Катерина се намръщи, когато прочете тази част от доклада на Улзи, пресмятайки, че Хенри ще приеме на служба императора срещу прекалено висока сума, и така щеше да е принуден да плаща на съюзник, който беше обещал да дойде на собствени разноски с армия от наемници. Тя веднага разпозна поредната проява на двуличието, белязало тази кампания още от началото. Но това поне щеше да означава, че императорът щеше да бъде с Хенри в първата му битка, а Катерина знаеше, че може да разчита на опитния по-възрастен мъж да опази импулсивния млад крал.

По съвет на Максимилиан английската армия обсади Теруан — град, който императорът на Свещената Римска Империя отдавна искаше за себе си, но нямаше никаква тактическа стойност за Англия — и Хенри, на безопасно разстояние от късообхватните оръдия по стените на градчето, се разхождаше сам из лагера си в полунощ, говореше утешителни думи на войниците на пост, и му беше позволено за първи път да стреля с оръдие.

Шотландците, които само чакаха Англия да остане беззащитна, след като кралят и армията заминат за Франция, обявиха война на англичаните и сами започнаха поход на юг. Улзи писа разтревожено на Катерина, питайки я дали е необходимо някои от войските на Хенри да се върнат, за да може тя да се изправи пред тази нова заплаха. Катерина отговори, че ще успее да се защити от погранично нападение, и започна ново събиране на войски от всички градове в страната, използвайки списъците, които вече беше подготвила.

Тя даде заповед за събирането на лондонската запасна армия и излезе, облечена в доспехи, възседнала белия си кон, да направи преглед на войските, преди да започнат своя поход на север.

* * *

Поглеждам се в огледалото, докато придворните ми дами завързват предницата на бронята ми, а камериерката държи шлема ми. Виждам нещастното изражение върху лицата им, как глупавата камериерка държи шлема, сякаш е твърде тежък за нея, сякаш нищо от това не би трябвало да се случва, сякаш не съм родена за този момент: сега. Мигът, в който се изпълнява моята съдба.

Безмълвно си поемам дъх. В доспехите си толкова приличам на майка си, че лицето в огледалото би могло да е нейното, застанала толкова неподвижна и горда, с коса, отметната от лицето, и с очи, блестящи ярко като потъмнялата позлата на нагръдника ѝ, оживени от мисълта за предстоящата битка, блестящи от радост поради увереността в победата.

— Не се ли страхувате? — пита ме тихо Мария де Салинас.

— Не. — Говоря истината. — Прекарала съм целия си живот в очакване на този момент. Аз съм кралица и дъщеря на кралица, която е трябвало да се бори за страната си. Притекох се на помощ на тази страна, моята страна, точно в момента, когато има нужда от мен. Не е време за кралица, която иска да си седи на трона и да раздава награди за участие в турнири. Сега е време за кралица, която има сърцето и куража на мъж. Аз съм тази кралица. Ще потегля с армията си.

Разнася се лек слисан шепот:

— Да потеглите? Нима на север? Ще направите преглед на войските, но със сигурност няма да потеглите с тях, нали? Не е ли опасно?

Посягам за шлема си.

— Ще потегля с тях на север, за да срещна шотландците. И ако шотландците направят пробив, ще се бия с тях. А когато се изправя срещу тях на бойното поле, ще остана там, докато ги победя.

— Но какво ще стане с нас?

Усмихвам се на жените:

— Три от вас ще дойдат с мен да ми правят компания, а другите ще останат тук — казвам твърдо. — Онези, които останат, ще продължат да шият знамена, да приготвят превръзки и да ми ги изпращат. Ще поддържате добър ред — продължавам все така твърдо. — Онези, които дойдат с мен, ще се държат като войници на бойното поле. Няма да търпя оплаквания.

Избягвам от ужасените им изблици, като се отправям към вратата.

— Мария и Маргарет, вие ще дойдете с мен сега — казвам.

Войските са строени пред двореца. Яздя бавно пред редиците, като спирам очи върху едно лице, после — върху друго. Виждала съм баща си да прави това, а също и майка си. Баща ми ми е казвал, че всеки войник трябва да съзнава, че е ценен, трябва да знае, че по време на прегледа на войските е бил видян като отделен човек, трябва да почувства, че е съществена част от тялото на армията. Искам да бъдат сигурни, че съм ги видяла, че съм видяла всеки един от тях; че ги познавам. Искам да ме познават. След като съм минала покрай всеки един от петстотинте, заставам пред армията и свалям шлема си, за да могат да видят лицето ми. Сега не приличам на испанска принцеса, с покрита коса и забулено лице. Аз съм английска кралица с открито лице. Повишавам глас, за да може да ме чуе всеки от тях.

— Мъже на Англия — казвам. — Ние с вас ще потеглим заедно да се бием срещу шотландците, и никой от нас няма да се поколебае, нито да стане изменник. Няма да се върнем назад, докато те не отстъпят. Няма да си отдъхнем, докато те не бъдат мъртви. Заедно ще ги победим, защото вършим благословено от небесата дело. Това не е предизвикан от нас спор, това е коварно нахлуване от страна на Джеймс Шотландски; той нарушава собствения си договор, оскърбява собствената си съпруга-англичанка. Това е безбожно нахлуване, осъдено от самия папа, нахлуване, което нарушава Божия ред. Той готвеше това нападение от години. Чакаше, като страхливец, с надеждата да ни завари слаби. Но той греши, защото сега сме силни. Ще го победим този крал-еретик. Ще спечелим. Мога да ви уверя в това, защото зная Божията воля по този въпрос. Бог е с нас. И можете да бъдете сигурни, че Божията десница винаги закриля мъжете, които се бият, за да защитят домовете си.

Надига се мощен одобрителен рев, аз се обръщам и се усмихвам на едната страна, и после — на другата, за да могат всички те да видят колко ме радва храбростта им. За да могат всички до един да видят, че не се страхувам.

— Добре. Напред! — казвам простичко на командира до мен, армията се обръща и излиза от парадния плац.

* * *

Докато първата отбранителна армия на Катерина маршируваше на север под командването на графа на Съри, събирайки попълнения по пътя си, вестоносци препускаха отчаяно на юг към Лондон, за да ѝ занесат новините, които очакваше. Армията на Джеймс беше пресякла шотландската граница и настъпваше през хълмистата погранична област, като вербуваше войници и задигаше храна по пътя си.

— Граничен набег? — попита Катерина, съзнавайки, че не е това.

Човекът поклати глава:

— Негова светлост ми поръча да ви съобщя, че френският крал е обещал на шотландския крал да го признае, ако спечели тази битка срещу нас.

— Да го признае? Като какъв?

— Като крал на Англия.

Очакваше тя да възкликне възмутено или уплашено, но тя просто кимна, сякаш това беше още нещо, което трябваше да вземе под внимание.

— Колко войници? — обърна се Катерина към пратеника.

Той поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Колко са според вас?

Той погледна кралицата, видя острата тревога в очите ѝ, и се поколеба.

— Кажете ми истината!

— Боя се, че са към шейсет хиляди, ваша светлост, може би и повече.

— Колко повече? Приблизително?

Той отново се поколеба. Тя се надигна от стола си и тръгна към прозореца.

— Моля ви, кажете ми каквото мислите — каза тя. — Не ми правите услуга, ако заради вашите опити да ми спестите безпокойството, потегля с армия и открия пред себе си по-многочислен враг, отколкото съм очаквала.

— Мисля, че сто хиляди — каза той тихо.

Очакваше тя да ахне ужасено, но когато я погледна, тя се усмихваше.

— О, не ме е страх от това.

— Не се страхувате от сто хиляди шотландци? — запита той.

— Виждала съм и по-лошо — каза тя.

* * *

Сега зная, че съм готова. Шотландците се изсипват през границата, в пълната си мощ. Превзеха северните крепости с нелепа лекота, цветът на английското командване и най-добрите войници са отвъд морето във Франция. Френският крал смята да ни разгроми с помощта на шотландците в собствените ни земи, докато нашата сякаш излязла от някоя жива картина армия препуска из северна Франция и заема красиви пози. Моят миг е сега. Всичко зависи от мен, и от мъжете, които са останали. Поръчвам да извадят кралските знамена и флагове от големите ракли. Развети начело на армията, кралските знамена показват, че на бойното поле е кралят на Англия. Тази роля ще изпълнявам аз.

— Нима ще потеглите под кралското знаме? — пита една от дамите ми.

— Кой друг?

— Редно е да е кралят.

— Кралят се бие с французите. Аз ще се бия с шотландците.

— Ваша светлост, една кралица не може да вземе знамето на краля и да потегли в битка.

Усмихвам ѝ се, не се преструвам на уверена: наистина знам, че това е моментът, който съм чакала цял живот. Обещах на Артур, че мога да бъда кралица в доспехи; и сега съм.

— Една кралица може да язди под кралски флаг, ако смята, че може да победи.

Свиквам останалите войски: това ще бъде моята войска. Планирам да ги поведа в боен ред, но следват още коментари.

— Нима ще яздите начело на войските?

— Вие къде бихте искали да яздя?

— Ваша светлост, може би изобщо не бива да заемате това място?

— Аз съм техен главнокомандващ — казвам простичко. — Не трябва да мислите за мен като за кралица, която си седи у дома, влияе тайно върху политиката и тормози децата си. Аз съм кралица, която управлява така, както управляваше майка ми. Когато страната ми е в опасност, аз съм в опасност. Когато страната ми триумфира — което и ще стане — това е мой триумф.