Погледът й падна върху „Един янки от Кънектикът в двора на крал Артур“. Добре написана и изключително забавна, но доста неточна. Мислите й изведнъж се върнаха върху настоящия проблем. Стига с тези сантиментални глупости. И тя обичаше хубавите книги, но освен ако не искаше да прекара още няколко столетия, живеейки в Средновековието, имаше нужда от нещо по-практично. Във всичките тези томове — древни, антични или нови — трябваше да има някаква информация, която да може да й помогне. Някакъв начин да спре Теса и Галахад.

О, разбира се, би могла просто да седне и да ги чака да се провалят. Скъпото момче се бе провалило първия път, но тя усещаше с безпогрешен инстинкт, че с Теса до него историята ще е доста по-различна. Във вселената имаше малко чифтове души, предопределени да бъдат винаги заедно, и въпреки това прекалено често се случваше да не се намерят, разделени от времето и пространството. Вивиан нямаше доказателство, но изпитваше силно подозрение, че случаят с Теса и Галахад е точно такъв. Подобна връзка наистина беше сила, с която трябва да се съобразяваш.

И като капак, тази проклета жена притежаваше магия, за която дори не знаеше, че съществува. Мерлин бе казал, че Теса има това, което е нужно на Галахад. Че той не може да открие Граал без нея. Дали това бе имал предвид? Магия, потискана цял живот, би могла да бъде могъщо оръжие, когато бъде осъзната. Може би щеше да е незначителна при други обстоятелства. И все пак, според опита на Вивиан, първото използване на подобни способности често беше доста необикновено, произвеждайки резултати, които нито можеха да се очакват, нито да се повторят.

Точно това беше необходимо, за да открият Граал. Или да спасят живота си.

Или да се върнат вкъщи?

Вивиан спря, за да обмисли идеята си. Можеше ли да впрегне скритата сила на Теса, за да сложи край на този фарс и да върне всички в двайсети век, където им беше мястото? Доста невероятно, имайки предвид силата на Мерлин. И все пак, ако съществуваше някакъв начин да намали силата му или да я обърне съвсем мъничко срещу него…

Вивиан въздъхна. Отговорът очевидно не беше тук. Нямаше и една-единствена книга сред хилядите върху лавиците, която да може да й даде това, което искаше да знае.

Но може би отговорът не беше в книга, която е тук, а в книга, която я няма. Книга, която сама по себе си беше вълшебна.

Може би…

Вивиан се усмихна бавно и с огромно задоволство. Може и да не беше истинско решение, но поне бе открила откъде да започне.

Монте Карло никога преди не й бе изглеждало толкова близо.

Глава 14

— Теса!

Галахад я хвана, преди да падне на земята.

— Видя ли? Той просто изчезна. — В гласа й се долавяха истерични нотки.

Паниката, която досега бе успявала да овладее, я обзе. Забавена реакция, помисли си тя. Шок. Каквото и да беше клиничното му име, то я държеше в лапи, по-силни от лапите на който и да било дракон.

— Теса! — Галахад я сграбчи за раменете и я разтресе. — Чуй ме! Всичко свърши. Звярът не беше истински!

— Не беше истински? — Тя се изсмя с истеричния смях на жена, стигнала до края на психическите си сили. — Разбира се, че не беше истински! — Тя се освободи и си пое дълбоко въздух. — Как е възможно един дракон да е истински, когато нищо друго не е? — Тя махна с ръка. — Виждаш ли дърветата, хълмовете и небето? Нищо от това не е истинско! Всичко е измислено от мен! От мен! Теса Сейнт Джеймс. Всичко идва от подсъзнанието ми! От дракона до най-мъничката тревичка.

Галахад сбърчи чело тревожно и пристъпи към нея.

— Моля те…

— Стой си там, Големи човече. — Тя махна с ръка, за да подчертае думите си. — Това ще бъде истински шок за теб, знам, и не искам да съм груба, но ти също не съществуваш. Ти си мит, легенда, детска приказка! Артур не е съществувал, нито Камелот, нищо. По дяволите, вие дори не знаехте за кръглата маса, докато не ви казах! Не само че не си нищо повече от един сън, ами и неточен сън при това!

— Моля те, позволи ми… — Той посегна към нея, но Теса се отдръпна.

— Не ме докосвай! — Тя стисна ръце и започна да крачи по поляната, говорейки повече на себе си, отколкото на него. — Асистентите не тръгват на пътешествия в Средновековието с арогантни рицари за придружител. Никой не използва зелки за мишени. И вълшебниците не танцуват степ!

— Теса! — Той я сграбчи и я притисна силно към себе си.

— Ти не си истински, не си — проплака тя, удряйки с юмруци гърдите му. — Нищо тук не е истинско! Не може да бъде.

Тя го удряше и удряше, но той стоеше, непоклатим като скала.

Тя плака от страх, раздразнение и объркване, докато се изтощи и се отпусна на гърдите му. Но продължи да ридае тихо и риданията й разтърсваха тялото й, докато той мърмореше успокоително и галеше косата й. Тялото му до нейното беше стабилно и топло… и истинско.

— Не ми пука. — Тя изтри сълзите от лицето си. — Ти не съществуваш.

— Някой друг би приел думите ти като обида.

— Това не е обида, това е истината. Аз съм в кома или сънувам кошмар, или може би съм мъртва. Така или иначе, ти не…

— Достатъчно! — Гласът му беше рязък и решителен и тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Тъмни като нощта, в тях блестеше гняв и още нещо. — Аз съм истински, Теса. — Хвана ръката й и я сложи върху бузата си. — Нима плътта ми не е топла?

Тя само го гледаше.

Той придвижи ръката й към шията си.

— Нима кръвта ми не пулсира под пръстите ти?

Сложи ръката й върху гърдите си.

— Нима сърцето ми не бие?

— Да, но…

— От какво се страхуваш, Теса? От реалността на света, който те заобикаля? Или от мен? — Той се наведе и целуна дланта й. Докосването му предизвика паника и ужас. Погледът му пареше нейния. — Това плаши ли те?

— О… — Във вените й запулсира желанието и тя задъхано каза: — Да.

Устните му докоснаха леко нейните и тя се надигна, за да ги посрещне.

— Това е истинско, Теса. Страхуваш ли се?

— Да. — Гласът й беше тих като въздишка.

Той я прегърна и целуна нежно кожата на шията й, точно под ухото. Дъхът й спря.

— А от това, Теса, страхуваш ли се от това?

— Да.

Устните му тръгнаха в чувствено пътешествие надолу към гърдите й.

— О, да. Това. Точно от това.

— А сега? — Езикът му се плъзна около деколтето на роклята, след което той вдигна поглед.

— Ужасена съм. — Тя захапа леко долната му устна. — А ти? Ти страхуваш ли се?

Той отметна глава назад и я погледна в очите.

— Аз също се страхувам. От това, което може и да не е истинско. — В очите му се четеше въпрос. — И от това, което може и да е.

Устните му се сляха с нейните и съвсем за малко целувката им беше кротка, проучваща. Тя подпря ръце на гърдите му и усети силните мускули под дрехите. Целувката стана по-дълбока. Устните й се разтвориха и диханието им се сля. И задръжките изчезнаха.

Тя сграбчи туниката му и се надигна към него. Той я притисна още по-силно към себе си и двамата се отпуснаха на колене. Желанието й нарастваше. Бореше се с дрехите му, докато той бързо сваляше нейните. Само след секунди дрехите им бяха разпилени по земята наоколо и тя със замъглено съзнание отбеляза, че опитността му в събличането на женски дрехи не подхожда на определението му „рицар-девственик“.

Дори и коленичили, той пак се извисяваше над нея. Тя докосна с пръсти къдравите косъмчета по гърдите му и надолу по корема. Изглеждаше толкова добре гол, колкото и облечен. Не. По-добре. Тя се приведе и докосна зърното с връхчето на езика си. Той затаи дъх и я прегърна, поваляйки я на земята.

— Що за момиче си ти? — изръмжа в ухото й.

— Твоето момиче.

Тя пъхна пръсти в косите му и придърпа главата му към себе си. Устните му имаха вкус на страст и на сила и тя не желаеше нищо толкова, колкото желаеше него. Той отдели устните си от нейните и целуна брадичката й, шията й, по-надолу. Хвана гърдите й и погали зърната им с пръсти. Тя изстена и се надигна, пръстите й се забиха в раменете му. Той пое едното зърно в устата си, започна да го дразни с устни и език, докато тя започна да вика, и чак тогава съсредоточи вниманието си върху другото.

Претърколиха се върху твърдата земя. Тя лежеше върху него. Той плъзна ръцете си надолу по гърба й, докато стигна ханша, и я придърпа силно към себе си. Устните й се притискаха към неговите в болезнено желание, за което никога не се бе и осмелявала да мечтае. Единственото нещо, което имаше значение сега, беше тялото му — горещо, твърдо и изпълнено с копнеж.

Усети го — напрегнат и твърд между бедрата си — и се плъзна по-надолу, за да потърка гладката, набъбнала нужда на своята възбуда в неговата солидна мъжественост. Той пъхна ръката си между телата им и я докосна и цялото й тяло се разтърси от удоволствието. Тя изпъшка.

— Галахад.

— Милейди.

Желанието правеше гласа му дрезгав и той прилепи устните си към нейните. С опитност, каквато Теса би трябвало да очаква, той размени положението на телата им и тя отново легна по гръб, а той се извисяваше над нея между краката й. Тя се взираше в очите му, потъмнели от желанието, и знаеше, че в тях се отразява собствената й страст. Дръпна го към себе си и той бавно влезе в нея. Овладя тялото й. Предяви претенции към душата й.

Движеше се в нея бавно, внимателно, сякаш мислеше, че би могъл да я счупи. Тя нетърпеливо го подканяше да бърза. Стискаше широките му рамене, после плъзна ръце по гърба му, наслаждавайки се на усещането на всеки негов мускул и сухожилие. Ритъмът й, тялото й, духът й се обединиха в едно и се сляха с неговите и те се движеха като едно цяло, като две половини, които никога преди не са били заедно и най-после са се съединили в едно. Напрежението в нея растеше непрекъснато, докато не изпита чувството, че ще умре от радостта на отдаването си в пълна самозабрава, каквато не бе смятала, че е възможно да съществува, приемайки същото в замяна.