Теса се загледа в Галахад, замръзнал в гнева си. Дори и неподвижен, той беше внушителен, излъчваше сила и увереност. Мисълта, че прекарва последните си дни като стар нещастник, беше повече от това, което можеше да понесе.

— Съществува възможност да не открием Граал, нали?

— Съвсем реална възможност.

Тя погледна към магьосника.

— А съществува ли въобще?

— Трябва да вярваш, скъпа моя.

Тя пристъпи към неподвижната фигура на Галахад и го загледа. Никога не бе срещала такъв мъж и се чудеше дали въобще на земята имаше друг като него. Вероятно не. Той беше единствен по рода си.

— Винаги съм срещала затруднения да вярвам в неща, които не могат да се видят или докоснат. Винаги съм имала нужда от доказателство, за да повярвам.

— Знам. — Мерлин въздъхна. — Това е едно от най-лошите ти качества. Така или иначе, доста е забавно да те гледам как променяш мнението си.

Прииска й се да погали лицето на Галахад. Само за да се увери, че е истински, разбира се. Не че изпитваше нужда да го докосне.

— Не съм променила мнението си.

Мерлин се подсмихна.

— Не вярваше във всичко това, преди да се срещнем. А сега вярваш. Има още много, което трябва да научиш за вярата и за това, кое е истинско и кое — не, преди дните ти тук да изтекат.

— Още? — Тя отмести погледа си от рицаря и се обърна към Мерлин. — Колко още?

— Ако ти кажа, няма да е толкова забавно.

Очите й се разшириха.

— За кого?

— За мен.

Теса изпъшка.

— Трябваше да се досетя. Едва ли мога да си представя, че аз ще се забавлявам особено. Защото, в случай че не си забелязал, той въобще не се радва на това, че ще бъда с него.

— Ще го преодолее.

— И още нещо — защо гатанка?

— Гатанки, поеми, загадки, така стават тези неща. Това е търсене. Велико, благородно и добродетелно. Това е от онези приказки, разказвани през вековете, и саги, предавани от баща на син. Това не е просто обикновен лов. Подобно начинание изисква поне една гатанка, която трябва да се разгадае.

— Е, извини ме, че не знам правилата. — Теса се втренчи в него. — Това е първото ми търсене. Надявах се на нещо малко по-конкретно от тъпи поетични фрази за илюзии и неверници.

— Аз пък си мислех, че е доста добре написано — промърмори Мерлин.

— Очарователно. Но какво означава?

— Наистина ли очакваш да ти кажа?

Проблесна мъничка надежда.

— Ще ми кажеш ли?

Мерлин изсумтя.

— Едва ли.

— И аз така си помислих. — Тя го гледа замислено известно време. — Но какво ще кажеш да ми помогнеш мъничко?

— Как да ти помогна?

— О, не знам. Нищо важно. — Говореше така, сякаш не я интересуваше особено какво би й казал. — Да видим. Може би нещо като… о… да кажем… карта?

— Карта?

— Разбира се, карта. — Тя се опита, но не можа да скрие нетърпението в гласа си. — Нали се сещаш, като например, карта за съкровище. Нещо просто. Може би някаква пътна карта с отбелязани важни места?

— На която да е отбелязано точното място с „X“, а? — Гласът му беше замислен.

Заля я вълна от облекчение.

— Би било чудесно.

Той сбърчи вежди.

— Но как мислиш, дали ще е достатъчно?

— Ами, да. Всяко нещо би било от полза — каза бавно тя. Какво ли беше намислил?

— А може би някакъв атлас, вместо обикновена карта?

— Атлас?

— Разбира се. С картинки на мънички рицари на коне, посочващи пътя към Граал? — Гледаше невинно, но в погледа му проблясваха закачливи искри.

— Много смешно, Мерлин.

Той не й обърна внимание.

— Или може би трябва да оставя картата настрана и вместо това да сложа пътни знаци? Пресечката към Граал, трийсет мили. Или още по-добре — билбордове. Представям си го. — Той вдигна ръце, сякаш очертаваше знак. — „Това е пътят към Граал. Поемете по Кинг Авеню, минете покрай двата блока. Чисти стаи за почивка.“

— Нека ти кажа нещо, мистър Магьосник, тази епоха наистина има нужда от чисти стаи за почивка. Бил ли си в онова нещо, което тук минава за баня?

— Проклетото Средновековие!

— Знам! Трудно е да не се забележи! Просто те помолих за помощ. — Теса изсумтя. — Не е необходимо да си толкова гаден.

По лицето му пробяга раздразнение.

— Това е търсене, Теса. Но не търсене на съкровище. Не е игра. Отговорът не е толкова прост.

— Не разбирам. Знам, че искаш Галахад да успее. Защо не искаш да ми помогнеш?

— Дадох ти гатанката.

— Страхотна помощ, няма що!

— Това е чудесна гатанка.

— Смърди.

— Тя казва всичко, което трябва да знаеш.

— Но ако не мога да го разбера?

— Ще трябва да се потрудиш.

— Моят мозък не работи по този начин. Аз не разбирам гатанки. Особено тази.

— Ще я разбереш!

Това беше най-категоричната заповед, която някога бе чувала.

Очите й се присвиха предизвикателно.

— Няма!

— По-добре я разбери. — Черните му очи заблестяха. — Това е единственият му шанс. И още едно нещо, последно, скъпа моя.

— Какво?

— Чуй ме добре, Теса. От момента, в който ти и Галахад започнете това търсене, до момента на приключването му — независимо дали ще е успех или провал, триумф или трагедия, победа или загуба — ти ще си сама. Изцяло и напълно. Няма да съм в състояние да ти помагам по никакъв начин. Такива са Правилата. — Той изведнъж започна да избледнява. — Не разчитай на никого, освен на себе си.

— Не можеш да ми подхвърлиш нещо такова и да изчезнеш! Доста тъп начин да спечелиш спор!

— Понякога, Теса, няма никакво значение как играеш…

— Ти мамиш! — извика тя.

— Важно е единствено да спечелиш. — Смехът му отекна в стаята.

— Чакай, задръж, спри! — Тя махна към вцепенената фигура на Галахад зад себе си. — Какво да правя с него?

— Не, милейди, какво да правя аз с теб?

Глава 10

Гласът на Галахад отекна силен и студен.

Теса се вцепени. Разбира се, че не се страхуваше от него. Галахад огледа бързо стаята. Къде беше вълшебникът? Няма значение. Теса беше тази, с която искаше да говори, и повече нямаше да й позволи да го усуква.

— Теса — каза рязко.

Тя се обърна с лице към него. Усмихната като пролетна утрин.

— Галахад?

Не беше време за любезности.

— Защо си тук?

— Знаеш ли, че като побеснееш, на слепоочието ти започва да пулсира една вена? — Очите й се разшириха с престорена невинност.

— В пълно присъствие на духа съм. Освен това съм ядосан, не побеснял. — Той пристъпи към нея, стиснал юмруци, ноктите му се забиваха в дланите. По-добре така, отколкото във врата й. — Отговори ми. Защо си тук? Коя си ти?

Тя отстъпи назад и протегна ръка.

— Теса Сейнт Джеймс. Мисля, че сме се срещали.

— Не си играй с мен. — Гласът му беше дрезгав. — Знам как се казваш. Сега искам да разбера каква е целта ти.

В очите й проблесна несигурност.

— Това е малко трудно да се обясни.

— Опитай.

— Няма да ти хареса.

— Ха! Още едно нещо, което ще прибавим към нарастващия списък с неща, които не ми харесват. Отговорът ти, Теса. Веднага.

— Просто се надявам, че ще можеш да го преглътнеш, това е всичко.

Понякога, въпреки че думите й звучаха объркано, значението им му беше ясно. Очите му се присвиха.

— Мога да го преглътна.

— Добре. — Тя се огледа наоколо, сякаш търсеше спасение, което едва ли би могла да намери.

— Теса!

— МерлинмедоведетукзадатипомогнадаоткриешГраал — каза тя на един дъх, стисна очи и зарови лице в ръцете си.

Дали наистина очакваше той да я удари? Ако подобни думи бяха излезли от нечия друга уста, той наистина щеше да се изкуши.

Взираше се в нея, опитвайки се да приеме неизбежното. Отдавна бе разбрал, че Мерлин има някакъв план относно него и Теса. Смяташе, че става въпрос за нещо незначително, нещо, с което да си разнообрази следобеда, но въобще не нещо чак толкова важно.

Теса погледна през пръстите си.

— Нищо ли няма да кажеш?

Галахад я гледа известно време.

— Защо?

— Защо? Не знам. Просто си помислих, че имаш да кажеш нещо относно всичко това.

— В името на всичко свято, жено! — Търпението му беше на свършване. — Не това имах предвид. Защо си тук, за да ми помогнеш?

— Честно казано, и аз не знам със сигурност. — Тя сви рамене. — Според Мерлин има нещо, което не можеш да направиш без мен, а аз имам нещо, което ти е необходимо.

— В това няма никакъв смисъл. — Той прокара пръсти през косата си. — Никакъв смисъл.

— Е, и на мен ми се струваше доста странно. Още повече че никога преди не съм ходила на никакво търсене. Да видим каква е действителността. Аз нямам никакъв практически опит в търсенето. Е, разбира се, ходила съм на лагер с приятелите си няколко пъти като дете, но нищо такова…

— Няма ли да престанеш с тези дрънканици!

Теса го изгледа замислено.

— Защо не ми крещиш?

— Няма никаква полза от повишаването на глас. — Чувстваше се отвратително. Явно нямаше избор. — Моят крал и съветникът му заповядаха да ме придружиш. Няма място за спорове. И все пак не разбирам каква помощ би могла да ми окажеш ти. Не и в подобно начинание.

— И аз така си мислех, но… чакай малко. — Веждите й се сбърчиха. — Какво искаш да кажеш с това?

— Съвсем ясно е, милейди. — Погледът му обходи тялото й. Пътуването не беше неприятно.

— Приличаш на купувач, оглеждащ волво втора употреба.

— Волво?

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Какво ще направиш сега? Ще ми ритнеш гумите? Ще погледнеш под капака ми? Ще ме покараш?

По лицето й веднага плъзна очарователна руменина и Галахад не обърна внимание на непознатите термини, замислен какво точно би означавало да я „покара“, предполагайки че сигурно не би било лошо.

— Ти си наистина хубава жена, Теса…