Прогони внезапно обзелото го чувство за вина. Не можеше да не се запита дали привързаността му към Теса не е предателство спрямо Диндрейн. Разбира се, тя не би мислила така и би очаквала… не… би настоявала той да се ожени повторно още много отдавна. Но тази мисъл не го успокояваше. Диндрейн не би завиждала за чувствата, които изпитваше към лейди Теса. Чувства, толкова различни от тези, които бе изпитвал към жена си, че той самият не беше съвсем сигурен за значението им, дори и да знаеше колко са дълбоки.

Диндрейн беше като луната, небето и звездите. Беше толкова близо до съвършенството, колкото въобще би могла да бъде една смъртна — тиха, покорна, желаеща единствено това, което искаше и той. А той я бе обичал с плам, който остана дори и след смъртта й.

А нарастващите му чувства спрямо Теса?

— …Ставаше дума за това, че не можеш да използваш ръцете си, и аз…

Определено ако това беше любов, то беше твърде странна нейна разновидност. Ако Диндрейн беше небето, то Теса беше земята — непокорна, упорита, силна. Не познаваше друга жена — с изключение може би на Гуенивир — която би застанала пред стрелата му, без да помръдне. Или да отказва да приспособи мнението си към неговото. Или да настоява да се отнася с нея така, както се отнасяше само с няколко мъже на този свят — сякаш е равна нему. И може би беше.

Глупости. Тя не беше нищо повече от една жена.

Тогава защо всеки миг, прекаран с нея, предизвикваше непоклатимото му досега схващане относно жените, тяхното място в обществото и подходящо поведение? И още повече — предизвикваше собственото му съзнание?

Какво притежаваше тя, от което той имаше нужда?

Може би отговорът бе скрит някъде във въпросите, които обкръжаваха лейди Теса. Той не беше любопитен по природа. Бе искал да разбере защо е дошла тук само защото бе убеден, че отговорът й има пряка връзка със самия него. И наистина, беше прав. Сега може би беше подходящо време да научи нещо повече за загадъчната земя, от която идваше Теса. Това беше наистина много странно. Повечето чужденци, които бе срещал в миналото, разказваха с изключителни — и често досадни — подробности за страната, където бяха родени, а Теса не само че не искаше да говори на тази тема, но дори сякаш изпитваше известно безпокойство.

Тя беше загадка — толкова сложна и объркана — както гатанката, която водеше търсенето им. В това поне си приличаха — той също не обичаше гатанките. Те сякаш танцуваха в мозъка му без никакъв ритъм и смисъл, проваляйки опитите му да разгадае и най-простата. Въпреки че никога не би й признал подобна слабост.

Когато всичко бе казано и направено, в тишината на покоите си, в спокойните мигове от живота си, Галахад мислеше за себе си като за обикновен човек със силна вяра в честността, сплотеността, честта и справедливостта. Единствено времето, в което живееше, и вкусът му към приключения го бяха превърнали в рицар и слуга на краля. Това не беше особено скромно мнение, но си беше самата истина.

— …Но истинско бельо може би ще подобри целия външен вид…

Той определено не беше учен човек и въпреки че знаеше как се пише, това не беше умение, което смяташе за особено интересно или полезно. Не че беше глупав. Не, той просто беше повече човек на действието, свикнал да работи с тялото си, а не с главата си. Беше склонен да решава всеки проблем бързо и директно, нерядко вадейки меча си.

При Теса беше по-различно. Тя очевидно обичаше писаните изкуства. Дори бе настояла да вземе със себе си онази малка, странна книжка. Безполезна, разбира се, но тя я стискаше като амулет. Не беше очаквал от нея подобно суеверие. Теса беше проницателна, с остър и бърз ум. Без съмнение, тя би поставила мисълта преди действието. Това щеше да й е от полза в предстоящите дни. А дали той…

Той се надигна рязко и се втренчи в нея. Тя му се усмихна искрено.

— Не мислиш ли и ти така?

Той кимна безмълвно. Това, което го бе попитала, всъщност нямаше значение. Единствено важна беше мисълта, която го бе пронизала като остър нож. Истината! Сега всичко му беше ясно. Защо Мерлин настояваше, че той няма да успее да намери Граал без нея. И защо краля бе подкрепил вълшебника.

Те се допълваха един-друг, той и това странно, прекрасно създание. Всеки притежаваше онова, което липсваше на другия. Неговата смелост идваше от силата му, нейната — от познанията й. Те бяха половинки на едно и също цяло. Значими единствено когато са заедно. И заедно можеха да открият това, което търсеха.

Тогава истината ще се разкрие и това, което търси всеки човек, ще стане негово.

Ясно, че това беше разкритата истина. Олекна му на сърцето. Тази гатанка може би няма да се окаже толкова трудна, колкото се бе опасявал.

Погледна към Теса. Ако можеше да разгадае една част от гатанката, значи имаше надежда, че ще успее и с друга.

Това беше просто още едно предизвикателство. Прикри една въздишка. Въобще не обичаше гатанките.

* * *

— Е, какво стана с духовия оркестър? С тълпите изпращачи? С прощалните вечери? — Теса поклати глава. — Не си чул нито една моя дума, нали?

— Всъщност чух, милейди — провлече той бавно, мързеливо. Така, както един мъж се присмива на жена. Нима имаше нещо по-дразнещо от това? — Всичките до една.

— О, нима? Докажи го.

— Дай ми малко време да събера мислите си. Беше… — Той сбърчи чело, това явно беше средновековната версия на саркастична физиономия. — Говори за пътуването на семейството ти от някакво място, наречено Айова, когато си била въвлечена в някакво приключение, което, струва ми се, нарече трети клас. След това се спря върху приноса на древните гърци за развитие…

— Достатъчно.

— По едно време отново отбеляза влиянието на добрата сестра Абигейл върху живота ти, като наблегна върху неприязънта ти към нещо, каква беше думата… А, да — футбол…

— Добре. Престани. — Тя се засмя. — Предавам се. Внимавал си.

Устните му се разтеглиха в тънка, доволна усмивка. Дали наистина я бе слушал, или просто притежаваше някаква странна способност да възпроизвежда чутото? Като някакъв човешки магнетофон? Май това й се струваше по-вероятно.

— Е — тя накриви глава и го изгледа, — отговори на въпроса ми.

— Какъв беше той, красива Теса?

— Последният. Защо не ни изпратиха както подобава, когато напуснахме замъка? Кралят дори не излезе, за да се сбогува.

— При подобно пътуване не се прави така. Въпреки че нашата цел не е тайна…

Тя изсумтя.

— От това, което успях да видя, не е много лесно да се запази тайна в Камелот.

— …Кралят предпочита да запази поне малко дискретност. Онези, които ни наблюдаваха снощи, от благородниците до прислугата, дължат предаността и лоялността си на Артур и само на него. Извън стените на замъка няма да излезе и думичка за нашето търсене. — В гласа му звучеше тиха увереност.

— Е, и какво тогава? — Защо не искаше да чуе отговора? — Защо кралят иска да потули всичко?

Галахад спря, сякаш се чудеше колко да й каже.

— Ще има хора, които ще се опитат да ни спрат.

— Шегуваш се, нали?

Той я изгледа изпитателно.

— Не се шегуваш. — Тя поклати глава. — Разбира се, че не се шегуваш. Всички приказваха само за предизвикателства, опасности и рискове. Трябваше да се досетя, че няма да минем без лоши. Нима може да има хубаво приключение без злодей? Е, кой е той? Друг крал? Друг магьосник? Викингите? — Отговорът сам прониза съзнанието й. — Мордред, нали?

Той се взираше в пътеката пред тях. Гласът му беше равен:

— Невъзможно е да се каже със сигурност. Кралят няма доказателство за измяната на Мордред. Възможно е да нямаме врагове и загрижеността ни да е безпочвена. Или…

— Или отговорът е някой от посочените по-горе. — Стомахът й се сви. Люлеенето на коня вече бе предизвикало същата реакция на няколко пъти, но това сега беше различно. Това беше страх. — Страхотно.

— Засега няма за какво да се тревожим. Едва сме излезли от Камелот. — Той сви рамене. — Когато говорих с краля…

— Кога си говорил с краля?

— Малко преди да тръгнем. Той каза…

— Разговарял си с Артур без мен?

— Да — отвърна той с известна досада. — Той каза…

— Защо си разговарял с него без мен? Мислех, че и двамата сме забъркани в това.

— Теса. — Той я погледна в очите. — Аз съм резервиран… не… приемам присъствието ти. Ти доказа качествата си. Не се съмнявам в смелостта ти. Вече дори не поставям под съмнение причините, които стоят зад включването ти в това начинание. Но не съм свикнал да се отнасям с една жена така… — той поклати глава — както бих се отнасял с друг мъж. Ще ми е необходимо известно време, за да свикна с тази мисъл. Моля те за малко търпение.

Тя се втренчи в него. Галахад се усмихна.

— Какво? Никакъв бърз отговор? Ще ми спестиш бича на езика си? Не мога да повярвам, че най-после съм затворил устата на лейди Теса.

— Нито пък аз — каза тя, опитвайки се да смели очевидната промяна в отношението му спрямо нея. Явно страхотно го бе впечатлила с онази зелка. — Трябва да си голям човек, за да си признаеш, когато грешиш.

— О? — Веждите му се повдигнаха. — Кога съм грешил?

* * *

Огънят пукаше и искрите хвърчаха в нощния въздух.

— Не мисля, че някога отново ще мога да ходя.

Теса седеше, вперила поглед в пламъците. Цялото тяло я болеше. Беше доста по-трудно да се язди кон, отколкото бе смятала. Болеше. Придърпа тънкото одеяло към раменете си.

— Наистина ли смяташ, че идеята е добра? Да спим в тази пещера?

Галахад разбърка жаравата с дълга пръчка. Беше се настанил от противоположната страна на огъня, толкова далече от нея, колкото бе възможно. Откакто спряха за през нощта и той й помогна да слезе от коня си — задържайки я малко по-дълго, отколкото бе необходимо, и малко по-кратко, отколкото би искала тя, — той се държеше на разстояние. От нея ли се страхуваше? Или от себе си?