Виктория Александър - Вярвай

— Това явно е най-тъпото нещо, в което някога съм се забърквала — промърмори на себе си Теса.

Бутна дървената врата и излезе на двора, заобикалящ замъка. Животът беше наистина много сложен, когато не знаеш основни неща, като например кога и къде се намираш. Така или иначе, Галахад бе казал, че ще се срещнат тук. Тъкмо бе започнало да се развиделява, а това не беше любимата й част от деня в която и да било епоха, макар че всъщност нямаше никакво значение — не бе мигнала цяла нощ. Какво я бе прихванало, когато се съгласи — не — поиска Галахад да изпита смелостта й? Почти си заслужаваше това, което й е измислил.

Въпреки ранния час мястото беше доста оживено. Теса бързо бе разбрала, че замъкът е независима, самозадоволяваща се общност, в която всеки жител играе някаква роля. Би могла да направи сериозно социологическо изследване на тази тема, когато се прибере вкъщи. Ако живееше достатъчно дълго.

— Мерлин — прошепна тя с всичката настойчивост, която можа да събере.

Ако изкрещеше, щеше да се почувства много по-добре, но последното нещо, от което имаше нужда сега, бе още внимание върху себе си. Вече бе станала основна тема за разговори в двора. Разбира се, би могла да крещи колкото си иска и пак да не получи отговор. Мистър Вълшебник очевидно я бе оставил сама — да потъне или да изплува — и да му осигури малко забавление.

Тя се разхождаше из двора, обръщайки внимание на подробностите от ежедневието. Съхраняваше ги в паметта си за бъдещо ползване. Това беше стар трик и точно сега й служеше добре, защото отвличаше вниманието й от предстоящия тест и търсенето на Граал, което щеше да го последва. Беше доста изненадана, когато осъзна колко много всъщност знае за Средновековието. Е, не беше експерт, но въпреки че като цяло въобще не харесваше епохата, бе научила доста неща с течение на годините. Но ако бе обръщала повече внимание… Кой да знае, че някой ден всичките тези знания щяха да й потрябват?

Само дрехите биха могли да й помогнат да определи кое време е, ако въобще бе учила за костюмите. Разбира се, някъде бе чела, че ризницата от халки предшества доспехите, но нямаше никаква представа за точното време. Освен това все още не беше виждала нито Галахад, нито някой друг в бойно облекло. Всички мъже, които видя, бяха облечени в туники и тесни панталони, или по-скоро — гащи. Що се отнася до жените, роклите бяха прости, дълги и свободни и всъщност доста приятни. С изключение на грозните цветове, които май бяха изключително запазени за нейните дрехи.

Оглеждаше нарастващата тълпа за Галахад. Дали закъсняваше, или наистина щеше да й се размине? Да не би Мерлин в крайна сметка да й бе помогнал? Въздъхна. Вероятно не. Това щеше да му развали удоволствието. Този садист! Би заложила самия Граал, че Мерлин в момента се забавлява изключително.

Теса разгледа пъстрата картина. Къде точно в записаната история се вместваше всичко това? И как, за Бога, бе успял Мерлин да го скрие толкова добре? Би трябвало спомените на тези, живели тук, да са се предавали от баща на син, от майка на дъщеря, докато… Теса се усмихна кисело. А нима легендите не започваха така? И малко подбрана магия, използвана стратегически, за да изтрие някои следи от физическо присъствие тук, да промени някой прекалено точен разказ, да изтрие спомените на някого или на цяло семейство и Артур и Камелот щяха да се превърнат в приказка. Трябваше да си признае — Мерлин бе свършил добра работа.

И все пак нямаше да е зле да разбере коя дата е. За да задоволи собственото си любопитство, ако не друго. И въпреки това нима датата имаше някакво значение? Какво бяха няколко години, дори няколко столетия, сравнени с великото й приключение?

Приключение? Заобиколи с повдигнати поли купчина тор и сбърчи нос. Точно тази дума бе използвал Мерлин. Какво бе казал? Нещо в смисъл, че това е приключението на живота й? Не, беше казал, че й предстои забележително приключение. А тя бе смятала пътуването си до Гърция за приключението на живота си. Каква смешка! И най-странната ваканция не можеше да се сравни с търсенето на свещения Граал заедно с митичен герой. Начинание, което — меко казано — изглеждаше ужасяващо.

Но защо тогава сърцето й тръпнеше в очакване?

Тя спря, без да обръща внимание на любопитните, спокойни или раздразнени погледи на онези, принудени да я заобиколят. Кога страхът се бе превърнал във въодушевление? Колебанието — в нетърпение? Резервираността й — в безкрайна необходимост да започне? Тя изпъшка наум. Бог да й е на помощ, тя желаеше това така наречено приключение. Това търсене. Това пътуване в неизвестността заедно с един мъж, който вече бе докоснал сърцето й.

А ако сърцето й бъде наранено? И не беше ли това една от опасностите и предизвикателствата, за които я бе предупредил Мерлин? Когато въпросът се сведе до това, нима цената не беше прекалено висока за едно такова приключение? Може би не, но би предпочела да избегне точно този риск.

Устните й се разтегнаха в усмивка. Нека Галахад я подложи на изпитанието си. Адреналинът пулсираше в тялото й. Тя не беше една от онези типични за него дами в затруднение и не беше някаква си жена. Тя беше съвременна жена и знаеше, че жената може да направи почти всичко, което може един мъж. Не че някога бе опитвала лично, но… какво от това? Животът й досега беше сравнително спокоен, нормален. Може би сега бе дошъл и нейният ред.

В главата й зазвуча припевът на песента „Аз съм жена“. Беше готова. Не, беше повече от готова. Готова за предизвикателства, изпитания и каквото там я очакваше. И повече от готова за него.

— Бих дал кралски откуп, за да науча мислите ти, милейди. — Гласът на Галахад беше съвсем близо до ухото й.

Тя се обърна рязко. Той й се ухили така, че дъхът й спря. Тя погледна тъмносините му очи, блестящи в ранното утро, пълните устни и се учуди как въобще е успяла някога да му устои. И защо го е направила.

Тя се засмя.

— Добро утро. Хубав ден, нали?

Той отвърна на усмивката й.

— Необичайно приятен. Като настроението ти.

— Държах се доста долно… ъ-ъ… неприятно, откакто дойдох тук, и се извинявам за това. — Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха в един начин за флиртуване, който не бе използвала от години. Съдейки по изражението му, смесица от изненада и удоволствие, не можа да си спомни защо въобще се бе отказала от него. — Мислиш ли, че можем да започваме?

Галахад се покашля. Очевидно го бе хванала неподготвен. Хубаво. Без съмнение, той я превъзхождаше във физическо отношение, но пък тя щеше да използва всяко оръжие, което можеше, за да посрещне и победи всичко, което й се изпречи на пътя. Включително Галахад. А според нея, флиртът беше просто още едно оръжие.

Той се поклони ниско, изискано.

— Наистина, милейди Теса, на вашите услуги съм.

— Страхотно.

Тя се усмихна лъчезарно, хвана го под ръка и тръгнаха. Не беше сигурна накъде, а и Галахад сякаш не се интересуваше от посоката. Просто я гледаше очарован, сякаш беше някой нов животински вид, който току-що е открил.

— Интересна песен. Преди не съм я чувал.

— Каква песен?

— Тази, която си тананикаш.

— О, тази ли? — Не се бе усетила, че си тананика. — Това е нещо като химн.

— Наистина. Звучи странно.

— Обзалагам се, че никога няма да чуеш нещо подобно. — Не и ако не живееш в продължение на векове. — Е, готов ли си за изпитанието ми?

— Изпитанието ти? — Той поклати глава, сякаш за да се отърси от някаква мисъл. Сбърчи чело. — Теса, не е необходимо да те подлагам на изпитание. Желанието ти да се подложиш на някакво премеждие, за което дори не знаеш какво е, вече е достатъчно изпитание. — Той се усмихна. — Убеден съм, че смелостта ти е безспорна, и се признавам за победен.

— Това ми харесва. — Тя стисна ръката му. — Трябва да призная, че е наистина изкусително, но смятам, че приказките ти имат нещо общо с честта, нали? Да спазиш обещанието си, нали?

— Да, но…

— Никакво „но“. Дадох ти дума и това е всичко. Е… — Тя го погледна с увереност, която току-що бе открила у себе си. — Какво си намислил?

На него сякаш му стана много неудобно.

— Хайде, изплюй камъчето.

Той заговори съвсем бавно:

— След като размислих, прецених, че изпитанието, което ти бях подготвил, не е честно.

Тя се засмя.

— Какво искаш да кажеш?

Той въздъхна тежко.

— Бе предназначено по-скоро да те изплаши, отколкото да докаже смелостта ти.

— Да ме изплаши? — Какво ли беше измислил? След всичко, което преживя напоследък, беше необходимо нещо наистина сериозно, за да я изплаши. — Ще се справя. Нали няма да ме убие?

— Не. — Той се намръщи, поколеба се, сякаш го обмисляше. — Има малка вероятност, но… — Отново поклати глава — Не.

— Радвам се, че си толкова уверен.

— Беше предвидено да изпита и доверието ти, освен смелостта.

— Доверието? — Май рефренът на „Аз съм жена“ започна да отива на заден план.

Той я поведе към външните порти. На стената бяха облегнати лък и колчан със стрели, както и пътна чанта. Той метна колчана през рамо и взе лъка и чантата. Стрелба с лък? Поне това беше нещо, с което можеше да се справи. Вероятно. Може би зависеше от това, което се намира в чантата.

— Закле се, че би ми доверила живота си.

— Разбира се. Защо да не ти го доверя? — Дали и той чува, че гласът й е отслабнал, или просто кръвта, която бучеше в ушите й, заглушаваше звука му? И къде изчезна проклетата песен?

— Да. — Той я изгледа с възхищение. — Впечатлен съм, Теса Сейнт Джеймс. Не е лесно да повериш живота си на човек, който в много отношения ти е непознат. Ти си наистина жена с изключителна смелост и вяра.