После осъзнали, че това бил Едуард Хауард, моят Едуард Хауард, адмиралът на английския флот, син на един от най-видните благородници в Англия, и съжалили, че го изхвърлили през борда като мъртво куче. Не защото се събудило чувството им за чест — о, нищо подобно — а защото можели да го върнат срещу откуп на семейството му, а Бог е свидетел, че щяхме да платим добре, за да си върнем скъпия Едуард. Изпратили моряците в лодки с куки, за да извлекат отново тялото му на повърхността. Изпратили ги да измъкнат клетото му мъртво тяло, сякаш той бил отломка от претърпял крушение кораб. Изтърбушили тялото му като шаран, изрязали сърцето му, осолили го като риба, откраднали дрехите му за спомен и ги изпратили във френския двор. Насечените късове, останали от него, изпратили у дома на баща му и на мен.

Тази жестока история ми напомня за Хернандо Перес дел Пулгар, който поведе онзи отчаяно дързък набег в Алхамбра. Ако го бяха заловили, щяха да го убият, но не вярвам, че дори маврите щяха да извадят сърцето му просто за забавление. Щяха да го почетат като велик враг, като човек, който заслужава да му бъде засвидетелствано уважение. Щяха да ни върнат тялото му с един от благородните си рицарски жестове. Бог знае, че щяха да съчинят песен за него още преди да е минала и седмица, щяхме да я пеем надлъж и нашир из Испания, преди да са изтекли и две седмици, а след по-малко от месец щяха да са построили фонтан в негова чест. Те бяха маври; но притежаваха благоприличие, от което тези християни са напълно лишени. Когато мисля за тези французи, се срамувам да нарека маврите „варвари“.

Хенри е потресен от тази история и от нашето поражение, а бащата на Едуард се състарява с десет години през десетте минути, които са нужни на вестоносеца, за да му съобщи, че тялото на сина му е долу, в една каруца, но дрехите му са изпратени като плячка на мадам Клод, дъщерята на краля на Франция, а френският адмирал е запазил сърцето му за спомен. Не мога да утеша никого от двамата: самата аз съм твърде потресена. Отивам в параклиса си и изплаквам скръбта си пред Светата Дева, която сама знае какво е да обичаш един млад мъж и да Го видиш как отива на смърт. А когато коленича, се заклевам, че французите ще съжаляват за деня, в който посякоха моя рицар-защитник. Ще има разплата за това подло дело. Никога няма да им простя.

Лятото на 1513 г.

Смъртта на Едуард Хауард накара Катерина да заработи още по-усърдно по приготовленията за заминаването на английската армия за Кале. Може би намерението на Хенри бе да поиграе на война, но щеше да използва истински гюлета и оръдия, мечове и стрели, и тя искаше те да бъдат добре изработени, а прицелът им — точен. Беше познавала реалностите на войната през целия си живот, но със смъртта на Едуард Хауард сега за първи път и Хенри видя, че войната не е като в книга с приказки, не е като турнир. Един хубав, блестящ млад мъж като Едуард можеше да потегли под лъчите на слънцето, а да се завърне у дома в каруца, насечен на парчета. Чест правеше на Хенри, че смелостта му не се разколеба, когато осъзна тази истина, когато видя младия Томас Хауард да заема мястото на брат си, когато видя бащата на Едуард да свиква арендаторите си и да събира дълговете си, за да осигури войски и да отмъсти за сина си.

Изпратиха първата част от армията в Кале през май, и Хенри се подготви да ги последва с втората група войски през юни. Беше унил и мрачен както никога преди.

Катерина и Хенри яздеха бавно през Англия от Гринич до Дувър, откъдето щеше да потегли Хенри. Жителите на градовете се изсипваха да ги приветстват и да събират мъжете си, докато Катерина и Хенри минаваха сред тях. Хенри и Катерина имаха еднакви едри бели коне и Катерина яздеше с преметнати отстрани крака, с разстилаща се около седлото дълга синя рокля. Хенри, който яздеше до нея, изглеждаше внушителен, по-висок от всеки друг мъж в редиците, по-силен от повечето, златокос, раздаващ усмивки на всички наоколо.

В сутрините, когато потегляха от някой град, и двамата носеха броня: еднакви доспехи от сребро и позлата. Катерина носеше само нагръдник и шлем, изработени от фино изкован метал и гравирани със златни шарки. Хенри носеше пълен комплект доспехи от пръстите на краката до върха на пръстите на ръцете всеки ден, колкото и да беше горещо. Яздеше с вдигнат наличник на шлема и играещи сини очи, с тънка златна корона върху шлема. Знаменосците, които носеха герба на Катерина от едната страна и този на Хенри — от другата, яздеха от двете им страни и когато виждаха нара на кралицата и розата на Хенри, хората крещяха: „Бог да благослови краля!“ и „Бог да благослови кралицата!“. Когато напускаха някой град, с войските, маршируващи зад тях и стрелците с лъкове пред тях, жителите на града се тълпяха от двете страни на пътя в продължение на цяла миля, за да ги видят как минават, и хвърляха розови листенца и пъпки от рози по пътя пред конете. Всички войници маршируваха с рози, затъкнати в петлиците или шапките си, и пееха, докато маршируваха: непристойни стари английски песни, но понякога също и балади, съчинени от Хенри.

Трябваха им близо две седмици да стигнат до Дувър, и това време не бе пропиляно, защото събираха припаси и вербуваха войска във всяко село. Всеки мъж в страната искаше да отиде във войската, за да защити Англия срещу Франция. Всяка девойка искаше да може да каже, че любимият ѝ е заминал да стане войник. Цялата страна беше сплотена в желанието си за отмъщение срещу французите. И цялата страна беше уверена, че с младия крал начело на млада армия, това може да се постигне.

* * *

По-щастлива съм, осезаемо по-щастлива, отколкото когато и да било от смъртта на сина ни насам. По-щастлива съм, отколкото смятах за възможно. Хенри идва в леглото ми всяка нощ по време на изпълненото с празненства, танци и маршируване пътуване към крайбрежието, мой е в мислите, думите и делата си. Потегля на поход, организиран от мен, вниманието му е безопасно отклонено от истинската война, която аз ще трябва да водя, той споделя с мен всяка своя мисъл и дума. Моля се в някоя от тези нощи на път, докато яздим заедно на юг към крайбрежието, сред повишеното напрежение, което съпътства войната, да създадем ново дете, ново момче, нова роза за Англия, какъвто беше Артур.

* * *

Благодарение на Катерина и Томас Улзи времето на приготовленията за потеглянето на корабите беше изчислено до съвършенство. За тази английска армия нямаше да има обичайното забавяне, докато се даваха заповеди в последната минута и отчаяно се поръчваха забравени съществено важни неща. Корабите на Хенри — четиристотин на брой — ярко боядисани, с развети знамена, с вдигнати платна — чакаха да откарат войските във Франция. Корабът на самия Хенри, сияещ с обков от златни листа, с развяващото се на кърмата знаме с червения дракон, се полюшваше на дока. Кралските гвардейци, великолепно обучени, с нови униформи в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло, обсипани с пайети, бяха тържествено отведени на кея, двата комплекта инкрустирани със злато доспехи на краля бяха натоварени на борда, специално обучените му бели коне бяха в боксовете си. Приготовленията бяха по-педантични от тези и за най-сложните дворцови живи картини, а Катерина знаеше, че мнозина от младите мъже очакваха войната с такова нетърпение, както и някое дворцово забавление.

Всичко беше готово Хенри да се качи на кораба и да отплава за Франция, когато в скромна церемония на брега в Дувър той взе големия държавен печат и пред всички обяви Катерина за регент на негово място, глава на кралството и главнокомандващ на английските войски за вътрешна отбрана на страната.

* * *

Внимавам лицето ми да е мрачно и тържествено, когато той ме определя за регент на Англия, целувам му ръка, а после го целувам по устата, за да му пожелая късмет. Но когато корабът му е взет на буксир от баржите, прекосява плитчините на пристанището, а после разгъва платна, за да улови вятъра и потегля за Франция, от радост ми идва да запея на глас. Няма да проливам сълзи за заминаващия си съпруг, защото той ми остави всичко, което някога съм искала. Аз съм повече от принцеса на Уелс, повече от кралица на Англия, аз съм глава на кралството, аз съм главнокомандващ на армията, това наистина е моята страна, и съм неин единствен владетел.

И първото, което ще направя — всъщност, може би единственото, което ще направя с дадената ми власт, единственото нещо, което трябва да направя с този даден от Бога шанс — е да победя шотландците.

* * *

Веднага щом пристигна в двореца Ричмънд, Катерина даде на Томас Хауард, по-младия брат на Едуард, заповеди да вземе оръдията от арсеналите в Тауър и да потегли с целия английски флот на север към Нюкасъл, за да защити границите от шотландците. Той не беше такъв адмирал, какъвто бе брат му, но беше стабилен млад мъж и тя смяташе, че може да разчита на него да изпълни ролята си в доставянето на жизненоважните оръжия на север.

Всеки ден Катерина получаваше новини от Франция, донасяни от пратеници, които вече беше разположила по пътя. Улзи имаше строги указания да докладва на кралицата за напредъка на войната. От него тя искаше точен анализ. Знаеше, че Хенри ще ѝ изпраща оптимистични съобщения. Не всички новини бяха добри. Английската армия беше пристигнала във Франция, в Кале имаше голямо вълнение, пиршества и празненства. Имаше паради и събиране на войници, а Хенри бе обсипван с поздравления за красивите си доспехи и спретнатите си войски. Но император Максимилиан не успя да събере собствена армия, за да подкрепи англичаните. Вместо това, позовавайки се на бедност, но изтъквайки въодушевлението си за каузата, той дойде при младия владетел, за да предложи меча и службата си.

За Хенри, който още не беше чул дори един даден в пристъп на гняв изстрел, мигът, когато чу как императорът на Свещената Римска Империя му предлага услугите си, запленен от бляскавия млад владетел, бе главозамайващ.