Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Ръката ѝ мигом се насочи към корема, под металната извивка на нагръдника.

— В безопасност сме — каза тя.

Пратеникът кимна.

— Той ви изпрати това…

Подаде ѝ мъжки жакет, ужасно разкъсан и нарязан, покрит с петна от кръв.

— Какво е това?

— Дрехата на краля на Шотландия. Свалихме я за доказателство от мъртвото му тяло. Тялото му е при нас, в момента го балсамират. Той е мъртъв, шотландците са разгромени. Вие извършихте онова, което никой английски крал след Едуард Първи не е успял да стори. Вие премахнахте опасността от шотландско нашествие в Англия.

— Напишете ми доклад — каза тя решително. — Продиктувайте го на писаря. Всичко, което знаете, и всичко, което милорд Съри е казал. Трябва да пиша на краля.

— Лорд Съри попита…

— Да?

— Дали да навлезе в Шотландия и да я опустоши? Казва, че ще има малко или никаква съпротива. Това е нашият шанс. Бихме могли да ги унищожим, те са изцяло оставени на нашата милост.

— Разбира се — каза тя веднага, после се поколеба. Това беше отговорът, който всеки монарх в Европа щеше да даде. Един размирен съсед, един закоравял враг, бе разбит. Всеки крал в християнския свят щеше да тръгне в настъпление и да си отмъсти.

— Не. Не, почакайте за миг.

Тя се извърна от него и отиде до входа на палатката си. Отвън мъжете се подготвяха за още една нощ на път, далече от домовете си. Из целия лагер имаше малки готварски огньове, горящи факли, във въздуха витаеше мирисът на готвене, тор и пот. Това беше познатият мирис от детството на Катерина, детство, първите седем години от които бяха прекарани в състояние на постоянна война срещу враг, който бе изтласкван все по-назад и по-назад, и накрая бе докаран до робство, изгнание и смърт.

* * *

Мисли, нареждам си ожесточено на ум. Не се поддавай на чувствата, на нежното си сърце, мисли със суров ум, с ум на войник. Не обмисляй това като жена, очакваща дете, която знае, че тази вечер в Шотландия има много вдовици, мисли като кралица. Моят враг е победен, страната лежи открита пред мен, техният крал е мъртъв, кралицата им е младо, глупаво момиче и моя зълва. Мога да насека тази страна на парчета, мога да я раздробя. Всеки опитен командир би ги унищожил сега и би ги оставил сломени поне за поколение напред. Баща ми не би се поколебал; майка ми щеше вече да е издала заповедта.

Спирам се. Те — майка ми и баща ми — грешаха. Най-сетне изричам недопустимото, немислимото. Майка ми и баща ми сгрешиха. Може и да бяха гениални военачалници, безспорно бяха убедени в това, което вършеха, наричаха ги християнски владетели — но грешаха. Беше ми необходим цял живот, за да разбера това.

Състоянието на постоянна война е меч с две остриета, то посича и победителя, и победения. Ако подложим на гонения шотландците сега, ще постигнем триумф, можем да опустошим страната, можем да ги сломим за поколения напред. Но унищожението ражда само плъхове и чума. След време те ще се съвземат, ще тръгнат срещу нас. Децата им ще тръгнат срещу моите деца и жестоката битка ще трябва да бъде водена отново, съвсем отначало. Омразата поражда омраза. Майка ми и баща ми прогониха маврите отвъд морето, но всички знаят, че извършвайки това, те спечелиха само една битка във война, която никога няма да спре, докато християни и мюсюлмани не бъдат готови да живеят редом едни с други в мир и хармония. Изабела и Фердинанд нанесоха тежко поражение на маврите, но техните деца и децата на децата им ще се изправят пред свещената война в отговор на кръстоносните походи. Войната не е отговор на войната, войната не слага край на войната. Единственият приемлив завършек е мирът.

* * *

— Изпратете ми нов, отпочинал вестоносец — каза Катерина през рамо и изчака човекът да дойде. — Трябва да отидете при милорд Съри и да му съобщите, че му благодаря за тази прекрасна новина за една чудесна победа. Трябва да му кажете да остави шотландските войници да предадат оръжията си и да си отидат в мир. Лично ще пиша на кралицата на шотландците и ще ѝ обещая мир, ако се съгласи да бъде наша добра сестра и добра съседка. Ние сме победители, ще бъдем милостиви. Ще превърнем тази победа в траен мир, не в мимолетна битка и оправдание за жестокост.

Мъжът се поклони и си отиде. Катерина се обърна към войника:

— Вървете да се нахраните — каза тя. — Можете да съобщите на всички, че спечелихме голяма битка и че ще се върнем в домовете си, знаейки, че можем да живеем в мир.

Тя отиде до малката си маса и придърпа към себе си кутията си с принадлежности за писане. Мастилото беше в стъклено шишенце със запушалка, перото — специално подрязано, за да се вмести в малката кутия. Хартията и восъкът за запечатване бяха приготвени. Катерина притегли лист хартия към себе си и се поколеба. Написа поздрав до съпруга си, и му съобщи, че му изпраща дрехата на мъртвия шотландски крал:

* * *

По това Ваша светлост ще разбере как мога да спазя обещанието си, изпращайки Ви дрехата на един крал за Ваше знаме. Смятах да Ви изпратя самия него, но нашите сърца на англичани няма да го понесат.

* * *

Поколебавам се. С тази голяма победа мога да се върна в Лондон, да си почина и да се подготвя за раждането на детето, което съм сигурна, че нося. Искам да съобщя на Хенри, че отново очаквам дете; но искам да пиша само на него. Това писмо — като всяко писмо между нас — ще бъде наполовина публично. Той никога не отваря сам писмата си, винаги кара някой писар да ги отваря и да му ги чете, рядко пише сам отговорите. После си спомням как му казах, че ако Светата Дева някога ме благослови отново с дете, веднага ще замина за параклиса ѝ в Уолсингам, за да въздам благодарност. Ако той помни това, то може да послужи като наш шифър. Всеки може да му го прочете, но той ще разбере какво имам предвид, ще съм му съобщила тайната, че ще имаме дете, че може да имаме син. Усмихвам се и започвам да пиша, знаейки, че той ще разбере какво имам предвид, знаейки каква радост ще му донесе това писмо.

Завършвам, молейки се Богу да Ви изпрати скоро у дома, защото без Вас тук не може да има радост, и аз се моля за същото, а сега тръгвам към параклиса на Светата Дева в Уолсингам, който толкова отдавна обещах да посетя.

Ваша смирена съпруга и вярна слугиня, Катерина

Катерина беше на колене в параклиса на Богородица в Уолсингам, с очи, приковани в усмихнатата статуя на Христовата майка, но не виждаше нищо.

* * *

Любими, любими, направих го. Изпратих на Хенри дрехата на шотландския крал и се погрижих да подчертая, че това е негова победа, не моя. Но тя е твоя. Твоя е, защото когато дойдох при теб и твоята страна с ум, изпълнен със страхове от маврите, точно ти ме научи, че опасността тук са шотландците. После животът ми даде по-суров урок, любими: по-добре е да простиш на един враг, отколкото да го унищожиш. Ако в тази страна имахме мавърски лекари, астрономи, математици, щяхме да бъдем по-добре. Може да дойде времето, когато ще се нуждаем също и от храбростта и уменията на шотландците. Може би моето предложение за мир ще означава, че те ще ни простят за битката при Флодън.

Имам всичко, което някога съм искала — освен теб. Спечелих победа за това кралство, която ще опази сигурността му в продължение на цяло едно поколение. Заченах дете и се чувствам сигурна, че това бебе ще оцелее. Ако е момче, ще го кръстя Артур на теб. Ако е момиче, ще я нарека Мери. Аз съм кралица на Англия, имам любовта на народа, а от Хенри ще излезе добър съпруг и добър човек.

Отпускам се назад, сядам на пети и затварям очи, така че сълзите да не потекат по бузите ми. „Единственото, което ми липсва, си ти, любими. Винаги ти. Вечно ти.“

— Ваша светлост, лошо ли ви е? — Тихият глас на монахинята ме кара да се опомня и аз отварям очи. Краката ми са схванати от толкова продължително коленичене. — Не искахме да ви смущаваме, но минаха доста часове.

— О, да — казвам. Опитвам се да ѝ се усмихна. — Ще дойда след миг. Сега ме оставете.

Връщам се към своя блян за Артур, но него го няма.

— Чакай ме в градината — прошепвам. — Ще дойда при теб. Ще дойда съвсем скоро. В градината, когато работата ми тук бъде свършена.

Папският легат заседава в съда, който трябва да се произнесе по Голямото Кралско Дело, юни 1529 г.

Думите имат тежест, нещо, веднъж казано, не може да бъде взето назад, значението е като камък, пуснат в езерце: малките вълнички тръгват на всички страни и не можеш да знаеш в кой бряг ще се разплискат.

Някога, през една нощ казах: „Обичам те, ще те обичам завинаги“ на един млад мъж. Някога изрекох: „Обещавам.“ Това обещание, дадено преди двайсет и седем години, за да удовлетвори едно умиращо момче, да сбъдне Божията воля, да удовлетвори майка ми и — честно казано — моята собствена амбиция, тази дума се връща при мен като малки вълнички, които се разливат до ръба на мраморен басейн, а после се завихрят отново към центъра.

Знаех, че ще трябва да отговарям за лъжите си пред Бог. Никога не съм мислила, че ще трябва да отговарям пред света. Никога не съм мислила, че светът може да ме разпитва за нещо, което бях обещала от обич, за нещо, прошепнато тайно. И затова, в гордостта си, никога не съм се оправдавала за обещанието си, а се придържах към него.

И така, смятам, би сторила всяка жена в моето положение.