Виктория Александър - Вярвай

Оживената сцена имаше известна прилика с онези стари филми, отнасящи се до рицарите и до епохата на Средновековието. С тази разлика, че режисьорът тук явно работеше на принципа „Количеството за сметка на качеството“. В двора бяха наредени в редици бараки или може би сергии. Ездачи с огромни мечове и кучета, джафкащи в краката на конете им, си проправяха път през скупчените бърборещи жени. Пилета и гъски, очевидно много по-умни, отколкото изглеждаха, се разхождаха свободно, избягвайки копитата на воловете и колелата на каруците. Във въздуха отекваха всякакви възможни звуци. Дрънчене на метал. Блеене на кози и кукуригане на петли. Спор на висок глас отсам, детски смях оттатък.

— Имам страхотно въображение. — Теса поклати глава. — Явно съм прекалено обременена сетивно.

Галахад въздъхна тежко.

— Това не е първото нещо за днес, милейди, което обърква ума ми.

— Съжалявам. Сетивно обременена означава… е… всичко това. — Теса махна с ръка. — Толкова много неща се случват тук. Изумително е.

— Това е животът, Теса. — Галахад повдигна вежди. — Толкова ли се различава от твоята страна?

— Това е меко казано. Ти просто не можеш да разбереш колко много се различава.

— Може би. — Той сви рамене, сякаш не го интересуваше особено и тръгна през двора.

От време на време спираше, за да й покаже нещо, което смяташе за интересно — идеалният средновековен екскурзовод. От параклиса я бе повел по нещо като коридор към широка, извита каменна стълба, мърморейки нещо за започване от самото начало. Явно не беше свикнал с толкова долна работа — да развежда гост — и жена при това. Теса скри усмивката си. Съзнанието й бе успяло да създаде мъж, който изглеждаше като най-смелата й мечта, но въпреки това се държеше като героя-мъжкар от всеки филм. А тя, разбира се, беше героинята, която щеше да му смачка фасона.

Теса упорито не искаше да се откаже от избледняващата си надежда за злополуки, болници и кома. Беше по-лесно да приемеш физическо нараняване, отколкото магьосничество и това, което я заобикаляше. О, разбира се, всичко изглеждаше достатъчно действително: от утъпканата пръст под краката й до сър Парче от едната й страна и миризмите и звуците, хванали я в капана си. Но никой — нито съдбата, нито Фред Астер — не би й причинил това. Тя беше почтен човек. Никога не би наранила някого. Е, беше малко гадна понякога, но не заслужаваше това. Никой не заслужаваше Средновековието.

Галахад спря внезапно и Теса за малко не се блъсна в него. Той присви очи към група млади мъже, по-скоро момчета, въоръжени с дървени мечове и малки щитове. Сражаваха се един с друг и това явно беше някакъв вид урок.

— Какво е това? Училище за рицари?

— Това е важна работа. — Той гледаше младежите, свъсил вежди. — Придобиването на уменията, необходими за осъществяването на кралската воля, изисква доста упражняване. В този час на деня се упражняват онези, които все още учат занаята. Отлично, Бартоломю — извика той.

Един рус младеж, който не изглеждаше по-голям от тринайсетгодишен, му се усмихна бързо през рамо, после отново потъна в неистинската битка с младежки ентусиазъм.

— Бартоломю е мой оръженосец. Добро момче. Като син ми е. — Той спря, лицето му помръкна.

— Нямаш ли деца? — Ами съпруга?

— Не.

Каза го рязко, обърна се и продължи напред. Това очевидно не беше тема, която може да се обсъжда. Теса се запрепъва след него. Дали и съпругата също е забранена тема?

— Значи, хм, това е Камелот, а?

— Не.

— Но аз мислех…

— Ела.

Той се запъти към най-близката кула, докато Теса се опитваше да го настигне. Галахад отвори една тежка дървена врата и пристъпи вътре. Пред него се извиваше каменна стълба. Вземаше стъпалата по две наведнъж.

— Хей, почакай.

Теса се задъхваше. Проклятие. Ако не водеше толкова заседнал живот, сега нямаше да е в такава окаяна форма. Най-после стигна края и пристъпи през отворената врата.

— Е, за какво дойдохме тук?

— Искаше да видиш Камелот.

Върху стената имаше нещо като каменен парапет откъм замъка, който стигаше някъде до кръста му. От външната стена обаче каменният зид беше по-висок от Галахад, но с процепи, които го правеха назъбен. Ако си спомняше правилно, в това беше разликата между обикновено укрепление и истински замък.

— Виж сама.

Тя пристъпи напред и погледна през отвора навън. Ахна.

— Ау! — Гледката я накара да затаи дъх. — Великолепно е.

Замъкът се издигаше на малко възвишение, а в подножието му се намираше доста голямо село. От другата страна на замъка се простираше обширна ливада, достигаща в далечината до гора. По пасищата се виждаха овце. Тревата беше толкова зелена, сякаш нарисувана. Небето беше с цвят на блед сапфир. Няколко мързеливи облака се носеха из него сякаш за да подчертаят съвършенството на природата.

— Ето това, милейди, е Камелот. Замъкът на краля е центърът на неговото управление и власт, но самият Камелот не е само Артур, не и тази крепост. Кралят и неговият народ заедно са Камелот.

Теса не можеше да откъсне поглед от гледката.

— Толкова е… не знам… идеално. Спокойно. Но, разбира се, че ще бъде.

— Разбира се? — попита тихо той.

Теса си пое дълбоко въздух и се загледа в пейзажа.

— Аз го измислих. И тебе измислих. Това не е истинско. Нищо.

— Теса. — Той хвана брадичката й и я погледна в очите. — Съвсем сигурен съм, че не си луда. И въпреки това в думите ти няма смисъл. — Хвана я за раменете и отново я обърна към изгледа. — Това, което виждаш, не е идеално, но наистина е спокойно в момента. Артур…

— Знам историята. — В гласа й звучеше нетърпение. — Артур е обединил всички воюващи фракции в Англия, събрал ги е под своето знаме.

Той кимна.

— Това се случи, когато бях съвсем млад.

— Не знам всичко толкова добре, колкото би трябвало. Редно беше да направя повече изследвания, но наистина мразех този клас. — Страхът, с който се бореше цял ден, отново запълзя към нея. — Както и тази легенда, и тази епоха…

— Теса — каза рязко той, сякаш усетил надигащата се у нея паника, — това е магията. Не можеш да разбереш кое е истинско и кое — не, заради магията на Мерлин.

— Забрави. Аз не вярвам в магии. — Гласът й се извиси.

— Вярвай в каквото искаш, но това е самата истина.

— Не е истината. Това е приказка. Сън. И аз не вярвам в него. Въобще. Нито в Артур, нито в Камелот… — По дяволите. — Нито в теб.

— Теса. — Челото му се набразди разтревожено и той пристъпи към нея.

— Не се приближавай до мен!

Тя протегна ръка пред себе си. Ако той я докоснеше сега, щеше да бъде изгубена. Щеше да го усети — силен, топъл, истински — и щеше да разбере това, което вече знаеше. Това, което не можеше да отрече. Това, което я изпълваше с ужас.

— Теса?

Погледът й се замъгли, всичко се завъртя. Призля й. Галахад се превърна в сянка и живите цветове на неговия свят се сляха в бледокафяво и сиво, нюансите на книгите в библиотеката. Теса се препъна и се удари в ръба на масата. Справочниците й все още бяха подредени прилежно в средата й. Протегна ръка и докосна солидната дъбова повърхност. Беше се върнала!

Без предупреждение, ръката й потъна в масата, сякаш беше направена от желе. Библиотеката изчезна. Пред нея стоеше Галахад. Тя падна в ръцете му.

— Милейди!

Налегна я невероятна умора, с която не можеше да се бори. Потъна незнайно къде. Това ли беше? Нима комата й завършваше със смърт? Или това просто беше краят на съня й? Дали щеше да се събуди в собствения си свят? Или ще остане в този?

Не! Мъчеше се да не затваря очи. Гласът й беше едва доловим шепот:

— Няма да се откажа. Не мога. Отивам в Гърция след три седмици…

Умората притъпи всичките й сетива. Потъна в тъмнината, падаше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездънната бездна. Изпадна в безсъзнание, а последната й мисъл беше съвсем практична и далеч от мъжа, който я прегръщаше, и легендата, която я оковаваше в мъглите си.

Никой нямаше да й върне парите за неизползвания билет до Гърция.