Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Но какво би станало, ако…?

Суровият ми поглед принуждава придворната дама да замълчи.

— Не съм глупачка, изготвила съм план, който да влезе в действие в случай на поражение — казвам ѝ. — Един добър командир винаги говори за победа и въпреки това предвижда и поражение. Знам точно къде ще отстъпя, знам и точно къде ще се прегрупираме, знам точно и къде ще се вляза отново в битка, а ако се проваля и там, знам къде ще прегрупирам отново войските. Не съм чакала короната дълги години, за да видя как кралят на Шотландия и онази глупачка Маргарет ми я отнемат.

Войниците на Катерина, всичките четирийсет хиляди, се движеха с усилие по пътя зад кралската гвардия, приведени под тежестта на оръжията си и торбите с храна в слънчевата светлина на късното лято. Катерина яздеше белия си кон начело на кервана, където всички можаха да я виждат, с кралското знаме над главата си, така че войниците да я опознаят сега, по време на похода, и да могат да я разпознават по-късно в битка. Два пъти на ден тя обхождаше строя по цялата му дължина, с насърчителна дума за всеки, който се тътреше унило отзад, давейки се в прахта от каруците. Дневният ѝ режим беше като на монахиня: ставаше на разсъмване, за да изслуша литургията, причестяваше се по пладне, и си лягаше по здрач, събуждайки се в полунощ, за да прочете молитвите си за безопасността на кралството, за безопасността на краля, и за себе си.

Пратеници сновяха постоянно между армията на Катерина и частта, командвана от Томас Хауард, граф Съри. Планът им беше Съри да влезе в сражение с шотландците при първа възможност — да предприеме всичко, което би могло да възпре бързото им и разрушително настъпление на юг. Ако Съри бъдеше победен, шотландците щяха да продължат да настъпват и Катерина щеше да ги посрещне с войската си, която щеше да хвърли в отбрана на южните графства на Англия. Ако шотландците успееха да минат и през тях, Катерина и Съри имаха последен план за отбраната на Лондон. Щяха да се прегрупират, да свикат опълчение от граждани, да издигнат земни укрепления около Сити и ако всичко друго се провалеше, да се оттеглят в Тауър, който можеше да бъде удържан достатъчно дълго, докато Хенри им изпратеше подкрепления от Франция.

Съри е обезпокоен, че съм му наредила да поведе първата атака срещу шотландците: би предпочел да изчака моята войска да се присъедини към него; но аз настоявам атаката да протече както съм планирала. Би било по-сигурно да обединя двете ни армии, но аз водя отбранителна кампания. Трябва да държа една армия в резерв, за да попречи на шотландците да връхлетят на юг, ако спечелят първата битка. Тук не става дума за единично сражение. Това е война, която трябва да унищожи шотландската заплаха за цяло поколение напред, може би завинаги.

Аз също се изкушавам да му заповядам да ме изчака, толкова искам да се присъединя към битката; изобщо не изпитвам страх, само някаква дива радост, сякаш съм ястреб, държан в клетка твърде дълго и сега внезапно освободен. Но няма да хвърля скъпоценните си войници в битка, която би оставила пътя към Лондон отворен, ако загубим. Съри смята, че ако обединим войските, със сигурност ще спечелим, но аз знам, че във войната нищо не е сигурно, всичко може да се обърка. Един добър военачалник трябва да е готов за най-лошото, и аз не смятам да рискувам шотландците да ни победят в една битка, а после да потеглят надолу по Големия Северен път и да влязат в столицата ми, та да последва коронация, приветствана от французите. Не съм спечелила този трон с такива усилия, за да го загубя в една необмислена битка. Имам боен план за Съри, друг план за себе си, а после — и позиция, към която да отстъпя, както и поредица от позиции след това. Те може и да спечелят една битка, може да спечелят и повече от една, но никога няма да ми отнемат трона.

Намираме се на шейсет мили извън Лондон, в Бъкингам. Това е добра бързина за една армия в поход, казват ми, че е огромна бързина за английска армия; англичаните са прословути с бавенето си по пътя. Уморена съм, но не изтощена. Вълнението и — за да бъда честна — страхът, които изпълват всеки ден, ме държат като хрътка на повод, вечно нетърпелива, вечно стремяща се да се отскубне напред и да започне лова.

А сега имам и своя тайна. Всеки следобед, когато слизам от коня си, се смъквам от седлото и най-напред, преди всичко останало, влизам в нужника, или палатката, или на което и да е място, където мога да бъда сама, вдигам полите си и поглеждам бельото си. Очаквам месечния си цикъл, а това е вторият месец, в който той не идва. Надеждата ми — силна, сладка надежда — е, че когато Хенри отплава за Франция, ме е оставил бременна.

Няма да кажа на никого, нито дори на жените от свитата си. Мога да си представя каква врява ще вдигнат, ако знаят, че яздя всеки ден, и се готвя за битка, когато очаквам дете, или дори само се надявам на дете. Не смея да им кажа, защото, съвсем честно казано, не смея да направя нищо, което може да наклони везните на кампанията против нас. Разбира се, нищо не би могло да бъде по-важно от един син за Англия — освен това едничко друго нещо: да запазя Англия, за да може този син да я наследи. Трябва да стисна зъби заради риска, който поемам, и въпреки това да го поема.

Мъжете знаят, че яздя начело на редиците им и че съм им обещала победа. Маршируват добре, ще се бият добре, защото ми вярват напълно. Хората на Съри, по-близо до врага от нас, знаят, че зад тях, като надеждна подкрепа, върви моята армия. Знаят, че лично предвождам техните подкрепления. Това даде повод за много приказки в страната, те са горди да имат кралица, която е готова да тръгне на бой за тях. Ако се обърна към Лондон и им кажа да продължават без мен, защото имам женска работа за вършене, те също ще се отправят към къщи — толкова е просто. Ще си помислят, че съм изгубила увереност, че съм изгубила вяра в тях, че очаквам поражение. Достатъчно се мълви за неудържима армия от шотландци — сто хиляди яростни планинци — и без аз да допълвам страховете им.

Освен това, ако не мога да спася кралството си за моето дете, тогава няма особен смисъл да имам дете. Трябва да победя шотландците, трябва да бъда велик пълководец. Когато този дълг бъде изпълнен, ще мога отново да бъда жена.

Вечерта получавам вести от Съри, че шотландците са се разположили на лагер на един масивен хребет, строени в боен ред на място, наречено Флодън. Той ми изпраща план на местността, на който се вижда, че шотландците са се разположили на лагер на височината, с изглед на юг. От един бърз поглед към картата ми става ясно, че англичаните не бива да атакуват нагоре по склона срещу тежко въоръжените шотландци. Шотландските стрелци с лъкове ще стрелят надолу по склона, а после планинците ще връхлетят надолу върху нашите войници. Никоя армия не би могла да се справи с подобна атака.

— Кажете на господаря си, че трябва да разпрати шпиони и да намери начин да заобиколи шотландците, за да ги нападне в тил, от север — казвам на пратеника, като се взирам в картата. — Кажете му, че моят съвет е да направи лъжлива маневра, да остави достатъчно войници пред шотландците, за да ги притиснат, но да отведе останалите, сякаш се отправя на север. Ако има късмет, те ще се впуснат в преследване и ще ги изкарате на открит терен. Ако не му провърви, ще трябва да стигне до тях от север. Добър ли е теренът? Нарисувал е поток на тази скица.

— Теренът е мочурлив — потвърждава мъжът. — Може да не успеем да го прекосим.

Прехапвам устна.

— Това е единственият път, който виждам — казвам. — Кажете му, че така ви съветвам, но че това не е заповед. Той е командир на бойното поле, трябва сам да прецени. Но му кажете, че съм сигурна, че трябва да прогони шотландците от онзи хълм. Кажете му, че със сигурност не бива да атакува нагоре по склона. Трябва или да заобиколи и да ги изненада откъм тила, или да ги подмами да слязат от онзи хълм.

Мъжът се покланя и си тръгва. Дай Боже да успее да занесе съобщението ми на Съри. Ако смята, че може да се бие с армия от шотландци на висок терен, с него е свършено. Една от дамите ми идва при мен в минутата, когато вестоносецът излиза от палатката ми: тя трепери от изтощение и страх.

— Какво ще правим сега?

— Настъпваме на север — казвам.

— Но те вече всеки момент могат да започнат да се бият!

— Да, и ако победят, можем да си отидем у дома. Но ако загубят, ще застанем между шотландците и Лондон.

— И какво ще правим? — прошепва тя.

— Ще ги победим — казвам просто.

— Ваша светлост! — Един паж се втурна в палатката на Катерина, и направи изключително непохватен, припрян поклон. — Вестоносец, с новини за битката! Пратеник от лорд Съри.

Катерина рязко се извъртя: още не беше развързала презраменния ремък на ризницата си.

— Кажете му да влезе!

Мъжът вече беше в стаята, все още покрит с праха от битката, но със сияйната усмивка на човек, който носи добри новини, прекрасни новини.

— Да? — запита Катерина, задъхана от надежда.

— Ваша светлост победи — каза той. — Кралят на шотландците лежи мъртъв, двайсет шотландски лордове загинаха заедно с него, а също епископи, графове и абати. Това е поражение, от което никога няма да се съвземат. Половината от техните благородници загинаха в един-единствен ден.

Видя как цветът се отдръпна от лицето ѝ, а после тя изведнъж порозовя.

— Ние спечелихме?

— Вие спечелихте — потвърди той. — Графът поръча да ви кажа, че вашите войници, събрани, обучени и въоръжени от вас, са сторили онова, което сте им заповядали. Това е вашата победа, вие осигурихте безопасност на Англия.