— Откажи се, скъпи. Вече всичко ми е ясно. Подозирах нещо още когато предишния път се сети за тези каскади през времето. Само че тогава бях готова да приема, че гордостта на моя беден, скъп Мерлин е наранена, защото светът смята, че той никога не е съществувал. Аз дори почти ти простих за това, че в легендата си ме превърна в злата вещица, пленила благородния вълшебник.

Той притисна ръка към сърцето си.

— Ти плени сърцето ми.

— Не се опитвай да се измъкнеш. Завесата най-после се вдигна. Този малък излет в Средновековието няма нищо общо с историята, нито с легендите, нито с търсенето на Граал.

— Няма ли? — предпазливо каза той.

— Много добре знаеш, че няма. — Тя се втренчи в очите му. — Ти, скъпи мой, си отегчен!

— Отегчен?

— Отегчен! Сам го каза. Съвременният живот просто е прекалено удобен за теб. Прекалено лесен. Там не съществуват затрудненията от това примитивно време. Магии не са необходими и следователно — няма нужда от теб. Не получаваш възхвалите, на които се радваше тук като вълшебник…

— Вълшебник необикновен — наблегна той.

— И съветник на крале. Дъра, дъра, дъра… Знам. Всеки знае. Сега, когато се замисля, точно затова го направи предишния път. Да бъдеш сравнително обикновен човек в епоха, когато оцеляването не е проблем, е прекалено скучно за теб. Какво те накара да поемеш назад предишния път?

Той приличаше на дете, хванато да върши пакост.

— Електричеството.

— Не мога да повярвам, че досега не съм го разбрала. — Тя се плесна по челото. — Знаците бяха навсякъде…

— Парни машини. Навлизането на проклетите телефони…

— Като се замисля, си спомням за известно безпокойство от твоя страна, когато започна Индустриалната революция.

— Фотографията, динамитът. — Той потрепери. — Психиатрията…

— Стига! — Тя поклати глава. — Деветнайсети век беше период на огромен напредък за човечеството. Би трябвало да си щастлив заради смъртните.

Той изтупа някаква въображаема прашинка от пуловера си.

— Не ми беше много забавно.

— Забавно? А аз мислех, че тогава беше много забавно, и още по-забавно — след още сто години. И на мен това ми харесва. — Очите й се присвиха. — И какво те подпали този път? Микровълновите печки? Клетъчните телефони? Интернет?

Той кръстоса ръце на гърдите си.

— Компютърната анимация.

— Какво?

— Компютърната анимация.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че сме се върнали векове назад само защото създателите на филми се научиха да правят динозаври, които изглеждат като истински?

— Нещо такова — смънка той.

— Това е пълна глупост и ми писна от нея. — Вивиан стисна зъби. — Връщаме се вкъщи. Веднага!

— Не, не се връщаме. — Устните му образуваха стегната права линия, която означаваше, че няма да търпи повече възражения.

Само ако притежаваше достатъчно сила да го окове или поне да го победи в собствената му игра, досега този човек щеше да е превърнат в жаба.

— В съвременния ти свят няма нищо, което да може да се сравни с възбудата и приключението наедно велико търсене, предприето за славата на Бога и родината. Галахад ще тръгне на своето пътуване. Теса ще отиде с него, а ти и аз ще наблюдаваме всичко внимателно. Оттук.

Тя го гледаше невярващо.

— Защо избра точно тази жена?

— Галахад има нужда от помощ, за да открие Граал.

— Тогава доведи му Арнолд Шварценегер, не някаква ги ниска, русокоса учителка.

— Теса не вярва в мен.

Веждите й подскочиха.

— Да не би да смяташ, че Арнолд вярва?

Той не й обърна внимание.

— Теса не вярва в Артур и Галахад, в нищо от всичко това.

— Вземи десет души от двайсети век и девет и половина от тях няма да вярват.

— Във вселената няма нищо по-могъщо от вярата на човек, който се е убедил с очите си.

— Няма нищо по-дразнещо от мъж, който заобикаля въпроса ти. Какво не ми казваш?

Той въздъхна с нежелание.

— В нея има магия.

— Магия? — Очите на Вивиан се ококориха. — Тя е една от нас?

— Не съвсем. Но в произхода й има нещо вълшебно. От страна на майка й. Приятна жена. Оцени стойността на книгата ми. — Последното беше казано съвсем тихо.

— Дори и така да е, те просто не могат да успеят.

— Тя притежава това, което му е необходимо, за да открие Граал. Никой от двамата не го осъзнава сега, но ще си паснат като двете половини на едно цяло…

— По-скоро като масло и вода. — И все пак, противоположностите се привличаха.

— Ще видим. — Самодоволна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му — Предполагам, че би искала да се обзаложим за това?

— Как да се обзаложим?

— Не знам. — Той се замисли. — Ако аз спечеля… ще се връщаме в тази епоха толкова често, колкото пожелая, и ще оставаме толкова дълго, колкото искам, дори за постоянно, ако ми се прииска и — усмивката му стана определено присмехулна — ти няма да можеш да кажеш и една-едничка дума против това. А ако спечелиш ти…

— Ако спечеля аз, казваме на Средновековието сбогом завинаги. Оставяме миналото. И — очите й се присвиха — никога повече няма да използваш фразата „Магьосник необикновен и съветник на крале“.

Той я огледа подозрително.

— Обещаваш ли да не мамиш?

Тя кръстоса пръсти зад гърба си.

— Вече ти казах, не е необходимо да мамя. Добра съм.

— Значи — споразумяхме се?

— Да. — Тя кимна.

Бедният Мерлин. Нямаше никакъв начин Вивиан да изгуби този облог, защото нямаше никакъв начин Вивиан да се върне отново тук. Не и преди самото време да спре да съществува.

Това може и да беше върхът в кариерата на Мерлин, по тогава тя беше само една неопитна, начинаеща вълшебница, едно момиче, влюбено до уши. Не, нямаше да мине отново през всичко това.

Не беше хубаво, че Галахад и Теса ще се окажат просто пионки в този магичен гамбит, но просто не можеше да се направи нищо. Дано оцелееха. Това не беше неин проблем. Не съвсем. Вивиан никога не е била безжалостна, когато се отнасяше за живота на смъртните, но сега беше различно. Това сега беше облог.

А в този момент би направила всичко, за да се върне в Монте Карло.

Глава 6

— Събуди се, красива Теса.

Теса се обърна и се сгуши под завивките, опитвайки се да избяга от гласа, който се намесваше в съня й.

— Махай се.

— Време е да посрещнем новия ден.

Гласът беше силен, настойчив и прекалено висок. Тя не му обърна внимание и прегърна възглавницата.

— Лейди Теса?

Гласът вече звучеше нетърпеливо. И познато. Беше го чувала и преди, но къде? Разбира се. Сънищата й. Странни, чудновати фантазии с Фред Астер в главната роля, облечен в тъмносин халат, и великолепен тъмнокос мъж, с размерите на малък дъб, и замък, изграден от камъни, магии и…

Нещо я плесна по задника. Тя се обърна и се надигна. Вече беше съвсем будна и ядосана при това.

— Кой ме удари?

Галахад стоеше до леглото и й се хилеше. Поклони се учтиво.

— Добро утро, милейди.

— Ти! — Всичко, случило се от момента, когато отвори онази проклета книга в библиотеката, премина през главата й. Тя вдигна треперещ показалец към него. — Ти си истински!

— Щях да съм наистина много разочарован, ако това не беше вярно. — Той сякаш се замисли над думите й. — Въпреки че съм чувал за доста същества, които съвсем не отговарят на представата ни за това, което ние с теб смятаме за истинско. Тролове и гноми, и феи, и всички останали. Не бих искал да обидя никого от тях, намеквайки…

— Ти ме удари!

— Това беше само леко потупване, за да те измъкна от дрямката ти. — Той сви рамене. — Мерлин каза, че ще е трудничко да те събудя. Лежиш тук от три дни и вече беше крайно време да…

— Добре, добре, будна съм. Три дни, а?

Теса огледа стаята. Просторна, със студени каменни стени и високи тавани. Имаше камина, достатъчно голяма, за да стои изправена в нея, както и огромна дървена ракла, маса и стол. Изглеждаше доста по-добре от представите й за обзавеждане на стая в средновековен замък, макар че все пак беше малко спартанска за нейния вкус.

— Къде съм?

— В покоите ми.

— В покоите ти? В такъв случай — стомахът й се сви на топка, — това трябва да е леглото ти.

— Точно така, милейди.

Тя изстена и се отпусна назад, завивайки се през глава. Всеки сън, колкото и да е странен, беше за предпочитане пред тази съмнителна реалност.

— Махай се! Сега отново ще заспя и когато се събудя, теб няма да те има. Всичко това няма да го има. Ще бъда в някоя хубава, приятна болнична стая с хубави, приятни системи…

Смехът му отекна силно.

— Ти наистина си голям инат, но аз не мисля така, милейди.

— Махай се! Ще стана, ако се махнеш. Не съм облечена.

— Едва ли можеше да си починеш добре с онези дрехи. — Гласът му звучеше присмехулно.

Тя седна и придърпа завивките.

— Кажи ми, че не ти си ме съблякъл.

Той сви рамене.

— Мога да ти го кажа, щом искаш.

Но ще бъде лъжа.

— Вие нямате ли прислуга? Камериерки? Нещо такова?

— Имаме. — Той се втренчи в нея. — Това е цивилизована страна. Но когато те донесох в леглото си, тук нямаше никой, който да се погрижи за теб, затова реших, че ще е най-добре да го направя сам.

— А какво ще кажеш за кавалерството, а? Събличането на жена в безсъзнание не е ли нарушаване на правилата?

— Бях съвсем любезен — каза замислено той. — В действията ми нямаше нищо нередно.

— Обзалагам се. И защо съм в твоето легло?

— Тогава не се оплакваше.

— Бях заспала. Припаднала. Нещо от този род. — Теса поклати глава. — Нищо подобно не ми се е случвало преди.

Той се отпусна в края на леглото и тя за малко не се претърколи към него.

— Мерлин казва, че дългият ти сън е необходим, за да се пребориш с остатъците от магията в ума си и да прочистиш главата си за задачата, която ти предстои. Чувстваш ли се възстановена?