Филипа Грегъри - Вярната принцеса

* * *

Виждала съм баща си да ръководи походи един след друг през цялото ми детство. Никога не съм го виждала да губи. Потеглянето на война означава да преживея отново детството си, цветовете, звуците и вълнението на една страна във война ме изпълват с дълбока радост. Това да бъда този път в съюз с баща си, като равностоен партньор, да съм в състояние да му предоставя мощта на английската армия, ми се струва като навършване на пълнолетие. Именно това е искал от мен, това е задачата на живота ми като негова дъщеря. Именно заради това понасях дългите години на чакане за английския престол. Това е предопределението ми, най-сетне аз съм военачалник, какъвто е баща ми, каквато беше майка ми. Аз съм кралица-воин, и в тази слънчева сутрин, докато гледам как флотът отплава, не се съмнявам, че ще бъда триумфираща кралица.

* * *

Според плана английската армия трябваше да се срещне с испанската и да нахлуе в югозападна Франция: в Гиена и херцогство Аквитания. Катерина не се съмняваше, че баща ѝ ще вземе своя дял от военната плячка, но очакваше, че той ще спази обещанието си да влезе с англичаните в Аквитания и да я спечели отново за Англия. Предполагаше, че тайният му план включва разделянето на Франция, което щеше отново да превърне тази свръхмогъща страна в сбора от малки кралства и херцогства, какъвто бе представлявала някога, и амбициите на французите щяха да бъдат смазани за поколение напред. Всъщност Катерина знаеше, че според баща ѝ за християнския свят беше по-безопасно Франция да бъде слаба. Според него на тази страна не можеха да бъдат поверени мощта и богатството, които носи единството.

По-хубаво от всяко бляскаво дворцово забавление беше да видят как корабите прекосяват крайбрежната ивица и потеглят, тласкани от силен попътен вятър, в слънчев ден; а Хенри и Катерина потеглиха обратно към Уиндзор, изпълнени с увереност, че тяхната войска ще бъде най-силната в християнския свят, че не могат да се провалят.

Катерина се възползва от момента и от въодушевлението на Хенри при вида на корабите, за да го попита дали не мисли, че трябва да построят малки едномачтови кораби, бойни кораби, подсилени с весла. Артур беше разбрал веднага какво има предвид тя с „малки едномачтови кораби“; беше виждал рисунки и беше чел как могат да бъдат разполагани. Хенри никога не беше виждал битка по море, никога не беше виждал едномачтов кораб да се обръща светкавично, без помощта на вятър, и да напада попаднал в безветрие боен кораб. Катерина се опита да му обясни, но Хенри, вдъхновен от вида на флотилията с вдигнати платна, заяви, че иска само платноходи, големи кораби с екипажи от свободни хора, предопределени за слава, а не каторжници.

Целият двор се съгласи с него, а Катерина знаеше, че няма да постигне нищо срещу придворни, които винаги се влияеха от най-последната мода. Тъй като флотилията изглеждаше толкова прекрасна, когато потегли, всички млади мъже искаха да бъдат адмирали като Едуард Хауард, точно както предишното лято всички искаха да бъдат кръстоносци. Не се обсъждаше слабостта на големите платноходи в близък бой — всички искаха да отплават с вдигнати платна. Всички искаха собствени кораби. Хенри прекарваше цели дни с корабостроителите, а Едуард Хауард настояваше за все по-голям и по-голям флот.

Катерина се съгласи, че флотилията е прекрасна, а моряците на Англия са най-чудесните на света, но отбеляза, че би могла да пише до арсенала във Венеция, за да попита каква е цената на един едномачтов платноход с гребла и дали ще го построят по поръчка, или ще се съгласят да изпратят частите и плановете в Англия, за да го сглобят английските корабостроители на английските докове.

— Нямаме нужда от платноходи с гребла — каза Хенри пренебрежително. — Малките едномачтови платноходи са за крайбрежни набези. Ние не сме пирати. Трябват ни големи кораби, които могат да нападат френските кораби по море. Корабът е платформа, от която можеш да предприемеш атака. Колкото по-голяма е платформата, толкова повече войници могат да се съберат на нея. За битка по море е нужен голям кораб.

— Сигурна съм, че си прав — каза тя. — Но не трябва да забравяме другите си врагове. Моретата са една от границите ни и трябва да ги владеем както с големи, така и с малки кораби. Само че другата ни граница също трябва да бъде обезопасена.

— Шотландците ли имаш предвид? Те си взеха поука от папата. Не очаквам да ми създават неприятности.

Тя се усмихна. Никога не изразяваше открито несъгласие с него.

— Несъмнено — каза. — Архиепископът ни осигури кратък отдих. Но догодина, или по-следващата година, ще трябва да тръгнем срещу шотландците.

После Катерина нямаше какво друго да прави, освен да чака. Сякаш всички чакаха. Английската армия беше във Фуентерабия, в очакване испанците да се присъединят към тях за нахлуването им в южна Франция. Лятната горещина настъпваше, докато чакаха нетърпеливо, хранеха се лошо и пиеха като прежаднели безумци. От всички съветници на Хенри единствено Катерина знаеше, че горещината на Испания в средата на лятото може да убие цяла армия, докато войниците не правят нищо, освен да очакват заповеди. Тя криеше страховете си от Хенри и от съветниците, но тайно писа на баща си, питайки го какви са плановете му, и не оставяше на мира посланика му, питайки го какви задачи възнамерява да възложи баща ѝ на английската армия и кога трябва да потегли тя?

Баща ѝ, потеглил в поход със собствената си армия, не отговаряше, а посланикът не знаеше.

Лятото се влачеше бавно; Катерина не писа отново. В един горчив миг, който не призна дори пред себе си, тя разбра, че не беше съюзница на баща си върху шахматната дъска на Европа — осъзна, че не бе нищо повече от пионка в неговия план. Не ѝ беше нужно да пита баща си за стратегията му; щом той знаеше, че английските войници са пристигнали, а не ги използваше, тя отгатна тази стратегия.

В Англия застудя, но в Испания беше още горещо. Най-сетне Фердинанд измисли как да използва съюзниците си, но когато изпрати да ги повикат и нареди да прекарат зимата в поход, те отказаха да се подчинят на призива му. Разбунтуваха се срещу командирите си и настояха да се приберат у дома.

Нито Катерина, нито скептиците в съвета бяха изненадани, когато английската армия се прибра у дома през декември, окаяна и безславна. Лорд Дорсет, загубил надежда, че някога ще получи заповеди и подкрепления от крал Фердинанд, изправен пред бунтуващите се войски — гладни, изтощени и намалели с погубените от болести две хиляди души — се завърна с мъка и опозорен, след като ги беше повел сред слава и блясък.

— Какво може да се е объркало? — Хенри се втурна в покоите на Катерина и отпрати с махване на ръка придворните ѝ дами. Беше почти просълзен от гняв, заради срама на поражението. Не можеше да повярва, че неговата войска, която беше потеглила така храбро, ще се върне у дома разбита. Имаше писма от тъста си, който се оплакваше от поведението на английските съюзници, беше изгубил репутацията си в Испания, беше изгубил репутацията си и пред своя враг Франция. Изтича при Катерина като при единствения човек в света, който би споделил шока и удивлението му. Почти заекваше от потрес, за първи път в царуването му нещо се беше объркало, а той си беше мислил — като малко момче — че за него никога нищо няма да се обърка.

* * *

Вземам ръцете му. Очаквах това още от първия миг през лятото, когато се оказа, че няма боен план за английските войски. Още щом пристигнаха, а не бяха разположени на позиции, разбрах, че сме били подведени. Нещо по-лошо — разбрах, че сме били подведени от баща ми.

Не съм глупачка. Познавам баща си като военачалник, познавам го и като човек. Когато не хвърли англичаните в битка в деня, когато пристигнаха, разбрах, че има друг план за тях, и този план беше скрит от нас. Баща ми никога не би оставил добри войници в лагера, за да клюкарстват, да пият и да се поболяват. През по-голямата част от детството си съм придружавала баща си в походи и никога не съм го виждала да остави войниците си да седят бездейно. Той винаги държи хората си в движение, винаги им създава работа и внимава да не се замесват в неприятности. В конюшните на баща ми няма дори един кон с излишна тлъстина по него; към войниците си се отнася точно по същия начин.

Ако англичаните са били оставени да гният в лагера, то е било, защото е имал нужда от тях точно където са били — в лагера. Не го е било грижа, че се поболяват и стават лениви. Това ме накара да погледна отново картата и тогава разбрах какво прави. Използваше ги като противотежест, като пасивно средство за отвличане на вниманието. Четях докладите на нашите командири, когато пристигаха, оплакванията им от безполезното им бездействие, движението им по границата, как забелязвали френската армия и били забелязвани от нея, но не получили заповеди да влязат в сражение; и разбрах, че съм права. Баща ми принуждаваше английските войски да тъпчат на едно място във Фуентерабия, така че французите, разтревожени от наличието на такава войска по фланга си, да разположат армията си в отбрана. Пазейки се от англичаните, те не биха могли да атакуват баща ми, който, сам и необременен, начело на войските си, влезе в незащитеното кралство Навара и така взе онова, което желаеше от толкова отдавна, без разноски или опасност за самия себе си.

— Скъпи мой, твоите войници не бяха опитни и се оказаха недостатъчно добри — казвам на разстроения си млад съпруг. — Никой не оспорва смелостта на англичаните. Никой не може да се усъмни в теб.

— Той казва… — Хенри размахва писмото към мен.