усещаше надигането на гърдите му с всеки поет дъх и знаеше, че нищо никога не е било толкова истинско.

Теса затвори очи и се унесе в дрямка.

И засънува.

Сънува една пещера под земята, пълна с лавици с книги и всички останали атрибути на практикуващ вълшебник, и една жена със забележително добре оформен маникюр.

Глава 15

— Мога да се справя с това. — Теса се взираше в заобикалящите я предмети. Тялото й беше в странно положение — полулегнало, полуседнало. Чувстваше се много удобно въпреки лудото биене на сърцето си. — Логически, разумно, мога да се справя с това. Първо, драконът, който не беше истински. После го изгубих съвсем. След това — страхотен секс и заспиване в прегръдките на Големия човек. Дотук добре. А сега… — Пръстите й се вкопчиха в страничните облегалки на стола. Погледна го — креслото на баща й. — Мерлин! Къде си?

— Въпреки че обожавам съвременния свят, ще ми се да кажа, че етикецията вече не е това, което беше. Винаги е било много по-учтиво да изречеш молба, отколкото да излаеш заповед.

Теса се надигна и се обърна към гласа. Жената, която бе видяла на пиршеството, се люлееше в едно изящно кресло до малка, полирана маса. В едната й ръка имаше чаша вино.

— Вивиан, нали така?

Вивиан кимна.

— Впечатлена съм, скъпа моя, тъй като всъщност официално не сме представяни.

— Мерлин ми каза коя си. Освен това — тя кимна към стола — креслото също те издаде. Тук се усеща пръстът на Мерлин, или на някой, близък до него.

Вивиан сбърчи аристократичния си нос.

— Е, мога да разбера защо някои хора толкова ги харесват, но за мен е малко… твърде… удобно. Особено когато трябва да се обсъждат бизнес-дела.

— Бизнес-дела? Какви бизнес-дела? — Теса се опита да се надигне, но продължаваше да се плъзга назад. — Разбирам какво искаше да кажеш за стола и оценявам предвидливостта ти — спомени за дома и т.н., но не би ли могла да изфабрикуваш нещо по-малко удобно, но с по-голямо триене?

— Разбира се. — Ъгълчетата на устните на Вивиан се изкривиха нагоре. Креслото веднага се превърна в люлеещ се стол като нейния. — Така по-добре ли е?

— Много, благодаря.

— Вино? — Вивиан кимна към бутилката на масата. — „Пули-Фюме“. Много леко. Освежаващо.

— Страхотно. — В ръката на Теса се появи чаша и тя се опули. — Предполагам, че бутилката е само за парлама.

— Разбира се.

Теса внимателно отпи от виното.

— Хубаво е.

— Наистина. Идва от едно очарователно малко лозе в долината на Лоара, притежавано от едно и също семейство от времето, когато е била засадена първата лоза. Това е било любимото вино на Мария-Антоанета. — Вивиан надигна чашата на нивото на очите си и замислено се загледа в златистата течност. — Спомням си, че казах на Марсел точно след революцията, че въобще не бива да се тревожи за…

— Вивиан — бързо се обади Теса. — Мразя да прекъсвам, но искам да те попитам къде съм и какво правя тук?

Вивиан свали чашата си и поклати глава като кралица, опитваща се да е снизходителна.

— Наистина ти липсва търпение, Теса.

— Просто искам да си дойдем на думата, благодаря. А сега какво става? Къде съм?

Вивиан прикри една въздишка.

— Много добре. Намираш се в жилището на Мерлин.

Теса се огледа.

— На мен ми прилича на пещера.

— Пещера е. Чудничко, нали? — Вивиан се огледа презрително наоколо. — Мразя я. Винаги съм я мразила. Просто няма начин да създадеш и най-малката елегантност, изисканост или стил, когато първото нещо, с което трябва да работиш, е скала. За нещастие, Мерлин я обожава.

— Мъже. — Теса вдигна чашата си и отново отпи. — Вълшебници или обикновени смъртни, всички са еднакви.

— Не можеш да живееш с тях и… — Очите на Вивиан се присвиха. — Можеш да ги превърнеш в…

— Жаби? — подсказа Теса.

— Скъпа моя, много отдавна не съм превръщала мъж в жаба. Много повече предпочитам малки домашни животинки като например бели мишки и хамстери.

— Хамстери?

— Да. Помисли само. Затворени в мъничка клетка. Единственият възможен спорт за практикуване или за наблюдаване е едно колело, в което могат да бягат цяла вечност и да не стигнат никъде. Много подходящо и съвсем задоволително, когато се замислиш за мъжкото им его, не си ли съгласна с мен?

— Разбира се. Но не е много по-различно от мелниците, задвижвани с човешка сила.

— Зависи от гледната точка. Погледни от перспективата на хамстера. Затворен, изложен на милостта и капризите на някой друг.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Теса се ухили, представяйки си някои свои познати, въртящи хамстерско колело.

— А ти какво ще кажеш за Галахад?

Теса се стресна от внезапната смяна на темата. Само мисълта за Галахад я стопли цялата. Може би Вивиан не можеше да чете мислите й, както го правеше Мерлин, но като се има предвид къде беше, когато дамата толкова грубо я обсеби, отговорът беше повече от ясен.

— О, харесвам го.

Веждите на Вивиан подскочиха.

— Много го харесвам.

— Скъпа моя — тя погледна над ръба на чашата право в очите на Теса, — ти го обичаш.

— Не го обичам. — Теса се намръщи. — Искам да кажа, че той е страхотен наистина и ще си призная, че сексът беше фантастичен, но любов… Не мисля.

Вивиан я изгледа със съжаление.

— Хайде, хайде, Теса. Сложи на заден план всички онези глупости, че сте от различни светове и нямате никакво бъдеще заедно и т.н., и т.н., и ми отговори честно. Обичаш ли го?

Теса я гледа дълго време. Вивиан вече знаеше отговора и Теса беше сигурна, че това няма нищо общо с четенето на мислите й. Теса също знаеше отговора. Вероятно го знаеше още от момента, в който той й изрева в параклиса. Дали Галахад знаеше?

— Така си и мислех. — Вивиан се усмихна затворнически.

— Защо ме попита?

— Може да има значение. — Вивиан въртеше чашата си в ръка. — Липсва ли ти домът?

— Домът?

Думата я преряза като меч. Беше се старала да не мисли за дома, а събитията тук се развиваха прекалено бързо, за да има време за размисъл и самосъжаление.

Но, по дяволите, родителите й наистина й липсваха. И Ейнджи. Както и приятелите й, градът й, животът й. Ами те? Дали се тревожеха? Дали са изпаднали в паника? Някой сигурно вече бе съобщил за изчезването й. А откога всъщност я нямаше? Не беше сигурна. Ами ако времето в бъдещето се движеше различно от това в миналото? Би могла да се върне в деня, в който изчезна, или сто години след това. Или може би въобще нямаше да се върне. Гърлото й пареше, докато се бореше със сълзите.

— Да, липсва ми.

— Искаш ли да се върнеш? Сега?

— Човек бих убила, за да се върна сега.

— Отлично. — Вивиан засия.

— Но Мерлин каза…

— Не мисли за Мерлин. Смятам, че ако работим заедно, можем да го постигнем.

— Как?

— От твоя страна се иска съвсем малко. Можем да наречем твоето участие физическа енергия, ако искаш. О, между другото… — Книгата на Мерлин се появи в скута на Теса. — Можеш да си я вземеш.

— Взела си ми книгата? Кога си ми взела книгата?

— Мисля, че тогава беше заета с други неща — каза кисело Вивиан.

— О! — По лицето на Теса плъзна руменина.

— Както и да е. — Вивиан махна с ръка. — Надявах се да открия отговор, или поне някаква насока към отговора, как да сложим край на тази абсурдна игра на Мерлин, и да се върнем вкъщи.