Дори и ако никога не родя син, дори и никога да нямам повод да отида в Уолсингам, за да благодаря на Светата Дева за сина, с който ме е дарила, пак ще съм изпълнила първия си и най-голям дълг към тази страна, моята обична Англия, ако победя шотландците. Дори ако умра, докато го изпълнявам.

Поддържам решимостта на Хенри. Не му позволявам да изгуби самообладанието или волята си. Споря с членовете на кралския съвет, които предпочитат да тълкуват ненадеждността на баща ми като поредния знак, че не бива да тръгваме на война. Отчасти съм съгласна с тях. Мисля, че нямаме сериозна кауза за война срещу Франция, и че не можем да спечелим много. Но знам, че Хенри безумно иска да тръгне на война и смята, че Франция е негов враг, а крал Луи — негов съперник. Искам Хенри да не ми пречи това лято, когато възнамерявам да разгромя шотландците. Знам, че единственото нещо, което може да отклони вниманието му, ще бъде една бляскава и славна война. Искам война, не защото се гневя на французите или защото искам да покажа на баща ми колко сме силни; искам война, защото на юг от нас са французите, а на север — шотландците, и ще трябва да воюваме с едните и да разиграваме другите, за да опазим Англия в безопасност.

Прекарвам часове на колене в кралския параклис; но този, към когото се обръщам, е Артур, в дълги, безмълвни блянове. „Сигурна съм, че съм права, любов моя“, шепна в сключените си ръце. „Сигурна съм, че ти беше прав, когато ме предупреждаваше за опасността от страна на шотландците. Трябва да подчиним шотландците, или никога няма да имаме кралство, в което да може да се спи спокойно. Ако успея да постигна своето, това ще бъде годината, когато ще се реши съдбата на Англия. Ако постигна своето, ще изпратя Хенри срещу французите, а аз ще тръгна срещу шотландците и съдбата ни може да се реши. Знам, че шотландците са по-голямата опасност. Всички мислят за французите — брат ти мисли единствено за тях, — но тези хора не знаят нищо за реалността на войната. Неприятелят, който е от другата страна на морето, колкото и да го мразите, е по-маловажен враг от онзи, който може да прекоси границата ти за една нощ.“

Почти мога да го видя в сенчестата тъмнина зад затворените си клепачи. „О, да“, казвам, като му се усмихвам. „Може и да си мислиш, че една жена не може да води армия. Може и да си мислиш, че една жена не може да носи доспехи. Но аз знам повече за военното дело, отколкото повечето мъже в този миролюбив двор. Това е двор, отдал се на турнири, всички млади мъже си мислят, че войната е игра. Но аз знам какво е войната. Виждала съм я. Това е годината, в която ще ме видиш да потеглям на бой, както правеше майка ми, когато ще ме видиш да се изправям пред нашия враг — единственият враг, който наистина има значение. Сега това е моята страна, ти сам я направи моя страна. И аз ще я защитя заради теб, заради себе си, и заради нашите наследници.“

* * *

Приготовленията в Англия за войната срещу Франция продължиха оживено: Катерина и верният ѝ помощник Томас Улзи, работеха всекидневно по изготвянето на списъци за мобилизиране на войници от градовете, събирането на провизии за армията, изковаването на доспехи и обучаването на доброволците как да маршируват, да се готвят за атака, и за отстъпление, по заповед. Улзи забеляза, че кралицата имаше два списъка за мобилизиране на войници, почти сякаш подготвяше две армии.

— Смятате ли, че ще се наложи да се бием както с французите, така и с шотландците? — попита я той.

— Сигурна съм в това.

— Шотландците ще ни се нахвърлят веднага щом войската ни потегли за Франция — каза той. — Ще трябва да укрепим границите.

— Надявам се да направя повече от това — беше единственото, което тя каза.

— Негова светлост кралят не иска вниманието му да бъде отклонявано от войната му с Франция — изтъкна той.

Тя не му се довери, както му се искаше.

— Знам. Трябва да се погрижим той да има голяма войска, която да отведе в Кале. Не трябва да се разсейва от нищо.

— Ще трябва да задържим някои части, за да се отбраняваме срещу шотландците; те със сигурност ще нападнат — предупреди я той.

— Погранични стражи — каза тя пренебрежително.

Красивият млад Едуард Хауард, с нов плащ с цвета на тъмносиньо море, дойде да се сбогува с Катерина, докато флотилията се готвеше да отплава със заповеди да блокира французите в пристанищата, или ако е възможно, да влезе с тях в битка в открито море.

— Бог да ви благослови — каза кралицата и долови, че гласът ѝ леко трепери от вълнение. — Бог да те благослови, Едуард Хауард, и дано късметът да те съпровожда, както винаги.

Той се поклони ниско:

— Имам късмета на мъж, ползващ се с благоволението на велика кралица, който служи на велика страна — каза. — Чест е да служа на страната си, на краля… и — той сниши гласа си до интимен шепот — и на вас, моя кралице.

Катерина се усмихна. Всички приятели на Хенри споделяха общата склонност да си представят, че се намират на страниците на някой рицарски романс. Камелот никога не беше твърде далече от мислите им. Катерина играеше ролята на дамата от преданията за рицари, откакто беше станала кралица. Харесваше Едуард Хауард повече, отколкото който и да е от другите млади мъже. Искрената му веселост и откритостта му печелеха обичта на всички, а той хранеше страст към флота и към корабите под свое командване, спечелила му одобрението на Катерина, която виждаше, че безопасността на Англия може да бъде осигурена само чрез завладяването на моретата.

— Вие сте моят рицар, и ще прославите своето и моето име — каза му тя, и видя как очите му блеснаха от удоволствие, докато свеждаше тъмнокосата си глава да целуне ръката ѝ.

— Ще ви докарам няколко френски кораба — обеща ѝ той. — Доведох ви шотландски пирати, сега ще имате и френски галеони.

— Имам нужда от тях — каза тя искрено.

— Ще ги получите, дори и ако умра, докато се опитвам да се справя.

Тя вдигна пръст.

— Никакво умиране — предупреди го. — Имам нужда и от вас. — Подаде му другата си ръка. — Ще мисля за вас всеки ден, а също и в молитвите си — обеща му.

Той се изправи и излезе, развявайки вихрено новия си плащ.

* * *

Празникът на свети Георги дойде, ние все още чакаме новини от английския флот, когато пристига пратеник с мрачно лице. Хенри е до мен, когато младият човек най-сетне ни разказва за морската битка, която Едуард беше толкова уверен, че ще спечели, за която бяхме толкова сигурни, че ще докаже надмощието на нашите кораби над френските. Баща му стои до мен, когато научавам участта на Едуард, на моя рицар Едуард, който беше толкова сигурен, че ще докара със себе си в пристанището на Лондон френски галеони.

Той притиснал френския флот в Брест и те не се осмелили да излязат в открито море. Бил твърде нетърпелив, за да ги изчака да предприемат следващия ход, твърде млад да играе дълга игра. Оказал се глупак, невинен глупак, като половината млади придворни с тяхното убеждение, че са непобедими. Влязъл в битка като момче, което няма страх от смъртта, което не познава смъртта, което няма дори здравия разум да се бои от собствената си смърт. Подобно на испанските грандове от моето детство, смяташе, че страхът е болест, която той никога не може да прихване. Смяташе, че Бог го е избрал за благоволението си пред всички други и нищо не може да го докосне.

Тъй като английският флот не бил в състояние да продължи напред, а французите си седели удобно в пристанището, той взел няколко гребни лодки и ги изпратил в пристанището, под обстрела на френските оръдия. Това беше загуба, ужасно пропиляване на живота на хората му и на неговия собствен — и то само защото беше твърде нетърпелив, за да чака, и твърде млад, за да мисли. Съжалявам, че изпратихме него, скъпия Едуард, скъпия млад глупак, да намери собствената си смърт. Но после си спомням, че съпругът ми не е по-възрастен, и със сигурност — не по-благоразумен, и че има дори по-малко познания за света на войната, и че дори аз, жена на двайсет и седем години, омъжена за момче, едва достигнало пълнолетие, мога да допусна грешката да мисля, че не мога да се проваля.

Едуард лично повел отряда, който трябвало да се качи на флагманския кораб на френския адмирал — извънредно дръзка постъпка — и почти веднага неговите хора му изменили, да им прости Господ, и го изоставили, когато битката станала твърде разгорещена за тях. Скочили от палубата на френския кораб в собствените си гребни лодки; някои се хвърлили в морето в ужаса си, че са далече, а около тях снарядите падали като градушка. Потеглили, оставяйки го да се бие като обезумял, опрял гръб в мачтата, посичайки всичко наоколо с меча си, безнадеждно превъзхождан по численост. Втурнал се настрани и ако там е имало лодка, може би е щял да успее да се спусне до нея. Но тях ги нямало. Откъснал от шията си златната свирка, белег на службата му, и я хвърлил надалече в морето, така че французите да не се доберат до нея, а после се обърнал и започнал отново да се бие. Паднал, сражавайки се; дузина саби го промушили; все още се биел, когато се подхлъзнал и паднал, подпирайки се с една ръка, докато още размахвал меча си. После едно острие жадно прерязало ръката, с която държал меча, и той вече не се биел. Можели да отстъпят назад и да уважат храбростта му; но не го сторили. Продължили да го притискат и му се нахвърлили като гладни кучета на пазара за месо в Смитфийлд. Умрял от стотици прободни рани.

Хвърлили тялото му в морето — толкова малко ги било грижа за него, тези френски войници, тези така наречени християни. Показали толкова малко християнско милосърдие, че със същия успех можели да бъдат диваци, можели да бъдат маври. Не помислили за последно причастие, за молитва за мъртвия, не им хрумнало да го погребат по християнски, макар че свещеник го гледал как умира. Хвърлили го в морето, сякаш не бил нещо повече от развалена храна за рибите.