— Сигурен съм, че дори и в твоята страна не бихте го яли другояче.

— Не, разбира се, че не. Но той има… пера. — Стомахът й се разбунтува, но не можеше да извърне поглед. — Пера. Залепени върху птицата.

Той отново погледна.

— Да, има също и глава. Така изглежда по-истински.

— Прекалено истински, ако питаш мен.

— Перата не се ядат.

Теса побутна филията хляб, която служеше за чиния.

— Както и да е, вече се нахраних, благодаря. Мисля, че рибата беше много вкусна.

Тя взе чашата си и отпи голяма глътка от неопределимото, прекалено сладко вино. Вече бе пила доста, но рибата и всичко останало, което опита от безкрайния низ от ястия, беше толкова обилно посолено и подправено, че имаше нужда от нещо, за да го прокара. А пък и чесънът в последното ястие определено имаше нужда от това.

Галахад се облегна и направи знак на прислужника с лебеда да не им сервира.

— Не ти харесва? Нищо ли?

Точно в този миг би убила човек за един хамбургер, и салата или пиле на грил — без пера. Свали погледа си от птицата.

— Нека просто кажем, че имаме различни вкусове.

— Не те разбирам, Теса. — Той поклати глава. — Не показваш никакво познаване на елементарната учтивост, на която се учим още от раждането си. Изненадваш се от най-обикновените подробности от живота. Не проявяваш необходимото уважение към един магьосник, който би могъл да те унищожи само с едно мигване на окото. А поведението ти пред краля беше направо възмутително.

— А аз си мислех, че се държах доста сносно, когато ме представяха на Артур.

— А и думите ти не стават по-ясни с течение на времето. — Галахад присви очи и я изгледа. — Ти си загадка, Теса Сейнт Джеймс. Очевидно посещението ти има някаква цел, макар да е ясно, че ти не искаш да си тук. Бих ти предложил помощта си, но това ще е невъзможно, ако не отговориш на въпросите ми. Упорита си толкова, колкото си и хубава.

— Благодаря. Може би.

Очите му потъмняха.

— Не се шегувай с мен. Това не беше комплимент.

— Знам. — Тя прикри въздишката си. — И съжалявам. Ще ми се да можех да се посветя изцяло на всичко това, но честно казано — тя се наведе към него — това е наистина странно и аз съм си малко чешит.

— Говори ясно, Теса. — Лицето му се изчерви от раздразнение. — Нищо не мога да разбера. — Сграбчи ръката й. — Бих ти помогнал, ако можех.

Ръката й изглеждаше толкова малка и крехка в неговата. Тя срещна погледа му.

— Ами ако ролите ни бяха разменени? — каза бавно тя. — Ако аз можех да ти помогна?

— Да ми помогнеш за какво?

— О, не знам. — Тя наклони глава, сякаш се опитваше да измисли някаква незначителна услуга, която би могла да му направи. — Нещо важно. Нещо много важно.

— Странен въпрос. Аз съм мъж, воин, рицар. А ти си някак…

— Не го казвай!

Той се ухили.

— Жена. Деликатна, родена да бъде закриляна. Една дама не може да помага на рицар във важни дела повече, отколкото човек може да лети.

Не се обзалагай.

— Сериозно, би ли приел помощта ми?

— Не мога да си представя…

— Престани, Галахад. — Тя стисна ръката му. — Кажи ми. Би ли приел помощта ми?

— Много добре, милейди. — Той се усмихна снизходително, сякаш си имаше работа с малко дете. — Бих приел помощта ти.

— Обещаваш ли?

— Аз…

— Обещай ми, Големи човече. Дай ми думата си. Думата си на рицар. — Гласът й прозвуча умолително, женствено. — Моля те. Заради мен.

— Както желаеш. — Очите му блеснаха и той вдигна ръката й към устните си. — Заради теб.

— Страхотно. — Тя въздъхна с облекчение.

— И каква точно помощ би могла да ми предложиш? Устните му докоснаха връхчетата на пръстите й и тя потрепери.

— Ами… — Вдигна поглед, за да види Мерлин. Той кимна и стана. Моментът бе настъпил.

— Да?

Тя дръпна ръката си.

— Не съществува добър начин да ти се каже това. — Тя целуна пръста си. — Ще ти помогна… — наведе се и докосна върха на носа му — да намериш свещения Граал.

Глава 9

Теса скочи на крака и хукна.

— Какво? — Ревът на Галахад отекна в залата.

Тя не го погледна, скочи от платформата, заобиколи ъгъла й и спря до Мерлин.

— Много добре. — Думите на магьосника бяха пропити от сарказъм. — И това ли сме научили от добрите сестри в „Света Маргарет“?

— Не съвсем. — Заобиколи Мерлин. Сигурно беше добре да направи разстоянието между себе си и Галахад възможно най-голямо. — Когато бях в последния курс, имах един учител, който искаше да ме научи на някои неща, невключени в програмата.

— Разбирам. Ето откъде идва тази пъргавина. — Той се подсмихна. — Ще ти е от голяма полза през идващите дни.

Теса надзърна иззад Мерлин. Галахад стоеше като бронзов колос, стиснал юмруци и зъби.

— Майчице, страшничък е, а? Ако погледът можеше да убива…

— За твой късмет неговият не може. Моят, от друга страна…

— Мерлин. — Гласът на Артур прозвуча нетърпеливо. — Ако ти и дамата сте готови, сигурен съм, че всички останали нямат търпение да свършваме с това.

— Готови сме, сир. — Мерлин се поклони.

— Трябва ли отново да правя реверанс? — попита тихо Теса.

— Така както го правиш, едва ли има някакъв смисъл.

— Галахад. — Кралят кимна към рицаря. Галахад премести погледа си от нея към Артур.

— Ваше величество?

— Иди, ако обичаш, при лейди Теса и Мерлин.

Галахад кимна рязко. Само след миг вече бе застанал от другата страна на Мерлин, извисявайки се над вълшебника. Защо изглеждаше толкова по-голям, когато беше ядосан? Погледът му продължаваше да е прикован в краля. Не беше и необходимо да поглежда към нея. Стойката му, брадичката му и стиснатите юмруци говореха съвсем ясно. Артур гледа рицаря известно време.

— Надявам се, че разбираш, Галахад, че не съм глупак.

Галахад поклати изненадано глава.

— Сир, никога не бих предположил подобно нещо.

— Отдавна знам за желанието ти да намериш Граал.

Галахад пристъпи нетърпеливо напред.

— Тогава, сир, аз… Но…

Гласът на Артур беше тих, но властен и отекваше в залата, привличайки вниманието на всеки, който все още не бе разбрал за драмата, разиграваща се на главната маса. На всеки, с изключение на Вивиан, която просто разглеждаше хубавия си маникюр. Кралят продължи:

— През последните десет години не си се задържал за дълго в двора ми.

— Но, сир, аз…

— И следователно аз нямах възможността да оценя дали си подходящ за подобна задача.

Галахад вирна брадичка.

— Не съм ли доказал качествата си през годините, в които изпълнявах повелите ти?

— Така е, ти изпълняваше повелите ми със забележителен успех. Не бих могъл да желая повече. — Артур се наведе напред, подпрял лакти на масата, притиснал дланите си една към друга, с насочени напред показалци. — Но сега желая. Много повече. Без значение дали вярваш, че това е желанието на твоето сърце, ще го направиш заради мен.

— Не е лесно за един крал да изпрати някого — когото и да е — на подобна мисия. — Кралят спря и за един съвсем кратък миг изглеждаше стар и уморен, сякаш товарът на управлението беше прекалено тежък за плещите му. Това изчезна толкова бързо, колкото се бе появило и той отново се превърна в Артур от легендата. — Това търсене ще е изпълнено с трудности. Ще са необходими жертви, а това може да ти струва и животът.

— Не се страхувам от това, сир.

— Не съм си мислил, че ще се страхуваш, момчето ми. — Ъгълчетата на устните му се вдигнаха леко нагоре, сякаш искаше да се усмихне, но се въздържаше. — Никога не съм и предполагал, че опасностите могат да попречат на ентусиазма ти.

— Никога, ваше величество.

Артур присви очи и погледна безмълвно Галахад, сякаш търсеше отговорите на незададени въпроси, преценявайки характера му, дори душата му. Погледите на краля и на рицаря разговаряха без думи. Секундите минаваха. Теса пристъпваше от крак на крак. Колко щеше да продължи това състезание, в което се чакаше кой ще трепне пръв? Ако някога си бе мислила, че да стоиш пред директор, шеф или съдия е неприятно, то беше нищо в сравнение с погледа на един крал.

Артур рязко кимна, сякаш доволен от това, което разбра. Над залата се понесе обща въздишка на облекчение.

— Много добре. Това ли искаш наистина?

— Да, Ваше величество.

Кралят се усмихна тъжно.

— Толкова много приличаш на баща си, момче.

— Благодаря, сир.

— Не винаги е комплимент, когато сравняваш един безразсъден син с безразсъдния му баща.

— Ваше величество. — Ланселот скочи на крака. — Не смятам, че „безразсъден“ е подходящо определение. Аз бих казал безстрашен, смел и дори…

— Достатъчно, Ланс. — Кралят се засмя. — Освен ако „дързък“ не е следващата точка от дългия ти списък с добродетели.

— Дързък? Ха! — Ланселот седна, сумтейки, на стола си. — Смятах да кажа „героичен“.

Гуенивир го погледна закачливо, сякаш беше чувала хвалбите му и преди и това беше просто една мила черта от характера му.

— Безразсъден — каза твърдо Артур. — Аз също имах твоя характер, когато бях по-млад. Крайно време е да позволим на сина ти да вдигне знамето, което някога носехме ние.

— Още не съм готов да се присъединя към старците, които висят на пазара и разказват приказки за по-добри дни, сир.

— Нито пък аз — отвърна рязко кралят.

— Позволи ми тогава да отида с него. — Ланселот се приведе към Артур. — Това ще е велико приключение за баща и син. Помисли, Артур, заедно ние…

— Стига толкова, Ланселот — В гласа на краля се долавяше кротка заповед и мъничко съжаление. — Имам нужда от съветите ти тук.

— Но, сир…

— Ланс. — Гуенивир сложи ръката си върху неговата. — Кралят има нужда от твоите напътствия и мъдростта ти. Не можеш да не му ги дадеш.

Тя го гледаше втренчено. Беше ли започнала връзката им?