— Стой там. — Той пристъпи напред, към светлината.

— Не мисля така. — Тя повтаряше движенията му, стъпка по стъпка, сграбчила туниката му. — Никъде няма да ходиш без мен. А няма никакъв начин да остана в тази пещера сама.

— Теса — изръмжа той.

— Забрави, Големи човече. И двамата сме забъркани в това. Не че не ми харесва, но…

— Тихо!

— Добре. — Взираха се напред безкрайно дълго. — Какво търсим?

— Опасявам се… — Той спря, сякаш се страхуваше да произнесе думите гласно, и сърцето й заби още по-бързо.

— Опасявам се, че е дракон.

— Дракон като дракон? — Някаква смесица между сумтене и смях изскочи от гърлото й. Пусна туниката му. — Шегуваш се.

Той не сваляше поглед от входа на пещерата. Тонът му беше равен:

— Не се шегувам за подобни неща.

— Но дракон? Сигурна съм. Не вярвам в това. — Тя сбърчи вежди и го погледна. Той определено си вярваше. — Дракони не съществуват.

— Сигурна ли си? — прошепна той.

— Да, направо съм убедена. Това е абсурдно. Някога виждал ли си дракон?

— Не.

— Познаваш ли някого, който да е виждал?

— Не. Но на този свят има много неща, които не съм виждал, нито имам доказателство, че ги има, но знам със сигурност, че съществуват.

— Довери ми се поне за това — драконите не са в списъка. — Тя пристъпи към входа на пещерата. Той сграбчи ръката й и я дръпна обратно. — Хей!

— Къде отиваш? — Той я гледаше страшно.

— Отивам да проверя какво става. — Издърпа ръката си. — Идваш ли с мен?

— И двама ни ще ни убият.

— Не мисля така. — Тя отново тръгна, а той отново я дръпна обратно. Тя въздъхна отегчено. — Какво има пък сега?

Той стисна зъби и я изгледа гневно.

— Ако наистина си права и това не е дракон, то пак става нещо, което не ни е известно. Какво ще кажеш за това?

— О, не бях помислила.

— Тогава помисли и иди зад мен.

Тя поклати глава.

— Не. — Странно, как бе изчезнал страхът й, щом разбра за какво точно се тревожи той. — До теб, но не и зад теб.

— Много добре — сопна се той. — Ще оцелеем или ще загинем заедно.

Тя сви рамене.

— Мен ме устройва.

Той я погледна по начин, който казваше и без думи колко му пречи присъствието й, и тръгна към предната част на пещерата. Всяка от стъпките му беше премерена и предпазлива. Приближиха се към светлината. Страхът, който бе смятала, че си е отишъл, отново се върна. Той беше прав — дори и да нямаше дракони, все пак съществуваха доста неприятни хора в това Средновековие. Тя посегна към свободната му ръка и я хвана. Той стисна силно пръстите й и малко от самоувереността й се възвърна.

Пристъпваха бавно към входа на пещерата. След всяка следваща стъпка тя виждаше все повече от заобикалящата ги природа. Пещерата се намираше в края на малка полянка, заобиколена от гора.

— Нищо не виждам — каза тихо Галахад.

— Хубаво. — Заля я вълна от облекчение. — Аз също. Да проверим отвън.

Тя тръгна напред, но той отново я дръпна до себе си.

— Внимавай, Теса.

Двамата заедно пристъпиха граничната линия между сенките на пещерата и светлината на ранното утро. Над земята се стелеше мъгла, придаваща вълшебен вид на полянката. Беше прекрасно. Май прекалено прекрасно. Теса потрепери. Ако съществуваха дракони, то това беше идеалното място за тях.

— Нищо не виждам.

— В такъв случай — каза бавно той, — явно не знаеш накъде да гледаш.

Той се взираше в една точка малко вдясно от нея. Погледът й проследи неговия. Нямаше нищо необикновено. Тъкмо щеше да му го каже, когато леко движение привлече вниманието й. Съвсем бавно образът придоби форма. Неверието се смеси с ужаса и тя не би могла да помръдне, дори и да искаше. Не беше сигурна дали това се появяваше от мъглата и дърветата, или се материализираше от въздуха. Как — нямаше значение. Важно беше какво.

— В името на всички светии. — Галахад се прекръсти.

— Мамка му.

Теса също се прекръсти. Не беше ходила на църква от години, но ако въобще някога бе имала нужда от божествена намеса, то това беше сега.

Но вероятно не би имало смисъл.

Съществото беше високо около три метра и приличаше на кръстоска между гущер и прилеп. Много противен гущер и доста голям прилеп. Кожата му определено беше като на влечуго — люспеста, със сивозелен цвят. Стоеше на мускулестите си задни крака, разкривайки белия си корем, с по-малки предни крака, завършващи с нокти като на граблива птица. Имаше известна прилика с динозавър. С изключение на крилата. Огромни, тънки като хартия придатъци, те бяха прибрани близо до тялото на звяра. Теса просто не искаше да мисли колко големи са, като се разгънат. А главата, много по-малка пропорционално от тази на тиранозавъра в „Джурасик Парк“, приличаше на глава на алигатор или на хищна птица, или… Не. Единственото нещо, на което приличаше това същество, беше точно това, което се описваше във всяка приказка. Или във всеки кошмар.

— Това наистина е дракон — каза той. В гласа му прозвуча страхопочитание.

— Признавам — не аз бях права, а ти. — Гласът й беше като птиче цвърчене. — Грешката е моя.

— Ще обсъдим извинението ти някой друг път.

Мечът му беше пред него, готов за действие.

— Какво ще правиш?

— Ще убия звяра. — Гласът му беше мрачен и решителен.

— Защо? — Тя се взираше в огромното създание. Очите му бяха като на змия, а главата му се люлееше напред-назад като на кобра, наблюдаваща мишка. Ако възможностите бяха бягство или борба, тя гласуваше за бягство. — Не можем ли просто да го заобиколим и да си плюем на петите?

Сякаш в отговор на въпроса й, драконът протегна напред глава, отвори уста и изфуча. Отекна мощен рев и към тях полетяха пламъци.

— Мисля, че не — каза Галахад.

— Още няколко стъпки и ще бъдем опечени. Буквално. — Тя пристъпи зад Галахад.

Той я погледна през рамо.

— Сигурно друга дама ми каза преди малко „До теб, но не и зад теб“.

— С тази твоя памет няма да си спечелиш много приятели. — Тя надзърна. Дали драконът чакаше те да направят следващия ход? Потрепери. — Освен това ти имаш меч.

— И знам как да го използвам.

Драконът сякаш ги преценяваше. Може би се чудеше дали ще му стигнат за закуска. Тя преглътна буцата в гърлото си и овладя треперенето на коленете си. Как се бе забъркала в това?

Галахад гледа дракона известно време — единият противник, преценяващ другия.

— Теса, когато вниманието му се съсредоточи изцяло върху мен, искам да се придвижиш бавно и внимателно към конете и да избягаш.

— Няма начин. Няма да те изоставя на това нещо.

— Не става въпрос за изоставяне. — Той я погледна бързо. В очите му се четеше тревога. — Ако победя звяра, ще те открия. Ако не, ти трябва да продължиш търсенето. Трябва да намериш Граал сама.

— Не. Това не е мое търсене, а твое.

— Закълни се, Теса. В честта си. Това е всичко, което искам. Дай ми думата си. Веднага!

— Обещавам. — Думата се препречи на гърлото й. Как можеше да го изостави? Ами ако никога повече не го види? Тогава какво? — Не искам, но обещавам, че ще продължа търсенето. — Ако трябва да те изоставя, което няма да направя! — Във филмите на това място героят взема героинята в прегръдката си… — Тя изсумтя и погледна към вдигнатия му меч. — В свободната си ръка… И я целува дълго и горещо, преди да я отпрати и да жертва собствения си живот, за да спаси нейния.

— Не знам нищо за тези „филми“, за които ми говориш — сопна се той. — За Бога, жено, в такъв момент не би било зле да разбирам всичко, което ми казваш! Но запомни едно: бих те целувал дълго и горещо, стига да имах време, макар че значението не би било такова, за каквото намекваш. Нямам никакво намерение да жертвам живота си вместо твоя, освен ако не е неизбежно.

— Не е нужно да си толкова груб. — В гласа й прозвуча високомерна нотка. — Само ми разваляш настроението.

Драконът свеждаше и вдигаше глава в някакъв странен ритъм, змийските му очи блестяха почти хипнотично.

— Върви, Теса, сега!

— Не и без теб.

— Теса!

Съществото отстъпи назад и се хвърли напред, мятайки пламъци. Нещо в нея се пречупи.

— И няма да споря. Хайде.

Тя хвана ръката му и се втурна към гората, заобикаляйки звяра отляво. Галахад тичаше след нея.

— Теса!

Ако успееха да направят още няколко крачки…

Драконът изведнъж се материализира точно пред тях, привел глава на нивото на техните. Очите му бяха огромни и жълти, с продълговати черни зеници. Сърцето й скочи в гърлото и тя едва сподави писъка си. Галахад я дръпна силно към себе си. Обърнаха се бързо и хукнаха към другия край на поляната.

Драконът незабавно се появи пред тях, дръпна глава назад и изрева, мятайки пламъци, които ги обгърнаха. Обзе я паника. Галахад я завъртя обратно и се втурнаха към входа на пещерата, точно там, откъдето тръгнаха.

Тя се хвърли към Галахад и зарови лицето си в гърдите му, задъхвайки се, бореща се да си възвърне самообладанието. Той я прегърна силно.

— Теса! Ранена ли си?

— Не — изхълца ужасено тя. Вдигна поглед към него. Лицето му беше маска от тревога и объркване. — А ти?

— Не. — Той поклати глава. — Това наистина е магическо създание. Би трябвало сега вече да сме се превърнали в пепел.

— Не разбирам. В това няма никакъв смисъл. Дракони не съществуват. — Разумът й се бореше със страха. — Никога не са съществували. Никой никога не е откривал кости или вкаменелости от дракони. Не съществува доказателство, че са живели. Никакво!

— Доказателството е пред нас.

— Не! — Думите й се гонеха една с друга: — Има доказателство за съществуването на динозаврите. Има няколко вида големи гущери като дракона от Комодо и много хора вярват в чудовището от Лох Нес, но това е всичко.

— Трябва ли да се съмняваш в това, което е пред теб? Страхувам се, че съм съвсем обикновен човек. Виждам злото в очите му, пламъците от устата му и не се съмнявам в истинността на съществуването му.