Виктория Александър - Вярвай

— Пещерите са подслон, от който лесно можем да се възползваме. Няма да имаме този късмет всяка нощ.

— Сигурен ли си, че там няма нищо?

Тя кимна към тъмното. Седяха, подпрели гърбове на студените стени, от едната им страна беше отворът на пещерата, от другата — дълбините й. Страховито. Доста, доста страшничко.

— Не видях следи от мечки и вълци. — Той хвърли една клечка в пламъците. — Едва ли има за какво друго да се тревожим.

— Лъвове, тигри и мечки, о, Боже — смънка тя.

Той не й обърна внимание, очевидно погълнат от собствените си мисли. Още по-зле. Тя трябваше да прогони от съзнанието си това, което е живяло в тази пещера и което би могло да се върне.

— Е — чудеше се какъв разговор да подхване. — Разгада ли гатанката?

Той вдигна рязко поглед.

— Не. А ти?

— Не. Казах ти, че не съм добра в гатанките.

Той въздъхна.

— И аз.

— Може би ще успеем да я разгадаем заедно.

— Да. — Той се втренчи в нея през огъня. Отражението на пламъците ли гореше в очите й? Гласът му беше напрегнат: — Заедно.

— Да — тихо отвърна тя. Какво точно означаваше „заедно“? Какво означаваше според него? А според нея? Тя поклати глава и се опита да се съсредоточи върху гатанката на Мерлин. — Наистина ми се ще да бях записала някъде гази проклета гатанка? Не мога да си спомня точно…

— Когато опасността е само илюзия, когато неверникът се върне в стадото, когато предложеното не може да е по-велико, тогава истината ще се разкрие и това, което търси всеки човек… — погледът му пронизваше нейния, дълбокият му глас отекваше в пещерата — ще стане негово.

— Ау! — Прииска й се да се стопи в малка локва. Защо трябваше да я гледа така? Защо трябваше да звучи така? И защо тя искаше повече? Опита се да се овладее. — Искам да кажа, че беше фантастично. Не мога да повярвам. Чухме гатанката само веднъж. Как го направи?

Той сви рамене.

— Такъв съм си. Необходимо е да чуя нещо само веднъж и то завинаги остава в паметта ми. Това е едновременно голяма досада и голямо предимство.

— Обзалагам се. И с визуални образи ли можеш? Искам да кажа — с нещата, които виждаш?

— Ще ми се да можех. — Той поклати глава със съжаление. Каква ли гледка не можеше да си спомни?

— Права бях — ти си един човешки магнетофон. — Тя го изгледа подозрително. — Когато днес казах, че не внимаваш в думите ми, бях права, нали?

За първи път, откак бяха спрели, той се усмихна.

— Не бих признал подобно нещо, дори и да е вярно. Аз не съм глупак, милейди.

— Не съм си го и помисляла. — Тя се засмя. — Добре, този път няма да го правя на проблем. Да се върнем на гатанката. Някакви идеи какво би могло да означава всичко това?

— В думите на гатанката се съдържат предизвикателствата, пред които трябва да се изправим и да победим по пътя към откриването на Граал. Успеем ли, Граал ще бъде съвсем близо.

— Така, както го казваш, звучи доста просто.

— Няма да е лесно.

— Без майтап? Това, което не мога да схвана — тя се приведе напред, — е следното — след като не разбираме предизвикателствата, как ще ги открием?

— Ние не ги откриваме, милейди, те ще ни открият.

— Какво?

— Това е необичайно за теб, милейди, и аз не знам как да ти го обясня. — Челото му се сбърчи замислено. — Пътуването, което сме предприели, не е обикновено. Търсене от подобен род се направлява както от сили, които можем да видим, така и от такива, които не можем.

— Такива, които не можем? Например?

Той повдигна рамене, сякаш отговорът беше очевиден. Може би в неговия свят беше.

— Магически сили. Сили от тъмната страна на човека. От нашите собствени души.

— Всеки път ми звучи все по-добре и по-добре. Лъвовете, тигрите и мечките започват да ми изглеждат като бял кахър в сравнение с това. — Тя го гледа известно време, надявайки се, че греши. — Предприемал ли си някога подобно търсене?

— Не като това. — Гласът му стана тих. — Не.

— Точно това исках да чуя. — Теса въздъхна. — Дори и да имаме гатанката, едва ли можем да се хванем за нещо. Яздихме цял ден, но откъде знаеше в коя посока да тръгнем? Искам да кажа — да не би просто да тръгнахме, очаквайки да ни се случат разни неща?

Веждите му се вдигнаха презрително.

— Би било глупаво от наша страна.

— Тогава как…

— Кралят ме посъветва…

— В онзи разговор, който проведохте без мен?

— Да. — Думата прозвуча решително. — Нима вече не те помолих за прошка?

— Хубаво. — Тя изсумтя. — Няма повече да повдигам въпроса. — Може би.

— Кралят и аз се съгласихме, че е най-добре да тръгнем към Гластънбъри.

— Където се предполага, че Йосиф от Ариматея е скрил Граал?

— Да. Там ще видим каква информация можем да съберем и в каква посока да поемем. — Той спря. — Трябва да знаеш също така, че кралят ми даде това. — Той извади от канията на колана си една малка кама, обсипана със скъпоценности. Тя дори не я бе забелязала досега.

— Много стилна, но не ми изглежда ефективна.

— Това е подарък от кралицата. — Върна ножа обратно на мястото му — По-скоро за късмет, отколкото за защита.

— Ще имаме нужда от късмет. — Тя вдигна крака и прегърна коленете си. — Много късмет. Нищо не ми изглежда достатъчно ясно.

— Това е още едно предизвикателство.

— Вие май наистина обичате да го повтаряте. — Тя поклати глава. — Най-добре ще е да запомня тази гатанка. За всеки случай. Кажи ми я пак.

Галахад повтори стиха няколко пъти, докато тя не се убеди, че го е запомнила.

Загледа се в пламъците.

— Трябва да разберем какво означава това — опасността, неверникът, предложеното…

Опасността, неверникът, предложеното… Думите отекваха в главата й като рефрен на стара песен. Пламъците танцуваха в същия ритъм… Опасността, неверникът, предложеното… Клепачите й натежаха, очите й постепенно се затвориха. Била ли е въобще някога толкова уморена?

— Теса?

Гласът на Галахад прозвуча някъде до нея. Сигурно е дошъл насам. Искаше да погледне, но просто нямаше сили да отвори очи.

— Хмм… — Тя се наклони към гласа и откри топлото му, силно тяло до себе си.

— Теса?

Безпокойство ли прозвуча в гласа му? Дали пък не се чувстваше неудобно от близостта й? Щеше да се премести. След мъничко. Само да отвори очи. Сгуши се още по-близо.

— Трябва да легнеш и да се опиташ да поспиш. Утре ни чака още един дълъг ден.

— Ъ-хъ.

Беше толкова уморена. И беше толкова приятно да го усеща до себе си. Той въздъхна тежко и гърдите му се надигнаха и спуснаха под главата й. Ръката му я прегърна. Почувства се още по-добре. Беше толкова… хубаво. Защо?

Защо не?

Сънят се приближи още повече. Всички мисли за опасности, неверници и предложения избледняха, пометени от топлината и нежната сила на мъжа, който я прегръщаше. Гласът му проникна в сънищата й и стопли душата й, макар че думите му не бяха предназначени за нея:

— Прости ми, любов моя. Не знаех, че подобно нещо може да се случи два пъти в един живот. Но аз отново съм омагьосан.