Освен Диндрейн.

Нима бяха минали десет години от смъртта на съпругата му? Той разсеяно завъртя пръстена на малкия си пръст. Колко бързо минаваха дните. Болката, която името й някога му причиняваше, бе избледняла с течение на времето. Той избяга от Камелот, когато тя напусна този свят, молейки краля за най-опасните мисии, за най-страшните задачи. Две години след това към него се присъедини баща му и те двамата заедно изпълняваха повелите на краля, неведнъж спасявайки живота си един на друг. Иронията беше в това, че изгубвайки една любов, той откри друга.

Баща му се бе връщал непрекъснато в Камелот през годините, разкъсван между нуждите на краля си и нуждите на сина си. Галахад подозираше, че човек като него не може да се задържа за дълго в приятния, но прекалено спокоен двор на Артур, и баща му наистина го придружаваше в пътуванията му отново и отново. Чак предишната пролет Галахад най-после се убеди, че трябва да се върне в единствения дом, който някога е познавал. Както и при краля, който гледаше на него като на свой син, и кралицата, която бе заела мястото на майка му, умряла при раждането.

Наведе се и докосна водата. Мънички вълнички нарушиха спокойствието на вирчето. Странно. Болката от загубата на Диндрейн бе избледняла, но заедно с нея бе избледняла и радостта от краткото време, прекарано с нея. Бяха живели заедно само две лета, преди тя да се помине, при раждането на сина му. Опита се да си спомни лицето й. Виждаше смътно едно момиче — високо и стройно, с кожа като сметана, с тъмни като нощта коси. Но лицето й, чертите й, трептяха в съзнанието му, прозрачни като водата под пръстите му.

Защо не можеше да си спомни? Обзеха го чувство на вина и раздразнение. Толкова дълго болката беше непоносима и той се опитваше да не мисли за нея. А сега въобще не можеше да си я спомни. Тя беше неговата първа любов, единствената му любов и бе откраднала сърцето му завинаги. Но той не беше нищо друго, освен един смъртен, с всичките му недостатъци, и сега в съзнанието му имаше само едно лице.

Бледо и деликатно, с решително изражение и звезди в кафявите очи.

Теса…

Диндрейн беше един миг от миналото. Миг, прекрасен и уникален, който щеше да остане завинаги в душата му. Теса беше тук и сега и той не можеше да отрече желанието, обзело го от момента, в който разбра, че е жена. Все пак не беше пазил целомъдрие през всичките тези години. Бе имал всички хубави момичета, желаещи да споделят огъня на мъж като него.

Не, когато погледнеше в очите на тази влудяваща жена, беше друго. Не волята на слабините му го бе накарала да стои до леглото й. Не беше и чистата простота на любовта, която бе изпитвал към Диндрейн. Това беше съвсем, съвсем различно. Необяснимо. Неописуемо.

— Господи. — Той се загледа във водата, едва ли не очакващ да види лицето й в зелените дълбини на вира. — Аз съм омагьосан.

Изправи се, прогонвайки очарованието на тази жена в покрайнините на съзнанието си. Сега имаше да мисли за други неща, свързани с лейди Теса.

Не беше повярвал на абсурдната мисъл, че е дошла в Камелот, за да стане негова съпруга, въпреки че, както с изненада откри, идеята не му се струваше чак толкова противна. Не, беше й го казал само за да възпламени гнева й, който вече бе изпитал. С гнева щеше да дойде истината.

Каква беше истината? Мерлин и Теса говореха за някакво търсене. Галахад никога не би предприел нещо подобно с жена до себе си. Самата идея за това беше абсурдна. И все пак, ако магьосникът заповядаше, Галахад не би имал друг избор. Стисна зъби. Дори и жена, единствена по рода си като Теса, си беше все пак жена. Пътуванията и подвизите на Галахад бяха извършвани самостоятелно или в компанията на баща му или други рицари. Мъже, готови да жертват живота си, за да спасят другаря си. Мъже, на които можеше да се разчита в битка и приятелство. Мъже с чувство за чест и смелост. А Галахад още не беше срещал жена с подобни качества.

Запъти се към коня си. Беше твърдо убеден — никакво търсене на земята не можеше да се осъществи заедно с жена. Въпреки плановете на магьосника, Галахад можеше да убеди Теса в опасностите на подобно нещо. Тя имаше остър ум и щеше да разбере логиката му. Наистина.

Метна се на седлото. Самият Мерлин не би могъл да отрече тази логика. Освен това, колкото и да искаше да опознае тази лейди и да проучи прелестите, които можеше да му предложи, Галахад нямаше да остане в Камелот за дълго.

Беше крайно време да помоли за разрешението на краля да осъществи единственото приключение, за което бе мечтал, откакто се помнеше. По различни причини досега бе пропускал шанса си. Подозираше, че баща му и Артур са се уговорили да му попречат да го направи. Неоснователна тревога за безопасността му, без съмнение. Малко рицари се бяха върнали от това търсене и не защото останалите са успели, а защото бяха изгубили живота си. Онези, които се бяха върнали, сега изживяваха живота си и сянката на провала.

Галахад нямаше да се провали. Знаеше го със сигурност Той и само той можеше да открие свещения Граал и да стане негов пазител. Не знаеше какво точно ще произтече от това, но беше готов. Каквато и да беше цената, щеше да си струва. Плесна с юздите и конят препусна към Камелот.

А ако Артур откаже? Не беше мислил затова. Неподчинението на краля беше измяна, наказваща се със смърт. Но нещо повече — той се бе заклел пред Артур като негов верен васал и нарушаването на клетвата му за подчинение към краля би била най-голямото петно върху честта и дълга му.

Ами дългът ми спрямо самия мен? Галахад изпъна рамене, вдигна решително брадичка. Нямаше друг избор. Това беше пътеката, предопределена му да измине. Нямаше нищо по-ясно от това. И никой — нито кралят, нито баща му, нито вълшебникът — можеше да му попречи да осъществи съдбата си.

Времето бе дошло, а той беше Галахад, рицар от тази страна. Щеше да потърси наградата, която всички хора търсеха за славата на краля си, на страната си, на душата си.

* * *

— Не ти ли харесва, милейди? — Хубавото чело на камериерката се набразди тревожно.

— Хубаво е, благодаря.

Теса кимна към подноса с хляб и сирене, като не спря да крачи из стаята, в която я бе оставил Галахад.

— Взела си си само една хапка.

— Не съм толкова гладна, колкото си мислех.

Това си беше чиста лъжа. Теса се чувстваше така, сякаш не е яла от години. Ха! Разбира се, та това не бяха години — това бяха векове. И въпреки това, всеки път, когато се опитваше да хапне, си спомняше за пастьоризацията — още неразработена; за хладилниците — още неизобретени; и за бактериите — още неоткрити. Кой знае какви ужасни микроби живееха в това?

— Едва ли ще си възвърнеш силите без храна. — Ориана изсумтя. — Сър Галахад остави строга заповед да ядеш.

Тя стисна устни. Хубаво момиче със светло кестенява коса и кехлибарени очи. Не беше на повече от шестнайсет, но подходът й беше като на сержант.

— Добре. Права си. Няма да се справя с нищо, ако съм гладна. Това едва ли е най-подходящият момент за диета. — Теса отиде до дървената маса, отчупи си малко късче хляб и махна с ръка към Ориана. — Просто ще си мисля, че това е естествена, здравословна храна. Много е вървежно. — Лапна залъка.

— Вървежно?

— А-ха. — Теса сдъвка и преглътна. Малко сух, малко твърд, но вкусен. — Вървежно. Горещо. Популярно. Това, което правят всички.

Ориана сбърчи вежди.

— Речта ти е много странна.

— Повярвай ми, тепърва ще чуеш още по-странни неща. — Теса погледна сиренето. Бледо и на бучки, то въобще не й изглеждаше апетитно, но нямаше да я убие. Вероятно. Отчупи си малко и го опита. — Не е лошо. — Отново го разгледа. — Нещо като…

Тя се облещи. Това беше последната капка. Последното парченце от мозайката. Стомахът й се сви.

— Милейди? Нещо липсва ли?

— Да. Не. Мисля, че не. — Теса махна косата от лицето си. — Просто осъзнах, че хора, които са в безсъзнание или в кома, не огладняват. Тях ги хранят чрез системи с витамини, минерали, протеини и всичко необходимо. Все още не съм абсолютно убедена, но… По дяволите. — Тя махна с ръка към сиренето. — Това трябва да е истинско. Ти си истинска. — Махна към стените. — Всичко това е истинско.

— Да, милейди.

Очите на Ориана се разшириха и тя заотстъпва заднишком към вратата.

— О, не се тревожи. — Теса въздъхна отчаяно. — Няма да ти сторя зло. Ти си най-малкият ми проблем. — Тя пъхна последната хапка в устата си изненадана, че е толкова спокойна. — Предполагам, че отдавна го знам, но просто не съм искала да си го призная. Наистина се надявах, че всичко това ще се окаже просто един лош сън. — Поклати глава. — Трябваше да се досетя, че храната ще ме подкрепи. Какво трябва да правя сега?

Ориана направи още една крачка към вратата.

— Не знам, милейди.

— Няма ли да престанеш? — каза рязко Теса. — Обещавам, че няма да те ухапя.

Ориана затисна ужасено устата си с ръка.

— Това е просто израз!

— Но нима вълшебникът не те призова в параклиса? Поне аз така чух. — Любопитството на момичето надвиваше страха.

Теса изпъшка.

— Едва ли. Той просто осигури транспорта. Един вид средновековно телепортиране. — Тя си пое дълбоко въздух. — Наистина, безобидна съм. И съжалявам, че те изплаших. Точно сега се чувствам малко напрегната.

Ориана я изгледа предпазливо и кимна, омилостивена от извинението.

— Страхотно. Вероятно можеш да ми помогнеш да измисля нещо да се измъкна от тази каша. — Теса се усмихна. — А една приятелка няма да ми е излишна.

— Аз мога да ти бъда приятелка — каза бавно Ориана, — ако наистина не хапеш.

Теса избухна в смях и се прекръсти.

— Никакъв проблем, сладурче. Сега. — Теса отново закрачи из стаята, разтърсвайки разсеяно ръце пред себе си, вперила поглед напред. — Не мога просто да седя тук и да чакам. Трябва да измисля какво ще направя. План, или нещо такова. Първо на първо, нека си го призная, засега съм тук и няма изгледи за измъкване. Може би мога да избягам от замъка, но къде ще отида? Хърбърт Уелс едва ли ме чака зад стените с машината си на времето.