— Не е ли? — Буцата пак се върна в гърлото й.

— Не. — Гласът му беше твърд. — Искам ти да ми кажеш за намеренията му.

— Не мога. — Тя поклати глава. — Нямам нищо общо с това.

— Но аз…

— Нека да не говорим за това сега. — Тя направи няколко крачки, после се обърна с лице към него. — Да поговорим за теб.

— Няма много за казване. — Той кръстоса ръце на гърдите си, сякаш я предизвикваше.

— Разбира се, че има. Като например… хм… — Тя седна на земята и потупа мястото до себе си. — Разкажи ми за Артур и Гуенивир.

— Много добре. — Той въздъхна и се настани до нея. — Преди Артур да заеме трона, земята беше…

— Не, не. Не искам урок по история. Това го знам. Е, поне известна част от него. — Тя придърпа колене към брадичката и прегърна краката си. — Разкажи ми за мъжа и жената, не за краля и кралицата. Какви са всъщност?

Той откъсна една тревичка.

— Трудно е да разделиш мъжа от краля.

— Но ти ги познаваш, откакто се помниш.

— Така е. Баща ми е бил приятел на краля отпреди раждането ми, бил е до него в битки и в мир. — Задъвка тревичката. — Артур е добър човек. А това не е лесно — да си едновременно добър човек и мъдър управник. Виждал съм го да се бори със себе си над решения, които няма да са хубави за малцина, но ще са безкрайно добри за мнозинството. Дори и да не беше мой суверен, той пак щеше да има уважението и обичта ми.

— Обич?

— Точно така. Той се отнася с мен като със свой син.

Веждите й се сключиха.

— Той няма ли син?

— Мордред. — Изплю името така, сякаш беше мръсна дума.

— Май не го харесваш особено — каза предпазливо тя. — Не е добър човек, така ли?

— Когато бяхме малки, бяхме като братя. Но с годините избрахме различни пътеки. — В тона му се долавяше отвращение. — Мордред е слабак и глупак. Алчността е проникнала до самата му душа. Ако живее достатъчно дълго, за да наследи баща си, със сигурност ще разпокъса кралството.

— Не мислиш, че ще живее толкова дълго?

Галахад изсумтя.

— Мордред прекарва дните си в безумни игри и лов само заради убиването. Нощите му са пълни с пиене и жени. Артур не може да направи нищо, освен да гледа на него с презрение. Когато Мордред стане крал, цяла Англия ще въстане. — Челюстта му се стегна. — Толкова по-различно щеше да е, ако Гуенивир бе родила на краля дете. Дори и момиче щеше да е по-добре от Мордред.

— Недей да говориш със заобикалки. Кажи ми това, което наистина мислиш — каза кисело тя.

Според легендата Мордред беше син на Артур и неговата полу-сестра, Морган Ле Фей. В истинската версия обаче всичко беше различно. По-добре беше да задава въпроси, отколкото да си прави погрешни изводи.

— Значи Мордред не е син на Гуенивир?

Галахад я изгледа стреснато.

— Наистина не е. Кралят бил женен, докато бил още съвсем млад, за лейди Морган, за която се смятало, че във вените й тече вълшебна кръв. Бракът бил отдавна замислен и между двамата нямало никакви чувства. Тя умряла, удавила се в езерото, когато Мордред бил на пет години. Той обвинява за това баща си, макар че Артур тогава не бил тук.

— Нищо чудно, че двамата не се разбират.

— Мордред мрази Артур. Артур гледа на Мордред едновременно с мъка и отвращение. — Поклати глава. — Това не предвещава добро за Англия.

— Ами Гуенивир? — попита бавно Теса.

— А! — Лицето на Галахад се оживи. — Гуенивир има добро сърце и смехът й носи радост на народа й. Притежава известен инат и решителност, които не биха били от полза на обикновена жена, но вършат добра работа на кралица. — Ъгълчетата на устните му трепнаха нагоре. — Виждам нещо подобно и у теб.

— О, нима? Благодаря. — Тя се усмихна с истинско удоволствие.

— Наистина е комплимент да те сравня с кралицата. За мен тя е като майка.

— Коя е била майка ти? Какво се е случило с нея?

Теса не беше съвсем сигурна, че иска да разбере. Според легендата майката на Галахад е успяла да заблуди Ланселот, че е Гуенивир, правила любов с него и заченала Галахад.

— Илейн, дъщеря на благородническо семейство. Тя и баща ми са били съвсем малко заедно. — Протегна лявата си ръка. Пръстенът с рубина, който бе забелязала в параклиса, блестеше кървавочервен на слънчевата светлина. — Бил е на майка ми. Дала го е на баща ми, а той — на мен. — Гласът му беше съвсем спокоен. — Умряла е в деня, в който съм се родил.

— Исусе! — Теса поклати глава. — Раждането е истинско наказание тук. Жените измират като мухи.

Галахад я погледна объркан.

— Забрави. Просто ми напомняй, че не бива да забременявам в Средновековието. — Тя се замисли за миг. — И кралят, и кралицата се отнасят с теб като със син. Ами баща ти? Какъв е той?

— Той е… Ланселот. — Галахад се засмя и изплю тревата. — Певците пеят за смелостта и подвизите му. Той е рицарят, по когото се мерят всички останали, и е повече мой спътник, отколкото мой баща. Уважавам го и го обичам, въпреки че не съм го познавал истински, преди да порасна. И все пак вярвам, че изпитва към мен бащински чувства. Той също е добър човек. Всички му завиждат за положението му в двора. Той е съветник и брат за краля и приятел и довереник за кралицата. Никога няма да има трима други хора, които да са толкова близки — и по ум, и по сърце.

— Интересно — промърмори Теса.

Е, това значеше ли, че Гуенивир и Ланселот не са започнали любовната връзка, която щеше да унищожи Камелот? Или лоялността на Галахад към тримата му пречеше да види това, което щеше да му извади очите? Дали това не беше още една част от мита, която не се вместваше в истинския живот?

— А сега, красива Теса — той се протегна, обърна се на една страна и се подпря на лакът, — е мой ред.

— Твой ред за какво?

— Мой ред да задавам въпроси.

Тя вече беше нащрек.

— Например?

— Знам, че си много далеч от дома си. Аз ти разказах за баща ми. А твоето семейство?

— Моето семейство? Ами, майка ми е чудесна, въпреки че все още се отнася с мен, сякаш съм на дванайсет години. А баща ми… — Гърлото й се сви, думите не искаха да излязат. Дали някога щеше да види отново родителите си? Или щеше да живее и да умре много време преди те да се родят?

Той хвана ръката й.

— Липсват ти.

Тя кимна и преглътна сълзите.

— А има ли някой друг, който да ти липсва? — Той спря. — Съпругът ти може би?

— Съпругът ми?

— Значи си вдовица. — Стисна ръката й съчувствено. — Така и предполагах.

Тя понечи да отрече, но замълча. Защо да не го остави да мисли, че е вдовица? Щеше да е много по-лесно да се преструва, че има мъртъв съпруг, отколкото да обяснява навиците на жените от края на двайсети век, особено на хора, които смятаха шестнайсетгодишните за прехвърлили зрелостта. Затова кимна.

— И аз така си помислих. Никоя жена, хубава като теб, не може да достигне такава напреднала възраст, без да се омъжи.

— Благодаря. — С „хубава“ и „напреднала възраст“, Теса не беше съвсем сигурна дали това е комплимент, или просто наблюдение. — Мисля.

— Разкажи ми тогава за страната си. — В сините му очи гореше любопитство. — За онова място, където земята е топка и където няма вълшебници.

Тя се размърда неспокойно. Какво можеше да му каже за бъдещето? Той очевидно вече не я смяташе за луда. Но ако се впуснеше в обяснения на самолети и телевизия и на открития космос, щеше да промени мнението си. Или щеше да я вземе за нагла лъжкиня.

— Може би някой ден, но не сега. Имам чувството, че ще имаме много време да разговаряме по-късно.

— Много добре.

Пръстите й се изгубиха в огромната му ръка и стомахът й трепна.

— Какво? — Тя се засмя пресилено. — Няма да спориш?

— Както сама каза — ще имаме достатъчно време. Кажи ми обаче — той вдигна ръката й към устните си и докосна леко връхчетата на пръстите й — за търсенето, на което Мерлин възнамерява да ни изпрати.

— Вече ти казах. — Защо бяха толкова топли устните му? — Не мога. Трябва да говориш с Мерлин.

— Но знаеш, нали? — Погледът му не изпускаше нейния.

Защо й беше толкова трудно да диша?

— Ъ-ъ… Предполагам, че да.

— Но няма да ми кажеш?

— Да кажа?

Как би могла въобще да каже нещо, докато тези дълбоки, буреносни очи я парализираха, а докосването на устните му преобръщаше вътрешностите й?

— А ще ми кажеш ли поне това? — Устните му се придвижиха към средата на дланта й и той я целуна леко. Побиха я тръпки. — Защо Мерлин каза, че си тук заради мен?

— Това ли е казал? — попита немощно тя.

— Да. — Дръпна леко ръката й и я придърпа в прегръдката си. Тя трябваше да се възпротиви. Искаше да се възпротиви. Но не можеше. — Ти каза, че не си тук, за да се омъжиш за мен. — Сведе глава към нея. — Какво искаше да каже Мерлин? — Устните му шепнеха до нейните, тя въздъхна. Желанието — силно и безумно — я обзе. — Как така си тук заради мен?

Тя изстена.

— Това е много лоша идея.

— Така ли, красива Теса? — Той я прегърна по-силно, толкова силно, че тя усети извивките на силното му тяло. — Наистина ли е лоша идея?

Устните му се притиснаха към нейните, нежни, но настоятелни. Тя въздъхна, предавайки се. Заля я неочакван копнеж. Устните й се отвориха под неговите, той я притисна още по-силно към себе си, устните му настояваха, а желанието й нарастваше, извирайки някъде дълбоко от дълбините на тялото й. Сграбчи туниката му. Ръцете му галеха гърба й. И преди се бе целувала, дори бе правила страхотен секс, но нищо в живота й не бе обърквало сетивата й така, както докосването на този мъж. Този рицар. Той беше мит, който тя не признаваше. Легенда, в която не вярваше. Как бе възможно да е толкова истински? Как бе възможно тя да се чувства толкова изгубена?

Той се претърколи по гръб, придръпвайки я върху тялото си. Миришеше на кожа, мускус и топлина и ако беше в своя свят, това щеше да я отблъсне, но тук мирисът му събуждаше някакви първични инстинкти. Ръцете му хванаха ханша й, топлината му проникна през тънката материя на роклята й. Устните й намериха пулса на шията му. Той изстена, сграбчи роклята й и я повдигна нагоре, докато не хвана голите й крака. Теса потрепери. Възбудата му беше съвсем осезаема между бедрата й и тя се премести, за да я усети още по-силно.