Някакъв глас в главата й крещеше да се овладее. От това нямаше да излезе нищо! Не беше правилно! Щеше да унищожи и двамата! Не й пукаше. Нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен пламъкът на желанието му, който се сливаше с нейния. Желаеше го почти болезнено, с болка, произлизаща от самата й същност. По дяволите последствията за нея, за него, за бъдещето!

— Теса.

Той прошепна името й толкова настойчиво, че тя вдигна глава и го погледна в очите. Очи, които блестяха от тъмна страст и нещо повече. Смущение и още нещо. Тя се втренчи в тях. Погледът му се вкопчи в нейния. Какво още? Страх? Дали той не осъзнаваше каква катастрофа ще произлезе от това? Дали усещаше, както тя в момента, че това не е просто сливане на телата им, а и на душите им? Че нищо никога вече няма да бъде същото? Или беше чувство за вина? Дали силата на привличането между тях е върнала спомена за жената, която е обичал? Голямата му любов? Истинската му любов. Тя затаи дъх и разбра, че все пак едно нещо има значение. Голямо.

— Не. — Тя се претърколи от него и се изправи, поемайки си дълбоко въздух.

— Теса. — Той също скочи.

— Не. — Тя протегна ръка и заотстъпва заднишком. — Стой далеч от мен.

— Теса.

Дишаше запъхтяно. Тя се обърна и стисна здраво ръце, опитвайки се да се овладее.

— Не исках… Не знам… — В гласа му звучеше болка.

Обърни го на шега, Теса. Тя си наложи да спре да трепери и каза уж небрежно:

— Не се тревожи. — Обърна се с лице към него. — Малко следобедно удоволствие, излязло от контрол. — Тя се ухили смело, макар че въобще не се чувстваше така. — Хей, та ти си мъж! Аз съм жена. Пролет е. Хормоните явно са плъзнали. Забрави затова.

— Да забравя? — Челото му се сбърчи гневно. — Не искам да забравя. Това не беше просто…

— Спри дотук. — Гласът й трепереше леко и тя се надяваше, че той няма да забележи. — Сериозно говоря. Нищо не е станало. Беше грешка. Това е всичко. И няма да се случи отново. Не съм тук, за да облекчавам похотта на някакъв средновековен мъжага.

— Похот? — Ръцете му се свиха в юмруци. Личеше, че е побеснял. — Когато те държах в прегръдките си, това не беше просто похот.

— И какво беше?

— Не знам. — Прокара пръсти през косата си. — Аз… — Поклати глава.

— Виж какво, ще разбереш какво е измислил Мерлин за нас тогава, когато той ти каже, и нито миг преди това. — Добре. Треперенето бе спряло. — И няма да постигнеш нищо, като се опитваш да го измъкнеш от мен чрез… — Тя спря и се втренчи в него. — За това ли беше всичко? Мислел си, че така ще можеш да изкопчиш истината от мен?

По лицето му премина сянка на смущение.

— Може би, в началото. Може би си помислих…

— Ти… Ти… — Задави се от гняв. — Мошеник такъв! Благородният Галахад. Ама че тъпотия. Какво стана с кавалерството, честта и всички онези приказки?

Той изпъна рамене.

— Това не е въпрос на чест.

Тя повдигна вежди.

— Нима?

— Това е въпрос на стратегия. Всеки знае, че жените казват доста неща, когато са сграбчени от страстта. Ти знаеш нещо, което аз искам да знам. — Пристъпи към нея. — И ще го разбера.

— Е, няма да го изкопчиш с целувки. Не мога да повярвам, че за малко не се хванах. — Тя се обърна рязко и направи една крачка.

Той сграбчи ръката й и я дръпна обратно.

— Това си мислех в началото, но не и в края.

— Пусни ме! — Тя стисна ръце и се изви, но лакътят й бе спрян от стоманената му хватка. — Ох!

От очите му излизаха искри.

— Сестра Абигейл може би все пак не те е обучила толкова добре. Един рицар може да бъде сварен неподготвен само веднъж.

Тя се отскубна и отстъпи назад.

— Ще го имам предвид. А сега трябва да си изясним някои неща.

— Много добре.

— Ти и аз ще бъдем партньори в това малко приключение, което ни е замислил Мерлин. Съвсем професионални отношения. Това е. Точка. Разбрано?

Той сви рамене.

— Както желаеш.

— Точно това желая.

Теса се обърна и тръгна в посока към замъка. За един миг си бе помислила, че той изпитва същите чувства като нея. Страст, толкова дълбока, че я плашеше. Чувства, които дори не бе подозирала, че съществуват. Когато се върнеше в онзи глупав, примитивен замък, щеше да си поплаче хубавичко.

Възможно ли е да е любов? Олюля се при тази мисъл. Не, разбира се, че не. Бе станало прекалено бързо, за да е любов. Но дори сексуалното желание никога не е било толкова силно. Никой мъж не я бе възбуждал така. Не само тялото й, но съзнанието й, може би дори душата й. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че каквото и да изпитваше към него, то беше силно и плашещо. При други обстоятелства сексът с него щеше да е хубав. Добре де, щеше да е страхотен. Фантастичен. Но това не можеше да стане, без да се намеси и сърцето й. Проклет мъж. Очевидно беше, че все още обича мъртвата си съпруга. А дори и тук, където никой не подозираше за съществуването на нейния свят, тя не можеше да си позволи да обича мъж, който не може да отвърне на чувствата й. Конят му спря до нея.

— Какво? — каза рязко тя, без да вдига поглед.

— Има много път до замъка, милейди.

Без да го вижда, знаеше, че се усмихва.

— Не съм ти никаква лейди. — Стисна зъби. — И ми се върви.

— Аз мисля, че не. — Той посегна и я грабна.

— Хей!

Галахад я сложи пред себе си без никакво видимо усилие.

— Толкова ме дразниш.

— Както и ти мен. — Той спря и Теса знаеше, че ако го погледне, ще види, че се усмихва. — Милейди.

Яздеха мълчаливо около пет минути, когато Теса се отказа да се опитва да седи изправена и възможно най-отдалечена от него. Отпусна се. Защо й беше толкова приятно докосването до тялото му?

— Очаква се кралят да се върне днес — обади се той.

— И аз така чух.

— Довечера ще има голям пир. — Тя не отговори и той въздъхна. — Тогава ще го помоля за благословията му.

— За Граал? — Тя затаи дъх.

— За Граал. — Гласът му беше равен и в него се долавяше сила и решителност, на които тя не можеше да не се възхити.

— Това е значи. — Въодушевление ли изпитваше? Или страх? — Началото на приключението.

— Имал съм много приключения. Това… това ще бъде различно.

— Без съмнение, приятел — каза тя повече на себе си, отколкото на него. Как щеше да бъде непрекъснато с него и едновременно с това да се държи на разстояние?

— Съжалявам, че няма да успеем да осъществим незначителната задача, която ни е подготвил Мерлин, но няма да имам време. Ще напусна Камелот възможно най-бързо. — Той спря, очаквайки някакъв отговор, но тя нямаше ни най-малка представа, какво да каже. Не искаше да го лъже, но определено нямаше намерение да му каже истината. — Ще ми липсваш, Теса — каза тихо той и сърцето й се сви.

— Този път няма да стане. — Тя поклати глава. — Както ти каза: „Един рицар може да бъде сварен неподготвен само веднъж“. Сестра Абигейл не ни учеше само на физическа самозащита.

Той само се усмихна и продължиха да яздят мълчаливо. Теса можеше да се наслаждава на спокойствието, докато траеше. Галахад щеше да побеснее, когато разбере, че ще получи точно това, което иска, но с прибавка към него. Тя наистина мислеше това, което каза. Отсега нататък всичко беше само бизнес. А после щеше да се прибере вкъщи. Галахад щеше да остане в някой клас, който ще я принудят да води. Точно там, където му беше мястото, а тя щеше… какво? Да пътува за Гърция? Смешно, дори гръцките богове някак бледнееха пред нейния легендарен рицар. Разбира се, той не беше неин рицар и никога нямаше да бъде. Дори и тя да го поискаше. А тя не искаше.

Тя се размърда, опитвайки се да се намести по-удобно, и той я хвана по-силно. Просто не беше възможно да не усети топлината на тялото му, проникваща в нейното. Никога повече нямаше да язди с него. Подобно нещо не можеше да се случи в хубав, удобен автомобил, където всеки си има собствена седалка. По дяволите, мразеше Средновековието.

Беше съвсем сигурна, че когато стигнат в замъка, сърцето й ще я боли почти толкова, колкото задникът.

Глава 8

И, какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Чувстваше се толкова не на място, както би се чувствал нудист на официална вечеря.

Теса стоеше в дъното на голямата зала, почти скрита зад една от колоните, които се издигаха като червени дървета към тавана. Разноцветно облечени хора разговаряха, докато заемаха местата си покрай дългите маси. Теса трябваше да си признае — това беше величествено като епичен филм и почти толкова завладяващо.

Изведнъж всички разговори замряха. В далечния край на залата, върху повдигната платформа, имаше маса, покрита с бяла покривка. Там седяха две жени и един мъж между тях. Двама стояха изправени точно зад тях, сякаш току-що бяха станали. Разпозна Галахад отдясно. Дори от това разстояние виждаше, че е разстроен, тялото му беше напрегнато от сдържан гняв. Мъжът до него, почти толкова висок, сложи ръка върху рамото му. Пред платформата войници обкръжаваха висок, рус мъж с гордо изражение и предизвикателна стойка.

В залата цареше мълчание, всички бяха съсредоточили погледите си върху конфронтацията на предната маса. Гласовете на участващите се извисяваха. Теса не можеше да различи думите, но не можеше да сбърка значението им. В гласа на русокосия звучеше нагло безочие. Това очевидно беше заплаха. Галахад се приведе напред, сякаш възнамеряваше да прескочи масата, но рицарят до него пристъпи напред и му препречи пътя. Седналият мъж се изправи с премерено достойнство. От него се излъчваха благородство и сила. Сърцето й скочи в гърлото. Артур?

Кралят се наведе леко напред и се обърна към по-младия мъж пред себе си. Думите му бяха прекалено тихи, за да се различат от мястото й в далечния край на залата, но дори и да беше на някоя от предните маси, сигурно пак нямаше да чуе нищо. Кралят кимна рязко на охраната и войниците отстъпиха.